Спокойствието на мрачното фоайе го привличаше неудържимо. Там в сумрака, на края на работния ден, Петър намираше така желаното уединение. Обикновено сядаше на мекия диван, кръстосал крака, зяпащ безцелно през прозореца. Всички тези хора, забързани, намусените им лица, нервните им погледи изплуваха пред тъмното стъкло и отново потъваха зад стените. Ръководи собствена строителна компания, едва на тридесет и шест е.

Петър въздъхна тежко. Всяка вечер обмисляше това, правеше планове за бъдещето, седнал в голямото фоайе. Мислите му се рееха между стените, а понякога отлитаха и извън тях.

- Г-н Манолов? Още сте тук. Искате ли нещо за пиене? Нещо друго?- подаде се от коридора секретарката му.

- Диана, можеш да си вървиш. Ще остана тук още малко. Тръгвай, хайде.

- Благодаря Ви, г-н Манолов. Лека вечер!

Петър чу отдалечаващите се стъпки на Диана. Мислите му отново се зареяха в бъдещето. Утре трябваше да свърши толкова много неща. В главата му все се въртеше мисълта за мястото на новия търговски център, който започваше да строи. Там бе играл като малък, преди баща му и майка му да се разделят. След развода замина да живее с майка си в София. Баща си виждаше рядко, дори и сега, най-вече защото не му оставаше време. Обичаше работата си и прекарваше дни затворен и обмислящ поредното бизнес предложение.

- А, г-н Манолов, Вие още ли сте тук?- чу се гласът на портиера- мислех, че няма никой. Извинявайте, ако нещо съм Ви стреснал.

- Не, не, Сашо! Даже... мисля да тръгвам. Вече става късно. Хайде, лека нощ!

- Лека нощ, господине!

Петър стана, отиде до кабинета и взе палтото си. Слезе в гаража и се качи в червеното Ауди. Трафикът вече бе понамалял. Прибра се в големия си мезонет. Беше купил същия на майка си в съседния блок. Извади снощната пица от хладилника и седна пред лаптопа. Докато вечеряше, четеше новините по света.

Телефонът иззвъня.

- Ало!

- Пепи, вкъщи ли си?

- Да, мамо, ти защо не спиш още? Вече е късно.

- Чаках те. Пусни си телевизора на новините. Трябва да видиш това.

- Добре, ей сега. Ако искаш мога да дойда до теб и да гледаме заедно.

- Не, не, веднага ги пусни!

- Разбрано, шерифе!

- Ще видиш ти шериф и шерифка ще видиш... Лека нощ! Обичам те!

- И аз, и аз. Лека...

Петър затвори телефона. Пусна телевизора и зачака да види какво искаше да каже майка му с обаждането си. „... След срещата на световните лидери се очаква промяна на политиката САЩ в Близкия изток, заяви източник, близък до Белия дом. А сега новините у нас: днес имаше мирен протест на деца от квартал Иван Вазов. Те протестираха срещу строежа на новия търговски център, който е планиран върху стара детска площадка. Децата и родителите твърдят, че въпреки нейното положение, все още играят там и са готови да протестират дълго..."

Той гледаше съсредоточено лицата на децата. Загаси телевизора. Прибра пицата в хладилника за следващата вечер. Седна на дивана, отвори отново лаптопа и си пусна някакъв филм. Пред очите му все изникваха онези деца с молещи очи от телевизора. Реши, че вече е много изморен и затова му се привиждат такива неща. „ Сигурно това е саботаж за строежа от конкуренти. А аз напразно се тревожа, та нали вече всичко е готово за първата копка след два дни." мислеше той. Погледа малко от филма и отиде да си легне.

Беше шест сутринта. Зората започваше поредната си битка с тъмнината. От изток вече се виждаха първите розови облаци. Всичко беше притихнало в очакване на новото утро.

Петър се сепна в съня си. Скочи уплашен в леглото си. Пак онези картини... децата... площадката... децата... децата... децата... Погледна часовника и стана. Започваше поредният напрегнат ден. Направи си силно кафе, изпи го и пое към фирмата. Отново се връщаше в тази нова и приветлива сграда, посрещаща го всяка сутрин с уханието на розовите храсти отпред. В последно време за него тя се бе превърнала в затвор. Сякаш никога не излизаше оттам. Духът му бе заключен вътре и бродеше сред хилядите документи, чертежи, скици. От главата му не излизаше онзи репортаж от новините. Съдружниците му, виждайки колебанието му, го убеждаваха, че на тези деца някой им е платил, за да стоят там. Ала в мислите му все бяха онези картини и детските му спомени, държейки го буден през нощта.

Така изминаха два дни. Нощите, безсънни и толкова дълги, се нижеха бавно. Всяка сутрин Петър стоеше в очакване на изгрева много преди той да започне.

Поредната сутрин с чаша кафе в ръка. Беше седнал на дивана в хола и четеше някакво старо списание. Още бе рано за работа. Телефонът иззвъня.

- Ало?

- Добро утро, Пешо! Ще минем с Ники да те вземем за строежа.

- Кой строеж, бе Славе?

- Как кой, забрави ли? Днеска е първата копка на търговския център.

- Ааа, да... ами... аз ще видим как ще дойда...

- Абе, как ще дойдеш? Ние идваме да те вземем. Стига си мънкал по телефона. След двайсет минути сме при теб.

Слушалката хлопна глухо. Петър се загледа през прозореца в отсрещната кооперация, която строяха. Обличаше се, когато мобилният иззвъня. Слав и Ники бяха долу. Взе една лилава врътовръзка от десетките разпиляни на леглото и излезе бързо.

- Къде си бе, пич? Айде качвай се! - подкани го Ники.

Качи се в черния Мерцедес. С бясна скорост се изстреляха по булеварда.

- Какво ти става, бе човек?- подвикна му Слав през шума от радиото.

- Какво?

- Какво ти има? Колко пъти да ти казвам... сега и помен няма да има от ония сополанковци.

- Свършили са им се вафличките и шоколадчетата. Горките! - изхили се Ники отзад.

- Нищо ми няма. - Петър извърна глава през прозореца.

Мерцедесът се движеше много бързо. Закъсняваха и Слав правеше всичко възможно да е с малко. Няколко светофара ги подмина на червено, съпътстван от подвиквания и клаксони. Хората се споглеждаха ужасени от прелитащата кола. Някои дори ги псуваха, но напук машината се движеше все по-бързо.

Изведнъж Мерцедесът направи рязък завой. Петър залитна върху Слав.

- Полека, бе копеле, дръж се! Не виждам!- изкрещя му той.

Чу се само едно леко „Туп". Колата беше забрала нещо. Петър видя как десетки хора се втурват към тях. Ето го и мястото... мястото... Пред неразбиращия му поглед изникна детско телце. Някой вдигна телцето и от него покапа кръв. Женски писък... Много писъци... Сирени... Той стоеше в колата, невиждащ, нечуващ, неразбиращ. Улавяше в бездънните си очи разярени погледи. Някой го измъкна от колата. Повлече го към линейка.

- Къде ме водите? Къде?

- Господине, кървите.- едва сега той видя ръката си, оцапана с кръв. Погледна назад. Видя и кървавите локвички на паважа пред Мерцедеса. Опита се да каже нещо, но устните му само безнадеждно се изкривиха в нечовешка гримаса.

„Убиец! Убийци! Убийци!" отекваха в ушите му викове. Свлече се на земята.

- Получава инсулт! Бързо! Лекар!- крещеше санитарят, който го водеше.

Последното нещо, което видя този ден бяха чифт розови сандалки до него в линейката.

Петър се събуди след три дни, прекарани в болки и терзания. След първоначалния шок дойде разбирането. Майка му бе неотлъчно до него. Приятелите му го посещаваха всеки ден.

- Детето...

- Пак ли за това дете, мама. Моля се само да е добре там горе. Всеки ден ходя тук в параклиса.

- Не, не, не.... ти... ти... не разбираш... аз... трябва да му помогна.... аз...

- Стой, къде хукна сега! Пепи! Успокой се! Лекар!!!

Конвулсиите на младият мъж разтърсиха въздуха в болничната стая. Притекоха се сестри, лекар. Избутаха майка му навън. Постепенно пристъпът утихна.

Петър се възстановяваше бързо. Постепенно тялото му укрепваше под грижите на лекарите и майка му. Ужасната гримаса от онзи ден остана. Когато се погледнеше в огледалото виждаше онова окървавено телце. Разбра, че се е казвало Мария. Била е на седем годинки и единствено дете в семейството. Този спомен го измъчваше много. Счупи всички огледала вкъщи. Изхвърли всички костюми. Спря да ходи на работа. Майка му докарваше психолози у тях, но той отказваше да говори, дори да ги види. Така минаха седем години в напразни опити да стане отново пълноценен човек.

Нямаше и помен от предишният добре сложен млад строител. Изпод разрошената му коса се подаваха чифт ококорени очи. Той гледаше с недоверие хората. Вече нямаше приятели. Майка му се спомина скоро след инцидента, обезкуражена от неговата мъка.

- К'ъв е тоя, бате? И бедняци ли живеят при вас. - изписка дребно хлапе, гледайки слизащия по стълбите Петър.

- Не бе, копеле, не го знам... на четвъртия етаж живее. Ма виж му кривата мутра. На бас, че от тия хартийки поне две ще му бутна в нея.

Двете хлапета подгониха Петър по стълбите. Той отчаяно отмерваше стъпалата, нали сам ги беше проектирал. Искаше да избяга, да се скрие... Не видя олющеното стъпало. Спъна се. Падна. Последното нещо, което видя бе една от хартийките на хлапетата. После видя майка си и Мария, усмихната, подканяща... Тръгна с тях...

- Леле копеле, тоя хвърли топа.-изстреля едното хлапе, гледайки локвичката кръв стичаща се по стъпалата - Да кажем на наш'те.

- Бързо, копеле...

Двете хлапета се затичаха нагоре по стълбите.