4.09.2008 г., 7:39 ч.

Писъкът на Дивата 

  Проза » Разкази
904 0 6
8 мин за четене
 

                              Писъкът на Дивата

 

Никога човек не би бил толкова истински, ако не се е докосвал до природата с целия неин антураж от нюанси, форми и образи. Може би не е трудно човек да го направи, но когато изведнъж усети, че нещо го тласка към нея с неудържима сила е по-добре да се откаже, защото когато природата иска теб, а не ти нея, то тогава може и да е опасно. Кой би помислил, че природата може да причинява и толкова болка, независимо от това, че всички казват: „Да бъдем в мир с природата!" Но когато нашите предци са ни завещали не мир, а война, то това клише отпада. Имайки в предвид, че никога не трябва да се обръщаш към това, което ти е вдъхнало живот, много често се случва така, че ти малко по малко, без да усетиш, не само, че се обръщаш срещу него, но и започваш да дълбаеш дупка в него. И в един момент дупката се превръща в рана, а тя води неизбежно до смъртта. Подигравките с най-сакралните неща са недопустими във време, в което само те могат да ни бъдат опора, в един враждебен свят, който не зачита никого, още повече отделния човек.

Лятото отмина бързо и моето пребиваване в България приключи. Въпреки че не исках да напускам това родно местенце, изпълнено с красота и жизненост, но нямаше как. Времето бавно течеше, при това сигурно и аз все повече се притеснявах за обещанието, което бях дал на един мой полски приятел  - Златан Фелич. Не исках да го оставя разочарован. Преди години ние се бяхме запознали на една ловна експедиция в Гъскония и му бях обещал да го посетя. Оттогава мина много време и аз все не намирах повод да намина и да го видя. Но ето, сега се бе отворил такъв и аз реших да използвам рядката възможност.

Напускайки родна България, забелязах как времето започна да тече по-бавно сякаш родината ми беше рай, от който не исках да се отделя. Когато влакът потегли от гарата, някак си за първи път от многото, откакто я напусках, почувствах болка. Защо ли? Може би някакво предчувствие, или знамение? Това ме потресе.

Коловозите започнаха да преминават един сред друг и скоро българската граница остана далеч от мен. Редуваха се ту открити поля, ту вековни гори и всеки път те сменяха премяната си. От зелени преминаваха в жълто-червени, докато не се стигна до заснежените полски гори. Белият сняг, който искреше  на фона на есенното слънце, отразяваше последната искрица и опит на лятото да се докосне до тези земи. Тази свежа целувка не само вливаше надежда, но и допълваше настроението с приповдигнатост.

Златан Фелич не бе от хората, които много обръщаха внимание на природата. Той бе от тия хора, които търсеха тръпката, риска, които никога не се боят от непознатото. Той бе доста смел и това не рядко му е носело нещастия. Сега в мен рязко изникна разказът му за едно от неговите премеждия в Сибирската пустош! Било прекрасен ден в ловната хижа. И както ви казах дотук приключиха природните описания. Златан нарамил верното оръжие, както обичаше да казва с развален руски акцент, и тръгнал през снега. Обикновено нито едно животно, ако не е подразнено, не напада денем. Но Фелич се натъкнал точно на противоположното. Сибирският тигър го следял отдалеч. И може би всичко щяло да приключи зле, ако широката руска душа не му бе помогнала. Един съвсем случайно минаващ горски като по чудо видял как тигърът изкача из храста. Но както и да е.

Със Златан бяхме планирали на богатата вечеря, в неговия дом, да се отправим към Норвегия - непозната, студена и опасна земя, неведнъж дръзвала да погребе сред тонове сняг този, който не се съобразява с тамошните природни закони. Обсъдихме накратко пътуването и на следващия ден поехме към страната на фиордите.

Бях изненадан колко се бе променило всичко от последния път, когато идвах в тази необятна страна. Сега снегът и високите борове бяха още по-величествени. Планинската верига на Скандинавите се сливаше с образа на призрачното нощно слънце, което властваше в норвежкия север по това време на годината. Нямаше нищо по-хубаво от това да видиш как всяка една частица от тази девствена природа минава през част от душата ти и я обогатява по начин, известен само в някое древно познание. Докато влакът си прокарваше път през тесните коловози, по един странен начин всичко наоколо като че ли говореше. Бе толкова дивно, красиво и необятно. И ако Вазов някога би някога посетил Норвегия, непременно до образа на родна Витоша и Стара Планина, щяха да се наредят и образите на Скандинавската планинска верига и Согнефиорд. Пътят към нашата дестинация, макар и съпроводен с монотонното тракане на влаковата композиция, нямаше как да те накара да заспиш. Дълбоко в сърцевината на снежната държава със своята зимно-приказна картина и песен на снежните вихри ти се потапяш в нежността, която може да ти предложи топлата пухена завивка. И макар да беше завита със сняг, гората излъчваше не студ, а искрена топлина.

Слязохме в малка планинска гара, която всъщност бе последната по нашия маршрут. Хижата, в която трябваше да бъдем, беше високо в планината и нямаше как да бъде достигната с някакъв вид природно средство. Точно поради тази причина аз приех поканата на Златан. Не заради удоволствието от лова, а заради спокойствието, което предлагаше това откъснато от света местенце. Бавно потеглихме с багажа нагоре по склона. Предната нощ явно бе валяло сняг и сега пътеката едва-едва си личеше. Мержелееха се в хрупкащата бездна под краката ни само няколко стъпкови коловоза, вероятно от дървари, минали рано сутринта. Скоро от широката и равна писта не остана и следа и тя се стопи сред дърветата в малка горска пътечка, водеща незнайно къде. Златан вървеше смело и водейки, понеже знаеше пътя, често изневиделица кривваше, което още повече ме зарадва. Да си в прекрасния горски лабиринт и да се удивляваш на светлината, проникваща през острите борови игли - нещо много по-ценно от това всеки ден да се прибираш у дома, минавайки през банката за поредната сметка от заема.

Достигнахме благополучно хижата. Тя беше разположена точно на един планински склон и от задния и двор ясно се виждаха замръзналите очертания на езеро. Настанихме се удобно и запалихме камината. Топлият въздух на пращящите смолести борови цепеници вече те караше да се унасяш. Снежният въздух на спалното помещение и одеялото от тъкана лосова вълна беше последната гара. Сънят дойде сега.

На сутринта се събудих, усещайки приятното ухание от шипковия чай и свежестта на утринната снежна мъгла от отворения от Златан прозорец преди секунди. Той смотолеви нещо, което още сънен не успях да разбера и излезе от хижата. С вик след него "Наслука!" и последващо "Благодаря!", аз станах бързо и се захванах с топлия чай. На масата прилежно беше изписал бележка. В нея Фелич съобщаваше че ще се върне следобяд и ще носи трофей със себе си. С леко усмивка се облякох набързо и излязох навън да пообиколя. Също както в началото на гората, тук нищо не беше по-различно. Същата красива фотография на Твореца, сякаш вечно застинала, непроменяща се.

В късния следобед, все още чакаш Златан, когато забелязах отново да започва да вали. Дали от интуиция, или не, реших, че трябва да го потърся. Излизайки навън, останах изненадан. Всичко беше някак мрачно. Цялата картина се беше намръщила и навяваше странни и дори страшни чувства. Тръгнах през описаната от Златан пътека и вървях някак задъхан, като че ли зимната виелица се опитваше да ме забави да не успея да сторя нищо. А странно чувство ми подсказваше, че се е случило нещо. Цялата природа изгаряше в снежната буря, която се усилваше. Клоните нарочно се шибваха в лицето ми, а ледените кристали на виелицата непрестанно премрежваха очите ми. Мъглата не позволяваше да се движиш, а все по-навътре влизайки, тя започна да плаши. Окото на урагана сега беше над мен. Като магия аз усетих, че отново всичко се проясни за миг. Но не за дълго. Този път не визуално, а звуково, се чу рев. Този звук никога не може да бъде забравен, не и докато виждаш синьо-бляскавия скреж по иглите на боровете. Продължавах все по-навътре, докато не видях следа. Диря, но не от стъпки, а от кръв. Тя бе прясна. Тръгнах по следата. Червените синци в снега ставаха по-големи. А отстрани всичко беше отново така враждебно. Сякаш бях странник сред непозната страна, а всички нейни жители ме гонеха като прокажен. И разбрах причината. На самотна поляна под короните на брези, подредени в кръг, лежеше еленче. Още младо, рядко срещащо се само, то то би било идеалният трофей. Посегателството върху живота на невръстното животно потрисаше с огромна сила. Пожар сякаш бе наоколо. И се усещаше цялата болка на майката природа. Но къде беше Златан? Малко по-нататък отново се червенееше кръв. Този път тя не беше от животно. Отново тръгнах по грубата следа. Спиралните ивици ме доведоха до още по-смразяваща гледка. Златан беше паднал сред пресния сняг. И сякаш бурята беше само за него. Покриваща го, желаеща да го погълне, за до изплати своя дълг към нарушените закони на снежната пустош. Доближих се плахо. Той не дишаше. Сърцето му бе спряло. При опита си да го вдигна и да го занеса обратно в хижата, бурята ставаше все по-неумолима. Тя искаше своето и нямаше да ме остави да направя това, да прекъсна отмъщението. И наистина тя го стори. Може би е било мираж, може би реалност - пред мен като демон от мъглата се плъзна сянка. Тя растеше с всяка моя крачка и накрая прие безплътен и прозрачен образ. Но аз го виждах. Мечка, огромна и свирепа, в същото време изящна в своята белота. Чувал бях легенди за този образ. Това животно се появявало рядко и винаги с причина. Никога не наранявайки дете и невинни хора, тази велика мечка, взимаше данък от тези, нарушили природната хармония. Оставих тялото и се отдалечих. След секунди се повтори същият звук, който чух в началото на гората. Това беше писъкът на Дивата. Дивата, която беше горският съдник. Сега хармонията беше възстановена. Природата беше взела своя дан.

© Христо Стоянов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • аромат на спомен
    Много хубаво и красиво!
    Поздрав!И продължавай да пишеш!Не се отказвай!
  • Много ми хареса, все едно бях в тази малка къща сутринта и усещах аромата на снега (ако има аромат) както и на чая. И допира на одеалото.
  • Браво...ръкопляскам ти права...!
    ти...страшно ме впечатли...
  • невероятно добра подборка правиш и на имена ,и на местности и на всичко -тук наподобяваш йовков -той също е бил перфекционист в това отношение
    много стил,много дързост,браво -продължавай
    явно ти знаеш за какво пишеш!
  • Браво, мило дете!
  • прекрасен си... чудя се в кое си по-добър - проза или поезия.... но просто нямам думи... всеки твой стих или разказ е разкошен...! прегръщам те с възхита, Христо
Предложения
: ??:??