И вървя си аз накрая. Някак си безцелно като безжизнен труп.

И питат ме кое е това, което те изцежда? Защо изглеждаш все безнадеждна, сякаш животът ти току изгубил смисъл е. 
А аз стоя бузмълвна. Чувствам глупостта си. Не зная как да отговоря. Защо ли и сама не мога аз в мислите си да си обясня, пък камо ли на друг човек този тесен свят да покажа?

Чувствам се сякаш времето не ми стига. Искам всичко да опозная, всекиго да разбера, всяка гледна точка, всяко чувство го кажи. Но как да грабя с пълни шепи докато има нещо дето тъй ми тежи?

 Искам у дома. Искам на топло, на спокойно и познато. Единственото, което някога съм желала е да съм сама в уюта с книга във ръка. Сама или с компания, най-много от двама. Дотам ми е лимита.

Как да съм щастлива като не ми е позволено. Как да купонясвам без дума да обеля? Как разпален разговор да водя сама заключена във банята? Как да съм спокойна докато всички погледи във мен са? Как да съм щастлива като сякаш никого не го интересува, че съществувам. 
А накрая сама съм си виновна… аз и вътрешните прегради като болест плъзнали из бездната.

Как да грабя от живота с пълни шепи докато треперя по загубата на тишината? Как да се наслаждавам на спокойствието като някъде там има нещо ново, цветно… по-забавно?…