10.01.2021 г., 11:31 ч.

Писмото 

  Проза » Разкази
392 0 0
8 мин за четене

- Хайде, няма ли да ставаш, вече е 11, нищо, че е събота .

Майка му нежно, но настойчиво чакаше отговор. Откакто сестра им отиде да учи в друг град цялото ѝ внимание беше насочено към него. Беше се завил през глава, не каза нищо, дори не помръдна. Минаха няколко секунди, знаеше, че няма как да я заблуди, можеше да усети погледа й, вперен в леглото. Въпреки това тя затвори вратата. Беше буден поне от час. Редуваше трескаво разглеждане на телефона със сълзи. Сълзи, които аплодираше, когато се появяваха, защото бяха единствената му утеха и сълзи, които ненавиждаше, защото го караха да се чувства като мекушав слабак. Нищо чудно да беше такъв, беше само на 18, а имаше чувството, че живота е свършил и няма никакъв смисъл.

Погледна пак телефона, вече беше отворена нейната фейсбук страница, където беше качила снимки от купона вчера. Таня, кралицата на класа. Той не отиде, нямаше сили да гледа бившето си гадже, особено, ако някой тръгнеше да я сваля. А със сигурност щеше да има опашка, тя беше наистина красива. Това го караше да се чувства зъл и грозен, докато наоколо всички се веселяха красиви и добрички. От което той още повече се озлобяваше. Не искаше да вижда никого. Вайбъра изсвири и се появи съобщение "Игрището е запазено за 14,00. Хайде, бе, пич, ела, трябваш ни, вече три мача падаме. Сигурно ще има гаджета да гледат". Това беше третият от отбора, който му пишеше. Въпреки това нямаше никакво намерение да ходи. Още повече, ако щеше да има момичета на игрището да ги гледат.

 

Насили се, взе бърз душ, облече се и отиде в кухнята.

- Закуската е готова, аз трябва да отида до леля ти, ще се върна за вечеря. Има ядене от вчера за обед, оставила съм ти пари на бюфета, ако решиш да излезеш и да хапнеш навън с приятели – майка му беше все така нежна и загрижена.

Седна на масата и погледна палачинките. Обожаваше палачинките на майка си, но сега въобще не му беше до ядене. Знаеше, че трябва да се насили и да хапне, за да не я тревожи, докато не опита поне една нямаше да тръгне за леля му.

- Виж, трябва да ти дам онова писмо от баща ти, май е крайно време.

- Какво писмо? - сепна се той.

- Онова, което баща ти написа, когато за първи път разбра, че излизаш с момиче. Заповядай, прочети го, когато си готов. хайде, тръгвам, обичам те.

Целуна го по бузата и излезе. Той взе плика и го отвори.

 

„Здравей, хлапе

Сега те гледам да сияеш от щастие и това кара двамата ни с майка ти също да се чувстваме горди. Имало е времена, когато първата, понякога още ученическа любов се е смятала за най-голяма и хората са се женели рано. Така е бил прието.

Обаче знаеш ли какво? Не всички са били щастливи. Може би някъде около 10 процента. Ние с майка ти имаме късмет да сме от тях. Но останалите, или бързо се развеждат, или не живеят особено щастливо. Така е, не всеки среща подходящия партньор още в училище, или университета. Ако четеш това писмо, за голямо наше съжаление очевидно си от точно тези 90 процента. Сега времената са други, хората имат други разбирания, за добро, или лошо са по-освободени. И събиранията, и разделите са по-лесни. А света е голям и със сигурност единия от двамата ще поиска да го опознае. С други хора. От това другия ще го боли, а може и двамата.

Защо съм го написал на писмо вместо да ти го кажа сега? Щеше ли да ми повярваш?

Защо не ти го казах още тогава, да те предупредя? Има неща, които човек трябва да преживее и научи лично, няма как да му бъдат предадени от друг, дори това да са майка му и баща му. Но да те питам нещо, имаше ли хубави моменти? Я си ги спомни. Уверявам те, първата любов може да не последната любов, може дори да не е голямата любов, но се помни вечно. Сигурен съм, че някой ден ще си спомняш за нея не с болка, а с уважение. Какво право имах да те лиша от нея и да я отровя със съмнения?

Но имам добра новина. Нещата се оправят, всеки човек в един момент преживява раздяла, но света продължава да върви напред. Защото хората се справят. Ще имаш нови събирания, след тях нови раздели. Някои от тях ще болят още повече, други не. При вторите значи не си обичал достатъчно жената до себе си. В такива случаи е важно да бъдеш честен, защото от раздялата може да боли, но от лъжата боли повече. И така, докато един ден не срещнеш Голямата любов. Ще я познаеш, уверявам те. Важно е само едно, да не се затваряш в себе си. Защото любовта дори да не я търсиш, тя пак те намира. Стига да си готов за нея. Само това запомни, не се затваряй в себе си, бъди отворен към света и всичко, което ти предлага.”

 

Хвърли писмото, не разбра как обу маратонките и излезе от тях. Повика асансьора, но не го сдържаше и хукна по стълбите, изхвърча от входа, побягна по тротоара, след малко се озова в парка и продължи да бяга, сякаш някой го гони. Спомни си, когато баща им му написа това писмо преди почти две години Вечеряха  на същата тази маса. Това беше от малкото случаи, когато бяха четиримата със сестра му, защото баща им постоянно пътуваше в командировки. Затова много държеше да се хранят заедно, а той нямаше търпение да излезе, за да се види с новата си приятелка. С първата си приятелка. Когато майка им каза новината на баща им той се притесни ужасно, но се направи на непукист. Тогава баща им спря да яде, стана, взе лист хартия и започна да пише. С майка си и сестра си се спогледаха, баща им само се усмихна и каза:

- Пиша ти писмо, но няма да ти го дам сега. Ще го дам на майка ти, когато му дойде времето, тя ще ти го даде. Тя ще знае най-добре кога, по-добре и от мен дори.

И друг път баща им беше правил всякакви смешки, затова не се учудиха, нищо, че иначе на пръв поглед изглеждаше ужасно скучен човек. Когато по-късно се обуваше в коридора, а техните си мислеха, че не ги вижда през открехнатата врата видя майка си да чете. По едно време стана, усмихна се и целуна баща им по възможно най-нежния начин. След това сгъна писмото и го прибра. После той забрави за него. Тогава не му обърна внимание, тъкмо беше тръгнал с Таня и нищо друго не го интересуваше. Заради това, че го беше забравил спонтанно върналите се спомени бяха още по-болезнени.

Продължи да бяга с всички сили. Вече не криеше сълзите си. Хората го гледаха, но на него не му пукаше. Как да му пука, като живота не беше честен. Никак не беше честен. Преди шест месеца се случи злополуката, този нелеп инцидент, заради който с майка му и по-голямата му сестра останаха сами. И въпреки това баща му беше намерил начин да му помогне. Бягаше ли, бягаше и пак бягаше, вече почти не му останаха сили, когато алеята свърши и пред него се ширна морето. Беше огряно от слънцето, все едно не беше вода, а чиста светлина. На небето нямаше нито облаче дори. Вече не плачеше, но избърса засъхналите сълзи и продължи да диша тежко докато съзерцава. Изпадна в нещо като транс, просто наблюдаваше морето и се беше изпразнил от съдържание.

Извади телефона и го включи. Започна да търси сред номерата ... "Таня" ... Задържа палеца на милиметри от зелената слушалка. След това, докато още не беше размислил побърза да отметне и потърси нов номер.

- Ало, Пеше, започнахте ли? ... О.К., идвам.

© SJS Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??