Лежах на ръждивото и мръсно метално легло в килията. Гледах стените и си мислех за хората, които са надраскали всички тези простотии по тях. 

"Ушев педераст", "Коко играча 20.09.2012", надписи на арабски, на турски, които не разбирах. Не мисля, че съм като тези хора. Не съм истински престъпник, не съм корав и брутален. Но със сигурност съм мъртъв като тях. Или сега точно умирам. Лежа и съм спокоен. Не ме притеснява, че целия ми гръб е в ръжда от леглото, че смърди на пикня. Че ей тези надписи май са изписани с лайна по стената, а на тази срещу мен - с кръв. Усещам приятна топла болка в стомаха. Хора, които са били прострелвани са ми разказвали за тази болка. Същата болка изпитват и хората, които умират от измръзване.Приятна болка. Усещам как и последните частици от душата ми умират. Чувствам се мъртъв. Това е най-страшната смърт: смъртта на душата. Физическата смърт е надценена. Какво толкова, че ще умреш, ако душата ти вече е мъртва? Ако нямаш какво да губиш? Ако на никой всъщност не му пука и няма да липсваш на никой. Със сигурност и аз и тези хора сме стигнали по едни и същи начин в точно тази определена килия. Поради липсата на едно и наличието на друго. 

На ум изчислих, че трябва да ме пуснат около 18ч. В толкова ме докараха вчера - окървавен, пиян и с незаконен пистолет. 

За моя изненада по обяд отвориха килията и ми казаха да си събера нещата. После дойде един здравеняк и ме поведе към кабинета си. Беше с гола глава, доста висок и едър. Но това, което ми се стори по-заплашително в него е това, че със сигурност не беше тъпак. Кабинета му беше на 3-тия етаж. Вътре, до бюрото му имаше една огромна бухалка. Сигурен съм, че не я използваше. Беше там, за да всява респект. Той седна на старото дървено бюро, а аз срещу него. 

- Ще запаля. 

- Изчакай, бързо ще приключим. - успокои ме той.

Започна да щрака по клавиатурата на компютъра. Знаех, че няма да "приключим скоро". Бумащина. Обяснения. Горе-долу бях намислил какво ще говоря. 

- Ъхъм... ъхъмм... мда. Задържан си няколко пъти, не си осъждан... това е добре. Сега... за този пистолет какво ще пишем? - погледна ме многозначително.

- Намерих си го.  Да, намерих си го, докато пикаех - до едно дърво.

И двамата знаехме, че лъжа. Но и двамата бяхме достатъчно интелигентни, за да се престорим, че аз не му диктувам пълни глупости и той не пише пълни глупости.

- Имаш късмет, защото пистолета е "чист", ами ако не беше? Както и да е, във вторник ела да разпишеш при началника на КОС, че ще го предаваш доброволно. Ето това ти е "поканата". 

- Ами, ако не дойда? Той си е при вас, за какво да идвам? 

- Може да те глобят, но... абе, да ти го кажа направо - тая глоба никой няма да ти я търси. Но, все пак, ела.

Излязох от районното. Беше хубав слънчев ден. Началото на лятото. Нямах никакви пари.Имах само две цигари. Обувките и тениската ми бяха в кръв след сбиването вчера. Отново бях напуснал работа. Момичето, което обичах беше някъде там. Сигурно е извела кучето сутринта и после е отишла на лекции. Сега е обяд и може би пуши цигара пред университета. Запалих моята и се усмихнах. Тя е добро момиче. Дано да е добре.