3.09.2014 г., 23:13 ч.

Платна 

  Проза
704 0 0
6 мин за четене


Шивачка съм, това работя, с това живея, хубаво е да ти кажа.

Няколко кашона са вече готови, ей там стоят до вратата, котката само се върти около тях и ги драска, защото и миришат на странно, на мокро, на живи сънища, ама да стоят там, къде да ги сложа?
До прозореца стоят кашоните със извезани вечери, ей там под масата са избродираните сезони, до леглото са само летата, до масата - есените, до печката – зимите, символика, а, а ей тука до мене, най-малкият кашон пълен само със здрач.
Да ти кажа получават ми се, вече ги шия с голяма лекота, ама преди докато започна колко много ме боляха пръстите от иглите, дето постоянно се бодях и ги чупех в ноктите си, как очите ми изгаряха на нощната лампа всяка вечер, ‘щото пустият сън не идваше и аз шиех. Сега е по-добре, оправяме се, аз и котката искам да кажа, тя си мърка, аз си шия и животът си тече, бавно, монотонно, ама тече. Виж, не съм седнала да ти се оплаквам, не си мисли такива неща, искам да ти разкажа за кашоните, пълни с време, ако решиш да си купиш, да знаеш за каква стока си даваш парите, така е най-редно, мисля, аз не съм от хората, дето само си продават нещата. Не обичам така, не е редно, да ти кажа какво има, пък ти да си знаеш дали искаш.
И тъй, за какво искаш да започна да ти говоря? За вечерите? И аз тъй си помислих.
От златно сукно съм ги плела, да знаеш, ей, най труд там съм хвърлила и в сутрините, ама за тях после.
Вечерите са красиви, пълни с нежност, меки, топли, ухаят единствено и само на обич, тъй исках да са, малко трудно се шие цялата тая обич, ама си струва, а и като сме тръгнали да правим нещо, да го направим като хората, я. Чакай, че се отклоних… та вечерите… душни и морни, пълни с праскови и грозде, със залязващо слънце, с пчели и изгоряла трева. Много време ми трябваше, докато изгледам всички залези и ги избродирам, доста си натоварих очите, че и сърцето покрай тях, че да знаеш от мен, трудно се избродират залези, които си гледал, съществува една тънка нотка на пресъздаване, дали ще успееш да ги ‘’зашиеш’’ както трябва, много е важно, да не пропуснеш някой лъч или да вземе да падне после при сгъването, ако не е зашит правилно. Много умора хвърлих по тях, труд и душа също, затова са и най-хубави заедно със сутрините. Има по тях всичко, брегове, самота, усещане, дори допир, можеш ли да повярваш? Един път случайно видях как едно момче докосва момиче, толкова нежно, толкова плахо, че след това им откраднах останалия момент и бързах да се прибера и да го ‘’зашия’’, много добре се получи и от тогава, от този момент, това платно започна така да блести, че започна да ме заслепява, а котката само му съска насреща, трябваше в няколко кашона да го прибера, за да не свети толкова силно, много любов е имало да знаеш ей, в туй докосване, едно докосване, а пък цялата къща грей. Та да, аз да ти доразкажа какво има още, пък може да си купиш и да ми излезе късмета. Има куп спокойствие, ама от онова забравеното, дето го е имало едно време, ехе… спокойствие ама такова, душевно, най-сладкото, дето и да имаш проблеми и да нямаш, не трябва да ги мислиш, трябва да се отдадеш на прибоя на морето, на вятъра в клоните, да усетиш птичата песен отсреща, да можеш да се влюбиш в първото нещо пред себе си, дето се вика. И такива платна много се търсят, да знаеш, извезани от тишина, ‘щото хората вече я нямат и искат да я набавят, та дават и дават пари, а тя строи от тях, ама това е друга приказка, за нея друг път ще си говорим. Има от всичко в тия платна, душата си съм оставила вътре зашита! Един път например също видях как един баща учи малкото си детенце как да кара колело, веднага бързах да я зашия, получи се. Или пък как прибраха едно улично коте от пътя цялото в рани – и нея заших. И от природата много неща има в тея платна, не мисли, че липсват. Как почва да вали, а слънцето грее ужасно горещо, как две дъги прошарват небето, как тревите по полето полека протягат малките си телца развети от вятъра, как се разлистват на пролет цветята или как идва буря и всичко става веднага мрачно и черно… ама аз да не ти казвам всичко на готово, ако речеш да си купиш, ще видиш.
Красиви са ми платната, много, ама тънкостта е да успееш да ги видиш не с очите, а с душата, а не знам там дали ще успееш, малко са хората, дето ги виждат така, и затова понякога идват и ми ги връщат, като казват, че не виждат всичко обещано и разказано от мен, виждат само малко или хич, и аз си ги прибирам. Виж, не ми е за парите, аз пари имам, ами ми е за платната и за хората, дето ‘’не виждат’’ и ‘’виждат’’, целта ми, разбери, е да ги направя по-добри, ‘’по-виждащи’’, по-истинси… ама те не искат…
Искаш вече да ти разкажа за сутрините, нали?
Там ще се влюбиш, аз се влюбвам всеки път, само когато говоря за тях. Те са най-ценните ми, повече и от вечерите, най труд и сърце съм хвърлила в тях, ама са и най-простите, да знаеш, не знам само дали ти ще успееш да ги видиш. Сърце трябва, ей, сърце!

За тях ставам винаги рано и ги гледам, оглеждам, сравнявам, записвам си ги понякога и противно на вечерите не бързам да ги зашия, изчаквам да отлежат малко между очите и ръцете преди да започна да ги работя. Чудиш се какво чакам, нали? Чакам да видя какъв цвят ще придобият, какъв вкус, как ще успят да ме накарат да се почувствам. Дали благодарна, наранена, натъжена, щастлива, жива, цяла или на малки частици. Сутрините са изкуство, не са за всеки, малко хора ги виждат и разбират и аз се опитвам пак да им ги предам. Питаш ме дали успявам, да, успявам по-малко, понякога, по частици. И като казахме частици, ех, колко частици слънце съм избродилата по тея пусти платна, от колко места, от колко чувства погледнати, един цял живот има по тях, един цял живот няма да ти стигне да ги гледаш… затова винаги целя да продавам сутрини само на двойки, защото нали са двама, животите им по някакъв начин стават едно цяло, поне за малко, стават и по-големи и имат повече ‘’очи’’ за да ‘’виждят’’. Ама някои понякога ми се сърдят, че имам такива изисквания. Аз и на тебе бих продала сутрин, нищо, че си сам, само че няма да успееш да я почувстваш така ясно, за туй ми е.
Сутрините ми са кристални, нежни, като плач на новородено, като сълзи на влюбена девойка , трябва внимателно да гледаш, ама не само да гледаш ами и да виждаш.
Имам сутрини с кафе, с чай, с мляко. Имам боси сутрини, изморени, тъжни. Имам сутрини на които само им се спи, някой хора, самотните, тях избират да си купят, след като им кажа онова за двойките, за да си спят в тях с някое животинче под одеалото. Имам всякакви сутрини, ама ако тръгна да ти говоря… отидоха дните ни. Ти ще видиш, като си купиш, мисля, че и сам ще може да ги усетиш, тъй като гледам имаш усет за тея неща.

Ама нали ти казвам, ако искаш може да си купиш сезони, години, моменти дори… моментите само да ти кажа, че съм ги везала със слънце от потоците изцяло, много са скъпи, ама не като пари, като стойност, ценни са, сърце има в тях, сърце, сърце…

Ако си решил, вземи, ей там са, под масата, до печката, до леглото, до вратата, каквото си харесаш, каквото искаш, сезон, ден, година… каквото ти сърце каже, туй да е. И ако решиш да вземеш платно да минеш отново, да кажеш какво си почувствал като го гледаш, ако не чувстваш, друго ще вземеш, няма проблем, аз съм винаги тук, ей тъй, с котката, тя си съска, аз си шия…


И да ти кажа най-хубавото, вечни са тея пусти платна, вечни!

© Ирена Чалъкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??