1.07.2008 г., 22:44 ч.

Писмото 

  Проза
658 0 3
9 мин за четене
 

Писмото

                                                                       

 

Петър стоеше в центъра на малката стая, държеше ръце в джобовете си и се опитваше да изглежда спокоен. Очите му излъчваха огромна тъга и решителност - и двете неприсъщи за него. Последните няколко дни бяха ужасни. Това, в което вярваше, това, което търсеше, и за което мечтаеше, се стопяваше пред очите му бавно и сигурно. Петър ясно разбираше, че решението му щеше да промени всичко оттук-нататък. Откъсна лист от стара тетрадка, намери химикал и се приготви да пише.

   С Деян бяха приятели от деца, учеха в един клас, а от няколко години и живееха заедно на квартира. До днес. Едва сега Петър усети колко труд се изисква да остави бележка с подобно съдържание. Все пак реши, че е по-лесно да надраска набързо няколко думи, отколкото да говори с Деян очи в очи. Просто искаше да избяга от  всичко - от срещата, от отговорността да избира и най-вече от изтощителните разговори, които водеше с Дидо до късно през нощта. Въздъхна тежко и протегна натежалата си ръка към листа.

     "Аз избрах..."

   Чу се клаксон на кола. Петър излезе бързо на терасата и се провикна с пресипнал глас:

     - Идвам след минута. Само да му оставя една бележка, все пак - върна се бързо и продължи да пише.

     "... Искам да знаеш, че за мен ти винаги ще си останеш най-добрият ми приятел. Не зная как ще продължавам оттук насетне, но едно зная - аз не мога да бъда като теб, нито мога да следвам Този, който следваш ти. Не можеш да си представиш колко ме боли, но какво да се прави... пътищата ни се разделят. Сбогом! Петър."

   Остави листа на бюрото, така че да е първото нещо, което Деян да види, като се върне след работа. Петър взе малкото си куфарче, съдържащо целия му имот и тръгна към вратата на стаята. С крайчеца на окото си мерна бял плик за писмо, изправен на етажерката за книги. В средата имаше надпис "За Пит". Изненада се, че не го бе видял по-рано. Взе плика, пъхна го във вътрешния джоб на якето си и излезе. Долу, на паркинга, вратата на една кола зееше отворена специално за него.

 

*          *          *

 

Деян едва сега осъзна колко много го боли душата. Отпусна се на стола зад бюрото и зарови ръце в косата си, готов да се разплаче. Прочете отново "... пътищата ни се

разделят" и после тази последна дума "сбогом", която звучеше като удар на печат върху документ за издадена смъртна присъда. Две големи, горещи сълзи паднаха върху листа, откъснат от стара тетрадка. Деян плачеше, защото беше сигурен, че неговият приятел допусна най-голямата грешка в живота си. Избра пътя, който щеше да го отведе в нищото.

 

*          *          *

 

Само преди пет месеца всичко в приятелството им изглеждаше идеално. Имаха търкания за незначителни неща, разбира се, но когато прекарваш по-голямата част от времето си с някой, това е напълно в реда на нещата.

   Един ден Деян се върна по-рано от работа и изглеждаше дълбоко замислен.

     - Какво ти има? - Петър веднага разбра, че нещо се е случило. - Проблеми с бачкането ли?

     - Не!

     - Какво ти има тогава?

     - Ти доволен ли си от живота си? - в устата на Деян този въпрос звучеше странно, по простата причина, че най-честите теми за разговор между двамата приятели се въртяха около жените, футбола, алкохола и качеството на последния купон.

   Пит и Дидо, както ги наричаха другите от компанията, съвсем не бяха повърхностни, но избягваха да водят често задълбочени разговори, като че ли бягаха от нещо, което би могло да разтърси сегашния им хармоничен свят на купони и безплатно мечтаене. Деян продължи:

     - Не се ли чувстваш изморен? 

     - От какво? - Петър остави настрана книгата, която четеше от около два месеца и се приготви за разговор, сякаш му предстои тежък физически труд. - На мен ми харесва всичко, което правя. Или ако трябва да се изразя философски в духа на безсмисления ни дебат, харесва ми да водя досегашното си безцелно съществуване. Доволен ли си?

     - Питам те сериозно, не се ли чувстваш изморен и празен?- загледан някъде в ъгъла на стаята, Дидо излъчваше отчаяние. - Имам чувството, какво говоря, сигурен съм, че всичко, за което съм мечтал, се изплъзва от мен. Ти, между другото, знаеш ли за какво винаги съм мечтал?

     - Не. Не си спомням да си ми казвал.

     - Винаги съм мечтал да бъда чист като дете. Винаги. Това, в което съм се превърнал обаче, е толкова далече от мечтата ми, толкова далече е ... на хиляди километри разстояние. Превърнал съм се в развалина. Душата ми е съсипана.

   Така започна всичко. С всеки изминал ден Деян затъваше в странното си настроение. След работа се прибираше веднага в квартирата, точно в пет, лягаше на неоправеното си легло и гледаше винаги в една и съща невидима точка в центъра на тавана. Петър ясно отчиташе промяната, настъпила у Деян, но не искаше да досажда с излишни въпроси. Просто знаеше, че ще се оправи с времето. Месец по-късно, един делничен следобед, Дидо се върна по-рано от обикновено от работа и изглеждаше различно.

     - Какво се е случило с теб? - Петър зяпна от учудване. От приятеля му извираше някаква непозната свежест. Усмихваше се, както никога преди, и излъчваше чистота. - Това ти ли си?

     - Да, аз съм - Дидо звънко се разсмя и с много дълбок и нежен глас продължи, - и това, което стана е, че се сбъдна мечтата ми.

     - Коя по-точно?

     - Да стана като дете. Чувствам се различен, разбираш ли? Усещам чистота в душата си.

     - Не го разбирам, но го виждам. Пак ще те питам, какво е станало с теб?

   Дидо подкани с поглед приятеля си да седне, а сам той започна да крачи напред- назад из стаята, преливащ от вълнение.

     - Много добре знаеш как живеехме досега ...

     - Зная, разбира се - Петър започваше да се изнервя. Нещо в излъчването на Дидо го караше да се чувства неловко. - Зная, нали съм си в собствената кожа. И какво от това?

     - Един ден си зададох въпроса, щастлив ли съм ...

     - О-о, това го помня. Миналия месец ме осведоми за дълбоките си прозрения. За  несбъднатата ти мечта и така нататък ...

     - Всичко у мен приличаше на безводна земя, напукана от дългото зловещо бездъждие. Душата ми крещеше с надеждата някой да я чуе и да се притече незабавно, за да ми даде първа помощ, но никой, дори ти не можеше да задоволиш  този отчаян писък.

     - Ти с нищо не показваше, че страдаш толкова силно - Петър едва сега разбираше, че нещо много важно се случваше в този момент между двамата приятели. - Аз поне не бях забелязал, че си нещастен. И в крайна сметка, можеш ли да ми кажеш какво искаш?

     - Какво искам ли?! Преди не можех да го изговоря с думи. Те като че ли бяха недостойни да украсят мечтите ми. Това, което зная обаче е, че всеки път, щом погледнех изгрева или залеза, или линията на хоризонта, вълни на непознат дотогава копнеж ме караха да бъда сигурен, че има чистота и смисъл да живея, че има Истина, която чака точно мен.

     - Само не ми казвай, че си срещнал ангел или нещо подобно!

     - Тогава срещнах Боби от гимназията, нали го помниш? Той видя, че съм много зле и ме покани на кафе, за да си поговорим - тънки горещи поточета потекоха от очите на Деян. - Разказа ми нещо много странно, но още щом започна, усетих, ей така отвътре, че ми говори за несбъднатите ми мечти. Разбрах, без да съм знаел досега, че винаги съм търсил точно тази чистота, този живот,  и...

     - И какво си търсил? - Петър бе на прага на търпението си.

     - Не какво, а кого! Пит, винаги съм търсил да срещна Исус!

   Стенният часовник отброи дванадесет последователни удара, сякаш прогласи началото на края на това приятелство.

 

*          *          *

 

Ситен февруарски дъждец, примесен със сняг, валеше вече от час и правеше всичко да изглежда сиво и тъжно. Предишните няколко дни грееше слънце и негласно напомняше, че е време пролетните мечти да се събудят от зимния си сън, а ето че отново се върна това мрачно време.

   Зле облечен мъж с неподдържана брада и дълбоки сенки под очите ходеше безцелно. С небрежно пъхнати ръце в джобовете и безизразен поглед приличаше на ходещ паметник, издигнат в чест на провала. Всичко в живота на този жалък човечец се бе обърнало с главата надолу и това личеше от пръв поглед. Мъжът стигна до дървената ограда на стара, отдавна неработеща фабрика. Бръкна в процепа между две дъски и извади полупразна бутилка със силен алкохол. Разви капачката и отпи жадно.

   Запремига от въздействието на огнената течност и почти инстинктивно бръкна във вътрешния джоб на шлифера си, с тайната надежда да намери някой, по чудо забравен, фас. Студената  му ръка напипа хартия. Някакви много далечни и отмити от времето спомени нахлуха в ума му без покана. Странният човечец извади ръката си. Просто един измачкан плик за писмо. Имаше и надпис "За Пит". Писмото бе за него. Разкъса плика и извади сгънат лист хартия. Разтвори го. Просто бял лист с написано някакво стихотворение. Зачете се.

 

ПИСМО ДО ИСТИНСКИ ПРИЯТЕЛ

                                                За Петър

 

Самотникът

е капка

в океана от самотници.

Затворникът,

дори навън,

е сред толкова затворници.

Осъденият

е осъден

да живее

със лица с присъди,

а обреченият

в отчаяние разбира -

обречен е със други.

Приятелю,

къде отиваш?

Не виждаш ли,

в затвор от самота

присъда те очаква.

Приятелю,

къде отиваш?

Не виждаш ли,

над тебе има сила тя.

Присъдата:

Далеч от Бог във вечността.

Приятелю,

недей отива!

Запознай се със

Застъпника.

Повярвай в Него

и в замяна

свободен ще си ти.

Приятелю,

къде отиваш?

 

Петър вдигна очи нагоре към небето. Сърцето му бе измръзнало. Сгъна вече мокрия лист, върна го обратно в плика и бавно се скри зад ъгъла на отдавна неработещата фабрика.

   Ситен февруарски дъждец, примесен със сняг, валеше много отдавна.       

 

 

 

© Явор Костов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??