Спокойствието на мрачното фоайе го привличаше неудържимо. Там в сумрака, на края на работния ден, Петър намираше така желаното уединение. Обикновено сядаше на мекия диван, кръстосал крака, зяпащ безцелно през прозореца. Всички тези хора, забързани, намусените им лица, нервните им погледи изплуваха пред тъмното стъкло и отново потъваха зад стените. Ръководи собствена строителна компания, едва на тридесет и шест е.
Петър въздъхна тежко. Всяка вечер обмисляше това, правеше планове за бъдещето, седнал в голямото фоайе. Мислите му се рееха между стените, а понякога отлитаха и извън тях.
- Г-н Манолов? Още сте тук. Искате ли нещо за пиене? Нещо друго?- подаде се от коридора секретарката му.
- Диана, можеш да си вървиш. Ще остана тук още малко. Тръгвай, хайде.
- Благодаря Ви, г-н Манолов. Лека вечер!
Петър чу отдалечаващите се стъпки на Диана. Мислите му отново се зареяха в бъдещето. Утре трябваше да свърши толкова много неща. В главата му все се въртеше мисълта за мястото на новия търговски ...