Онази вечер, като слезе на бензиностанцията, за да купиш студен чай… Гледах те и си мислех, питах се, къде съм, с кого съм, кой си ти… звучеше страшно, макар да го казвах само на себе си, обаче се смеех, мислено се смеех или поне се усмихвах, ама много широко…

Ти изобщо не приличаш на някой, който може да е с мен, но не защото аз съм необикновена, а защото още от бебета ни учат да съчетаваме, да напасваме, да помним, че соленото не се смесва със сладкото, че в тортите не се слага люто, нито в лютото се слага торта… После, независимо от наученото, започваме да си повтаряме, „Всяко правило си има изключение”, а още по-после, започваме да се стараем да бъдем въпросното изключение. Та по този повод… аз не съм изключение, само се опитвам да стана. Но… ти наистина не приличаш на човек, който би ме завел на разходка. Как да ти го обясня? Ти много добре знаеш какво значи „Различни!”.

Толкова отвратителен студен чай не съм опитвала никога преди, точната дума е „Гаден!”, даже много гаден, ама си го изпих…

Пазиш ли си книгата?

Онова дето ми го подари… така го натиках там, където го натиках, че все още си е там, ама мен ме е страх да отворя и да погледна.

Нещата се случват, ние не забелязваме, все си мислим, че трябва да пестим вниманието си за някой наистина голям момент, ама задължително много голям, а то, такъв не идва, поне според нас самите. После… после си спомняме, после всичко е много хубаво, после искаме да се върнем. На мен това ми е обичайното състояние, аз все съм си тръгнала и искам да се върна или съм се върнала и искам да си тръгна… Сега като се замисля, искам пак от онзи чай, вярно, беше противен, ама…вечерта беше страхотна.

-         Аз не правя така. - аз.

-         А как правиш? Така? Оставяш нещата недовършени? – ти.

Никой, никога, наистина никой, наистина никога не ми е носил сандалите по плажа… от любезност ли, защото си кавалер ли, не знам, но никога, никой, наистина никога, наистина никой не ми беше носил сандалите по плажа. Когато се наведе и ги взе, дори си ги дръпнах… не помниш, бях сразена и ми  идеше да се разрева. Аз май никога не бях ходила на  плажа посред нощ, май никога до тогава не бях ходила на този плаж и ако сега ме питаш… май никога повече няма да ида, освен ако някой не ми купи точно толкова  ужасен студен чай. Кой, по дяволите, пие студен чай от пластмасова бутилка със сламка?!? Не бях чувала също така някой да яде баница със студен чай… баница с боза, баница с айран, баница с компот, баница с вода, баница с топъл чай дори… но баница с толкова противен студен чай…

Както ти казах, ти изобщо не приличаш на човек, който би могъл да ме изведе на разходка. Звучи все едно съм мечка, която някой е разигравал по площада…

Да ти кажа ли колко километра навъртяхме същата вечер? Точно петдесет и седем. Ще си признаеш ли, че аз карах? Ще си признаеш ли, че се качи в колата ми? И ако някой пита… уточни се, че километрите си бяха почти единствено и само безцелно градско. Да ти кажа, отне ми ужасно много време да ги изчисля, защото ги изчислявах много след това, защото както казах, после се сещаме, че е имало момент, който си струва да се помни.

Не съм се смяла така. Историята с околовръстното и камерите, снимат ли тия камери?

Не съм целувала никого така. Къде ме заведе бе, човек? Ние осми клас ли сме?!?

На ничий врат не съм висяла така. Сега аз по-висока ли съм от тебе или само така ми се струва?

Кой ти я плете тая плитка?

Ти изобщо не приличаш на човек, който би ме извел на разходка… но го направи. По-добре от малкото други, дръзвали да го правят. Аз не съм изключение, аз съм изключителна… късметлийка. След такива разходки повечето жени малко плачат, аз плаках много. След такива разходки, недоописани поради страх, че ако се опишат, напълно ще изчезнат, след такива повечето жени имат малко спомени, аз имам много. Разликата между мен и некъсметлийките е, че на тях им се случват поне две такива разходки в живота, което си е чиста заплаха от рутина, за мен такъв риск няма…

-         Аз не правя така. - аз.

-         А как правиш? Така? Оставяш нещата недовършени? – ти.

Не. И така не правя. Довърших си всичко, господине… ясно ти е. Само дето довършителните работи винаги са по-скъпи от грубия строеж. Аз го казах.