20.06.2008 г., 23:23 ч.

По Божия милост Анна 

  Проза » Повести и романи
1092 0 6
51 мин за четене
 

Седеше на терасата на хотелското барче с изглед към морето и бавно отпиваше от сутрешното си кафе. Беше рано, много рано и освен персоналът почти никой не се мяркаше наоколо. Запали втората цигара, като за пореден път си помисли, че трябва да ги откаже или най-малкото да ги намали. Погледът ú се рееше над морето. Гледката беше прекрасна, но нито я забелязваше, нито искаше да я забележи. Не беше дошла тук заради нея. Не обичаше да става рано, но искаше да избегне сутрешната суетня около закуската на почиващите и затова предпочете тишината на терасата в барчето, а и на вън бе по-хладно. Не знаеше нито колко бяха гостите на хотела, нито какви, пък и не я интересуваха.

Пристигна вчера късно следобед. Изкъпа се, взе една от книгите в сака и се вмъкна между хладните чаршафи. Почете малко и неусетно заспа. Събуди се сравнително късно - навън вече беше тъмно, но така и не стана от леглото. Не ú се ядеше. Даже не ú се излизаше. Така и си остана в леглото като продължи да чете. "Утре - мислеше си - утре ще разгледам наоколо..."

... Беше намерила стая в първия ú попаднал пред очите крайбрежен хотел - в същия, където сега бавно отпиваше от кафето си. Не че нямаше други, но не ú се търсеше. Около автобусната спирка, на която слезе, хора от градчето предлагаха квартири. Сравнително евтини, но тя не обичаше квартирите. Имаше в тях нещо прекалено домашно. А и сигурно нямаше да може да избяга от прочутото българско гостоприемство на хазяите или най-малко, от едната му страна - любопитството. Можеше и да не попадне на любопитни хора, но не искаше да рискува. Страхуваше се неволно да не обиди някого. Българинът често приема дистанцията и желанието за усамотеност като недоброжелателност и надменност. Самата тя бе достатъчно общителна, но точно сега предпочиташе резервираната сервилност на хотелския персонал и елегантната безличност на хотелската стая, пред какъвто и да било намек за домашен уют и семейственост. Пък и не ú се разговаряше с никого. Нали и от многото приказки беше избягала. Напоследък я дразнеше всеки шум и присъствието на каквито и да било хора. Затова, може би избра това малко крайморско градче. Предполагаше, че колкото и да са туристите, няма да са повече от тези в по-големите градове или почивните комплекси около брега...

Отново отпи от кафето и продължи да размишлява. Някога обичаше южното черноморие. Не ú се беше случвало да почива по него, но пък и повече от двадесет години не бе почивала където и да било. Като дете бе ходила на няколко лагера по северното черноморие, но детството ú бе останало безвъзвратно в миналото, за да държи на спомените от него. Имаше приятни впечатления от няколко командировки край южния бряг и предпочете да почива там. Най-сетне бе успяла да се измъкне за няколко дни от всички ангажименти и да се махне от вкъщи. Всъщност, измъкването ú приличаше повече на бягство, а и тя самата знаеше, че е точно така. Имаше нужда от това. През последните четири години бяха ù се случили куп неприятности и чувстваше, че ако не успее да се откъсне поне за няколко дни от цялата лудница около себе си, едва ли ще издържи и месец повече. Не че преди животът ú бе вървял гладко и леко, но разводът ú дойде малко в повече - като капак на всичко или по-точно като естествен завършек на всичко, което представляваше семейният ú живот. Така или иначе целият товар от отглеждането на децата и отговорността за тяхното възпитание легна върху нейните плещи. "Е, поне тогава бяха яки плещи!" - надсмя се вътрешно на себе си - със стоте си килограма тогава, никой не можеше да каже, че не може да носи товар, пък бил той и душевен, а като че ли и никой не очакваше това от нея. В градчето, в което живееше всички се познаваха, едва ли не всеки знаеше какво става под юргана на съседа, така че повечето ú познати и приятели не разбираха за какво има да страда. Съпругът ú (вече бившият) беше абсолютно безотговорен и като се замислеше, даже трудно можеше да го нарече съпруг. Имаше чувството, че той така и до развода не успя да разбере какво значи тази дума. Няколкото му авантюри за малко не я бяха направили за посмешище в града и само нестандартното ú поведение в тези ситуации я измъкна "полусуха (но не и полунаранена) от водата". Лошото бе, че много от хората около нея, а и не само те, знаеха това и не биха я разбрали, ако покажеше и най-малката слабост.

Тръсна глава. Не искаше да си спомня целия този ад отново, независимо че вече четири години сама не си даваше покой. Не беше от крехките жени, не се предаваше лесно, но цялото това напрежение с децата, с работата, със собствените ú мисли и терзания я бяха довели до състояние, в което едва изтърпяваше всички около себе си. Едва изтърпяваше и собствените си деца напоследък. Не че те бяха деца, които не биха подлудили и всеки друг, особено в тази тинейджърска възраст, но нервите ú бяха толкова опънати, че крещеше при най-малък повод. И тогава реши да се махне. Поне за няколко дни, някъде сама, където никого не познава и никой не я познава. Трябваше да размисли отново и да приключи завинаги с тази част от живота си до тук. Трябваше да се успокои и отново да намери себе си. Такава, каквато се познаваше от преди тези двадесетина години. Грабна първия ú попаднал пред очите сак, натъпка го до половината с дрехи, другата половина с книги и отпътува към морето. Защо пък към морето? Ами, като живееш в планината, накъде да се запътиш през лятото? Остави децата в къщи. Какво пък, за десетина дни сами да се оправят. Не бяха малки. Голямата ú дъщеря (и най-кроткото от децата ú) бе на двадесет и две години, малката почти на петнадесет, а синът на седемнадесет. Можеха де се справят, бяха се справяли и друг път, когато ú се налагаше да пътува за по-дълго време в командировки. Каза им, че заминава и че ще се върне след десетина дни. Не им даде обяснения нито къде, нито защо заминава. Ако имат някакви проблеми, да ú се обадят по мобилния телефон. Усмихна се. "Това му е хубавото на мобилните връзки - където и да се намираш, винаги можеш да кажеш, че си на друго място."

Отново запали цигара, поредната. Зачуди се от колко ли време гледа в една точка като хипнотизирана. Добре, че наоколо няма хора. Пък и да има, едва ли някой го интересува кой накъде гледа. Нали за това предпочете хотела. Погледна в пепелника - четири цигари - блуждаела е значи някъде около час като се надяваше, че не е палила "цигара от цигара", както обикновено прави, когато пие кафе. Не бързаше за никъде. Морето нямаше да избяга, дори плажът да се напълнеше с курортисти. Даже не мислеше да облича бански. Искаше само да се разходи край брега преди тълпата да го е обсебила. Надяваше се да си намери някое тихо сенчесто място, където отново да остане насаме със себе си или с книгите си. То пък едни книги! Бе понесла половин сак кратки любовни романи. "Четеш - мислеше си ­ и само след няколко часа си забравил какво си прочел. Не се задълбочаваш, не се замисляш, не се чудиш какво е искал да каже автора или по-точно авторката. Съпреживяваш на главните герои, докато върви историята им и след затваряне на последната страница просто посягаш към следващата книжка... като към цигара..."

Отново посегна към кутията с цигарите, но се отказа да запали. Беше изпила кафето и трябваше да става, ако искаше да си намери удобно и закътано място и то преди всичките кандидати за шоколадов тен от района да са се изсипали на плажа. Сигурно и сега имаше ранобудници по него, но едва ли са толкова, колкото биха били след час или два. Всъщност, не беше задължително мястото на усамотяването ú да бъде на плажа, но искаше преди това да се порадва на морето. От малка обичаше да събира мидени черупчици, от тези най-малките, обичаше гладката им цветна вътрешна повърхност. Като дете от лагерите се връщаше с цели торбички пълни с тях и с години ги пазеше. Не като спомени от преживяното, а като дарове от морето, като частици от красотата му. Искаше и сега да посъбере малко. Не знаеше защо, но смяташе, че дори в следващите дни да не отиде до плажа, то - морето, ще бъде при нея.

Прибра цигарите и запалката от масата, изправи се, преметна чантата си през рамо и бавно тръгна към плажа. Мислите ú се рееха. С всяка глътка въздух усещаше близостта на морската вода. Ноздрите ú потрепваха. Все по-силно усещаше миризмата на морето, не - усещаше аромата на морето. Специфичния, само неговия си аромат, който напоследък се мъчеха да наподобят и затворят в разни кутийки, шишенца и ароматизатори. Сети се, че едно такова шишенце шампоан с претенции за аромат на море сега се мотае някъде в банята ú в къщи. На него стоеше гръмкото име "Океан". Със сигурност на него спокойно можеха да напишат и "Еверест". На голяма част от българите, особено на тези, които го ползват (просто цена народна), двете миризми са им еднакво непознати. Да не говорим, че много българи забравиха през последните години дори аромата на собственото си море. Е, те забравиха аромата на много неща, но кой ли го е грижа за това.

Беше стигнала водата. Вървеше бавно до нея, но стъпваше внимателно. Не искаше да я намокри някоя вълна. Не обичаше мокри крака, особено пък сутрин рано. Не разбираше желанието на някои свои познати още дошли - не дошли и първата им работа да се топнат в морето, независимо кое време на денонощието е. Припомни си една командировка преди няколко години. Беше в началото на октомври, ­ времето съвсем не беше "плажно", нищо че циганското лято се бе задържало доста дълго. Когато пристигна с колегите си, все още имаше хубаво слънце, но до вечерта заваля и следващите два дни морето беше мътно, сиво-зелено и мръсно. Духаше студен вятър, в някои моменти направо пронизващ - такъв, какъвто си, се знае около морето в студените есенни дни. В първия слънчев ден почти всички хукнаха към плажа. Водата беше студена, но повечето се къпаха. "А аз дори не си носех бански - засмя се. - За мен октомври, винаги си е октомври". И докато те се къпеха, тя събираше мидички. Преди да си тръгнат, потопи само дланта си в морето, сякаш се сбогуваше за дълго с него.

Продължи да върви и да се взира в пясъка, невиждаща. Мислите ú бягаха в различни посоки. Неочаквани спомени я връхлитаха. Уж беше дошла да преосмисли настоящето, а мислите ú непрекъснато я връщаха далече назад в миналото. Наведе се и изрови една мидена черупка - бяла и красива, приличаше на малко вдлъбнато ветрилце. Взираше се в нея, а виждаше себе си преди близо тридесетина години.

 

...Беше на лагер край същото това море, но доста по на север. Четиринадесет-петнадесет годишна, почти толкова висока колкото и сега - в гимназията след това бе пораснала съвсем малко. Сравнително висока за възрастта си, в пубертета винаги ú даваха повече години, отколкото изглеждаше. "За разлика отсега" - усмихна се доволно на себе си. Спомни си как се раздели с лагера. Имаше хубав глас и обичаше да пее. Докато чакаха автобусите, които да ги закарат до гарата във Варна, бяха я накарали да седне на един стол почти в центъра на танцовата площадка и да пее. Не помнеше нито колко време пя, нито какво. Не помнеше и лицата на тези, които я слушаха. Спомняше си само слънчевите лъчи, които се провираха през клоните на високите дърветата, шарения килим от светлини, сенки и полусенки и свежия сутрешен въздух. Помнеше и дъжда, валял предишната вечер. "Дърветата, какви бяха дърветата? - запита се. - Бадеми... имаше бадеми, но на тази площадка ли бяха или на долната до здравния пункт?" - Не можа да си спомни, но май тогава за пръв път видя бадемови дървета. Вдигна вежди, учудвайки се какво я е накарало да се върне толкова години назад. "Ааа, влакът,... да, влакът..." - или по-точно това което се случи, когато се връщаше с него.

На гарата беше абсолютна лудница. Както винаги по онова време, нощните влакове от морето и за морето бяха претъпкани. Винаги имаше правостоящи. Как са се справяли ръководителите на лагера тогава и тя самата не можеше да си отговори. Всеки хвърляше багажа си в някакво купе и бързаше да седне. Пътуването щеше да трае 10-12 часа, а да стърчиш толкова време, особено през нощта, когато навън нищо не се вижда, не беше много забавно. И въпреки всичко тя стърча почти цяла нощ в коридора. Имаше някакво момче до нея, държащо ръката ú през цялата тази нощ. Слезе няколко спирки по-рано от нея - лагерниците бяха от целия окръг. Беше красиво момче, но го разбираше чак сега. Помнеше очите му - особено зелени, сякаш виждаш зеленото през мъгла - ако можеше, би ги нарекла опушено зелени. Стройно, почти слабичко, малко по-високо от нея, защото с лекота слагаше ръка на рамото ú. "Поне не му се налагаше да се повдига на пръсти, както на някои по-късно". Всъщност, не той я прегръщаше. От околните купета бяха забелязали мълчаливото им "стърчене" в коридора на вагона и някои лагерници, с присъщата си безцеремонност на пубертети, вдигаха ръката му и я поставяха през раменета ú, минавайки покрай тях. Дали им завиждаха или им се подиграваха и сега, от далечината на времето, не можеше да разбере. И двамата се чувстваха неловко. Тя със сигурност, но навярно и той, тъй като бързо дръпваше ръката се. Единственото, което направи, бе да държи дланта ú. Беше сплел пръстите си с нейните и почти през цялото време мълча. На сутринта, на развиделяване, той слезе от влака. Тя само му махна с ръка. Не беше влюбена в него. Харесваше го, но нищо повече и от това чувстваше известна вина ­ тогава.

По-късно забрави за него, докато през есента, някъде в средата на октомври, не я извикаха в директорския кабинет. Беше много учудена, защото не си спомняше да е направила нещо, за което да се среща с директорката на училището. Изненадата беше още по-голяма, когато тя ú подаде писмото му. Позна по адреса. Почувства се много неловко, сякаш я бяха хванали на местопрестъпление. Чувстваше, че цялата ú кръв се е събрала в лицето, краката ú бяха омекнали и едва успя да овладее треперенето на ръцете си. Имаше чувството, че директорката знае какво пише в писмото... нищо че тя самата дори не предполагаше какво може да е съдържанието му. Сега, преосмисляйки всичко отново, не се съмняваше, че жената, почти на нейната сегашна възраст, се е досещала, още повече като е видяла смущението ú, но за нейна изненада, не ú каза нищо. Само я изгледа продължително и я върна в час. Прочете набързо писмото още в коридора. Беше писал обикновени, делнични неща - нищо особено. Само през цялата първа страница бе написал с едри, удебелени букви "ОБИЧАМ ТЕ!". Ядоса се. И тя самата не знаеше защо. В къщи, когато го четеше отново, майка ú влезе в стаята. Опита се да го скрие, но не успя и така или иначе трябваше да го покаже. Жената го прочете, засмя се и ú го върна. И тя го скъса. На много ситни парченца. Не веднага. По-късно. И сега не би могла да обясни защо го направи. Ядосаха я двете думички, написани през писмото. Защо ли се бе сетила точно за това сега?

Странни са пътищата на спомените. Странно е и това, че и сега почувства онова вълнение, което я бе завладяло, когато четеше писмото. Изпитваше някаква странна тъга по онова невинно и уплашено момиче, което за пръв път се бе сблъскало с любовта.

Никога не му отговори. А и никога повече не получи толкова мило писмо.

Не!... Спомни си. Беше получавала. Няколко години по-късно. Беше вече студентка. На една есенна международна бригада. Бригадата бе в едно градче на тридесетина километра от родния ú град, където работеше като сътрудник в бригадирския щаб. Беше се запиляла уж "на проверка", но истината бе, че просто щеше да ú бъде по-приятно с колегите от института. Оставаше около една седмица до края на бригадата. Там се запозна с Александър, руснак, някъде от северната част на Европейска Русия. Вече не си спомняше от кой град точно. Беше много привлекателно момче. Всъщност, не бе правилно да го нарича момче. Беше младеж на нейната възраст, но толкова плахо я ухажваше в началото, че и сега продължаваше да го нарича момче. "Ухажваше... Ама, че се изразявам! Съвсем в духа на сегашната ми възраст. Тогава му казвахме свалки, пък и сега, между впрочем, така си му викат". Но той наистина я ухажваше. Спомни си розата, която ú бе подарил. От къде ли я беше намерил. (Не че не беше получавала цветя и преди, но тази роза особено я бе трогнала тогава). Беше много влюбен в нея. А, защо не? Беше висока, стройна, с дългата си почти до кръста смолисто черна коса. Приличаше на картинка. Тежеше по-малко от петдесет килограма, имаше тънко "прищипнато" кръстче и носеше дрехи, които подчертаваха това. Кожата ú бе чиста, свежа и гладка като атлаз. Гримираше се силно и предизвикателно, а и се държеше предизвикателно. Правеше впечатление. Мъжете ú се лепяха като "мухи на мед". Беше само на двадесет години. Спомни си колко ухажори имаше тогава - от всяка възраст. Години по-късно чак си даде сметка колко хубаво момиче е била. Но тогава не го осъзнаваше. Доставяше ú удоволствие да е обградена от мъже и да ангажира вниманието им, но не го отдаваше на себе си. Предполагаше, че това просто е нормалното мъжко поведение. И смяташе, че може да се справи с всяка ситуация, ако ú се наложи. Имаше гордост и нахаканост "за цяло село". Можеше да раздава от тях с пълни шепи и пак да има в излишък. Беше се опарила вече с една "голяма любов" и открито показваше презрението си към представителите на мъжкия пол, особено пък към тия, които се поддаваха на чара ú. Всъщност, криеше колко много е ранима и колко лесно може да загуби почва под краката си, ако отново се поддаде на чувствата си. Още не беше успяла да се съвземе от предишната си връзка, продължила повече от година. Беше наранена, обидена, разочарована и отвратена. От един мъж. Но беше прехвърлила цялото си отвращение върху всички мъже. Искаше да си връща, а и тогава мислеше, че има и право, има и за какво. И точно тогава ú се изпречи Александър. Харесваше го, но не можеше да си позволи да се влюби в него. Той трябваше да си замине само след една седмица, а и тя бе все още прекалено озлобена. Все още мислеше, че всеки от ухажорите ú иска само да я използва. Тогава си измисли термина "ползвана". Не искаше да бъде "употребявана" - като вещ, която можеш да захвърлиш щом имаш възможност да си позволиш друга по-нова или по-забавна. А и какво можеше да очаква от една кратка едноседмична връзка, когато знаеше, че той не може да не си дава сметка за това. Беше теглила чертата и сложила всички мъже под общ знаменател. И едва когато той си замина, разбра, че е била влюбена в него. Имаше точно такива очи каквито харесва - големи, светли, оградени с тъмни мигли. Висок дотолкова, че дори покачена на високите си токчета, а тогава носеше буквално кокили, не можеше да го гледа право в очите. Бе точно нейният тип - тъмнокос и светлоок, слаб, изтънчен и чувствителен. И от тези, на които най-лесно можеш да си върнеш. Имаше толкова топъл поглед, гледаше я с толкова нескрито обожание, че чак ú ставаше съвестно понякога. Но и това не ú попречи да си играе с него и чувствата му. От "висотата" на опита си, смяташе, че има право. Някой я бе наранил и тя си го връщаше, какво като е на друг. Имаше моменти, в които се държеше като влюбена, но понякога флиртуваше и кокетничеше с други или по-скоро се занасяше - искаше ú се да ревнува, дразнеше го, държеше се предизвикателно, а той бе толкова търпелив, че чак я ядосваше с търпението си. Всичко, което му позволи, бяха само няколко целувки. "Е, бяха доста повече от няколко - помисли си. - А и какви целувки бяха!" Не можеше да отрече, че ú беше много хубаво с него и че на моменти се замисляше дали да не забрави, че има да си връща. Не го направи. Не му позволи нищо повече. Детска прищявка ли беше или женски каприз и тя самата не знаеше. Държеше се като разглезено дете. Доставяше ú удоволствие да го доведе до крайна възбуда и след това "да му избяга". Не би могла да забрави погледа, с който я гледаше в такива моменти. Никога, обаче, в него не видя упрек. Изтърпя всичките ú детински капризи. Сега, обръщайки се назад, виждаше, че се бе държала като глезено, лекомислено пубертетче...

"Не Александър - сепна се. - Аз съм била детето. През цялото време той се държа великолепно. Позволи си с мен само това, което аз му позволих. Беше мил, внимателен, всепрощаващ и ... май, много влюбен." Споменът за него я накара да почувства вина. И може би имаше за какво. Само един много влюбен мъж можеше да я изтърпи тогава.

Автобусите заминаха, а в единия от тях и Александър. Тя остана в лагера, не отиде с колегите си да го изпрати до окръжния град. Не обичаше разделите. Не можеше да си представи, че ще трябва да маха след влака като глупачка, когато само след 2-3 дни ще го види в София. Един от състудентите ú - изпращачи я изгледа много особено, когато се върна. Погледът му беше леден, докато ú казваше, че когато автобусът тръгнал от лагера Александър гледал назад, докато вече нищо не се виждало. Когато се обърнал, в очите му имало сълзи. Не повярва, макар че по-късно и други ú го казаха. А трябваше!...

Три дни след заминаването му, бригадата беше закрита. Замина за София заедно с всички останали. Александър все още беше там. Радваше се да го види, но нищо повече. Той беше все така влюбен, но и все така търпелив. "Нямаше друг изход."

Накъде се завъртяха мислите ú? ... Защо ли се сети за него? Какво общо имаше морето с Александър?... "...аааа, да... Писмото".

Заедно с Александър на бригадата в България бяха и двама негови много добри приятели - състуденти. В редките моменти през тези няколко дни, когато не беше с нея, той прекарваше с тях времето си. Тримата заедно създаваха впечатление за непоклатимо мъжко приятелство. Тя имаше едно тефтерче, което ползваше като адресник-споменник. Преди окончателно да си заминат за Русия помоли и тримата да ú напишат нещо за спомен. Интересуваше я какво ще напише Александър и го даде първо на него. След уговорки, че ще прочете написаното, чак когато си заминат, по няколко реда написаха и приятелите му. Отново не отиде да го изпрати. Не искаше или не можеше. Сега, а и тогава, това беше все едно. Удържа на думата си и прочете написаното след тръгването им. Беше шокирана. Получила бе три обяснения в любов. Приятелите му, всеки за себе си пишеше, че е влюбен в нея, но е мълчал заради приятелството си с Александър и не искал той да го узнае. Беше потресена. Какво приятелство, когато и двамата я молеха да им пише? Никога нямаше да забрави думите, които единият беше написал за своя "приятел": "Я ненавижу его!" Не им беше дала никакъв повод, поне не на тях двамата. Отнасяше се с тях мило само защото му бяха приятели. Намрази ги. Знаеше колко много държи и разчита той на тях. Започна да изпитва още по-голямо презрение и отвращение към мъжете. Беше ú гадно, много гадно. Заради него. И чак тогава разбра, че е влюбена. Чакаше писмото на му с нетърпение. Бяха се уговорили той пръв да ú пише, когато пристигне. Получи го. Прекрасно писмо, пълно с нежни и мили думи, такива, каквито само един влюбен може да напише. Беше едновременно щастлива и нещастна, раздвоена. Искаше ú се да му отговори, но не можеше. Знаеше, че няма да може да премълчи за приятелите му и не беше сигурна, че ще ú повярва. Пък и за връзката им нямаше никакъв шанс - "очи, които не се виждат, се забравят" - по-късно разбра, че това не винаги е вярно. Реши, че не бива да му отговаря. Предпочете той да мисли, че е лекомислена и не държи на него, от колкото да застане между него и приятелите му. Каква глупачка е била. Така или иначе това вече беше станало. А сега вече знаеше, че дори не са му били и приятели. 

Няколко пъти решаваше да му пише. Прехвърляше тефтерчето с адресите в ръцете си, но щом прочетеше написаното от приятелите му, се отказваше. Държеше го на видно място за да я подсеща за него, но така и не събра смелост. Докато един ден не успя да го намери - тефтерчето. Беше изчезнало. Обърна всичко наопаки, прерови цялата стая - чанти, дрехи, сакове, кашони. Нищо. Беше го загубила или някой го бе взел? Нямаше отговор на този въпрос. Чак тогава си даде сметка колко много ú липсваше Александър. 

За Нова година получи картичка. Ако съдеше по думите му, продължаваше да я обича все така силно. Настояваше, не - молеше я за отговор. Пишеше, че се нуждае от нея, така както жадният се нуждае от вода. Бяха минали три месеца от първото му писмо. Вече му вярваше. Спомни си с каква сила се върна желанието ú да му пише. Беше помъдряла. Можеше да премълчи за приятелите му, сега не ú се струваше чак толкова страшно, ако той не научи истината. Имаше нужда да му отговори, но нямаше как - на пощенския плик беше написал само града и името си. Знаеше, че никога повече няма да го види. А сега беше убедена, че е била много разстроена, за да не се сети, че може да изрови адреса на института, в който учеше и да му пише,... но тогава, за съжаление, това така и не ú хрумна.

Хиляди пъти се упрекваше за лекомислието, с което се бе отнасяла към него през онези кратки няколко дни. Беше си дала сметка, че едва ли някога ще бъде обичана по толкова безкористен и всеотдаен начин. И тогава реши. Ако някога има син да го нарече Александър. Обичаше това име и искаше то да присъства в живота ú. Знаеше, че само на сина си може да даде онази всеотдайна любов, която заслужаваше Александър. Години по-късно, когато бившият ú съпруг, тогава все още само приятел, сподели, че ако някога има син иска да го нарече така, тя се зарадва. Все още не беше забравила, че обича това име, но не помнеше защо. Беше забравила Александър, но не и името му.

... Досега, обаче, свързваше това име само и единствено със сина си...

 

Огледа се. Имаше чувството, че се събужда от дълбок сън. Плажът се бе напълнил с хора, а тя дори не беше забелязала това. Бе приседнала на някаква крайбрежна скала близо до водата. Не помнеше как е стигнала до нея. Сигурно от часове зяпа във водата. Стана бавно. Беше се схванала. От дете имаше този навик - да седи неподвижно и да гледа в една точка, а пред очите ú да минават картини - тогава мечти, сега вече спомени. Това винаги дразнеше бившия ú съпруг. Размахваше ядосано ръка пред очите ú и питаше накъде пак се е отнесла. В тези случаи много рядко чуваше от първия път, ако някой я повика. "Понякога, май, трябваше да ми викнат по няколко пъти. Е, това определено не е приятно." Но нищо не можеше да направи, такава си беше. Когато искаше да остане насаме със себе си, го правеше много сполучливо, сякаш изстрелваше заобикалящия я свят в небитието.

Някои от плажуващите я изгледаха с любопитство, като че ли само тя бе все още с дрехи. Тръгна бавно към хотела. На идване беше видяла няколко пейки под дърветата. Слънцето вече напичаше и тя беше изтървала да си намери закътано усамотено място на плажа. Не беше забелязала дори дали има такова. Отложи откриването му за следобед или за утре. Нямаше значение. Знаеше, че когато иска да бъде сама, ще успее и в най-шумната тълпа.

Колко е странна човешката памет. Не беше очаквала, че спомените ú за Александър ще се върнат толкова ярки и силни. Винаги беше смятала, че ги е заровила толкова надълбоко, че едва ли ще може да ги открие сред хаоса на препълнената си със спомени памет.

... Тогава, след като не успя да се свърже с него, бе решила да го забрави завинаги. И до този момент мислеше, че е успяла. Само дето в този толкова ярък и свеж слънчев ден виждаше вечер. Влажна, задушна вечер, като пред буря. Въздухът тежък и лепкав, гъст, с нож да го режеш. Нямаше луна или пък облаците я бяха скрили и беше толкова тъмно, че мракът се изправяше срещу тях като стена. Разхождаха се бавно. Александър я беше прегърнал. Когато спря пред нея и я притегли към себе си усети как въздухът не ú достига и сърцето ú бие в гърлото. Така я целуна, че ú се зави свят. (Спомените я задавиха. Усети същото премаляване както тогава.) След това се върнаха в лагера. Всяка вечер имаше танци и точно тази вечер те почти не спряха да танцуват. Тогава беше видяла онази безкрайна топлина и нежност в очите му. След един от танците изчезна за малко и се върна с розата. Още не разцъфнала, с цвят на кървавочервено кадифе. Така и не я забрави...

Защо ли беше заровила тези спомени толкова надълбоко? Отдавна бяха престанали да ú причиняват болка. Бяха хубави спомени. Едни от най хубавите. Радваше се, че не е забравила това "слънчево момче"... "Господи, сега си спомни, той винаги я наричаше "слънчице, моето слънчице"!" Дали за това сега не го нарече слънчево момче или поумняла от времето видя, че той е бил точно това - глътка слънчева светлина. За дълги години напред...

Докато се провираше през храстите към най-сенчестата пейка си спомни едно кратко стихотворение... На Станка Пенчева ли беше или на някоя друга поетеса вече не помнеше... Беше си го записала в един споменник още в седми клас:

 

На младини обичаме мъже -

самоуверени, себелюбиви,

които пият и не се напиват,

които ни желаят на часа

и на часа забравят, че ни има.

След тях остава стъпкана трева,

порои сухи, дъх на изгоряло

и дълго, много дълго след това

душата те боли... и тялото.

Докато тихо дойде оня мъж

със длан като прохладен лист над тебе

и ти прозреш съдбовно изведнъж,

че доброта ти е била потребна.

 

Знаела го е. И тогава го е знаела, но не е разбирала смисъла му. Понякога трябва много време и, изглежда, опит за да се прозре една истина. Осъзна го много по-късно. А сега осъзна и друго - тогава, даже доскоро, наистина харесваше мъже като първите и Александър просто е нямал никакъв шанс. Той беше от вторите. И очите му го издаваха. Никога по-късно не видя толкова топли сиво-сини очи!

... Спомените ú минаваха като кадри от филмова лента. Опитваше се да се върне в настоящето, но паметта не ú позволяваше. Картини от студентските ú години се преплитаха със спомени от семейния ú живот. Не беше объркана, просто мислите ú скачаха от спомен на спомен, без да спазват някаква хронология.

В този момент бавно, сякаш от дълбините на морето, изплува лицето на един от нейните обожатели от първите ú студентски месеци в София. Беше единственият мъж, с когото е била докрай откровена и честна, и единственият, чиито думи най-много я бяха наранили през целия ú живот досега. Тогава беше в първи курс на института. Живееше в общежитието и непрекъснато някой я търсеше. Интересно, помнеше много от имената на момчетата, които я търсеха, но неговото не помнеше. Идваше в общежитието, облягаше се на парното срещу стаята ú и я чакаше да излезе или някой да ú каже, че е там. Никога не влезе в стаята ú. Беше много тихо и скромно момче. Симпатично по своему, но не беше от тези, които тя може да хареса. Не беше неин тип нито като външност, нито като характер. Не го познаваше добре, за характера му знаеше само от приказките на приятелките си, които много го хвалеха. Пресрещаше я в института и освен когато ú казваше, колко много я обича, повечето време мълчеше и я гледаше. Не изпитваше нищо към него,... дори и сега не можа да си спомни името му. Опита се да му го намекне няколко пъти, но той или не разбра, или просто не искаше да разбере. А тя не желаеше да го нарани като му го каже направо. Измисляше всякакви поводи да отклонява поканите му за срещи, като се надяваше той да загуби интерес към нея. Не се получи. Той продължаваше да идва и да стои подпрян на парното в коридора, да я пресреща в института и да търси всякакви поводи да я вижда. Докато един ден тя не издържа. Току-що беше излязла от лекция и той отново я пресрещна. Изпитваше вече досада от тъпото му, според нея, постоянство. Изпитваше някаква неловкост от поведението му и от това, че не може да отговори на чувствата му. Реши да бъде откровена. Обясни му, че не изпитва нищо към него и че не бива да я търси повече. Внимателно подбираше думите си, защото не искаше да го нарани. Очакваше да види болка и се чувстваше много зле. Не позна. Това, което видя и чу, я изуми.

- Ти винаги ще бъдеш сама! - каза го с толкова ненавист, че прозвуча като проклятие.

Каза и още нещо, но тя дори не разбра какво. Лицето му беше посивяло и излъчваше такава ненавист, че чак се беше стъписала. Уплаши се от злобата в погледа му. Не очакваше нито да чуе такива думи, нито да срещне толкова омраза. Знаеше, че не е заслужила такова отношение. Не беше го подвеждала, не му беше давала повод да се надява на нещо повече от обикновено познанство. Просто се беше опитала да бъде деликатна. Съжаляваше го, не ­ съчувстваше му и не искаше да го лъже. Поне не него. Отдръпна се като ударена, а и се почувства сякаш я бяха ударили. Стана ú студено и неволно потрепери. Изпита погнуса, защо и самата тя не знаеше. След време, когато ухажваше една от съквартирантките ú (стечение на обстоятелствата или някаква тяхна шега) и волю-неволю трябваше да го вижда, се учуди, че тази погнуса така и не беше преминала. Спомни си, че тогава се беше почувствала като обречена, а и сега, след толкова години, все още усещаше сянката на това чувство. Думите му често я преследваха. Не беше ги забравила, сякаш бяха издълбали огнена бразда в паметта ú. Винаги, когато нещо в личния ú живот не вървеше, те сами изплуваха в съзнанието ú. И винаги си задаваше едни и същи въпроси. Беше ли с нещо виновна тогава? Нима насила може да се обича някой? Защо честността и откровеността ù тогава предизвикаха такава ненавист и то у човек, който до този момент толкова "държеше" на нея?

Никога по-късно не ú се случи нещо такова, но и никога по-късно не беше толкова "деликатна", когато се разделяше с някого. Вече не разчиташе мъжът отсреща сам да се сети, че не е желан. Беше си научила урока. Не винаги ú беше лесно да го прилага, но знаеше, че се налага. Знаеше, че не беше виновна тогава, но едно е да знаеш, а друго е да го почувстваш. Така и не успя да се отърси от онова чувството за вина, без да разбира защо го изпитва. Дали страхът ú от думите му, които тогава почувства като проклятие, а сега ú се струваха пророчески, не подхранваше тази вина? Вина, че е предизвикала някакви чувства у някого, без да го иска и без да може да им отговори. И изобщо вина ли беше точната дума, още не можеше да разбере. Смяташе се за помъдряла и поумняла от времето, но не разбираше защо точно този случай така я разстрои тогава и защо толкова години не го бе забравила. Та това бяха само няколко дни от живота ú преди двадесет и пет години, а ги помнеше с такава яснота, сякаш бяха вчера.

Сякаш беше вчера и когато стоеше до прозореца в новата къща на родителите си. Беше малка, много малка, на четири - пет годинки, защото братчето ú беше съвсем мъничко дребосъче, почти бебе. В спомена майка ú го държеше на ръце. И тези картини бяха много ярки.

... Беше вечер. Баща ú заминаваше в командировка и вече беше облякъл зимния си шинел. Наведе се да целуне за довиждане братчето ú и отвори вратата на стаята за да излезе. Тогава майка ú го погледна и я посочи. "Това не ти ли е дете?" - не помнеше тона, с който му го беше казала, но си спомняше много ясно какво почувства тогава. Вина. По-различна, но вина. Вина, че не е успяла да предизвика необходимата обич у баща си, за да се сети и за нея. Вина, че майка ú я посочи и му каза тези думи. Вина, че видя как баща ú се смути. Когато отиде до нея и се наведе да я целуне, тя се разплака и го отблъсна. И за това се почувства виновна. По-късно, когато порасна, разбра, че баща ú много я обича, но не умее да показва чувствата си. Такъв го помнеше от дете, макар да не го разбираше, такъв си беше останал и досега. Отдавна майка на три деца, знаеше всичко това, но така и не можа да забрави болката, обидата и огорчението от този случай. Не успя да забрави и вината, която изпита тогава. Винаги се сещаше за нея, когато някое от децата ú я упрекваше, че не го обича достатъчно. И се стараеше никога да не крие от тях колко много, много ги обича...

 

- Извинете, преча ли? - думите я накараха да подскочи стресната, сякаш я будеха от сън.

Погледна натрапника, но картините от миналото все още се мяркаха пред очите ú. Огледа се наоколо - трудно се върна към действителността. Видя няколко празни пейки. Не бяха съвсем на сянка като нейната, но не очакваше някой да я обезпокои по това време на деня - време само за плаж и слънце.

Погледна часовника - наближаваше обяд и ...

- Не чух отговора - настоя мъжът.

Беше го забравила. Какво я беше попитал,...ааа, дали пречи?

- Не. Моля. - и посочи празната част на пейката. Този път го огледа по-добре. Беше привлекателен,... даже много привлекателен - от тези, които се забелязваха от жените и винаги са ú харесвали, но напоследък избягваше. Беше, може би, някъде на нейната възраст, но не би заложила на това. Често бъркаше възрастта на мъжете и изглежда за това от много години все попадаше на по-млади от нея. Дори бившият ú съпруг беше с четири години по-млад, но това точно сега нямаше значение... Пак се отплесна в мисли.

- Заслужавам ли одобрение или да си потърся друга пейка, макар и не така сенчеста? - думите му я накараха да се почувства неловко.

Смути се от усмивката му - имаше нещо момчешко в нея и лицето ú пламна. "Остава и да съм се изчервила!" - почувства се като ученичка. Събра цялото си самообладание, стана от пейката и поглеждайки го в очите, отговори:

- Да... Не... И без това е време да си тръгвам ... - каза го бавно, като внимателно отделяше думите.

- Не разбрах за кое точно се отнасяше да-то? - мъжът вече не се опитваше да прикрие смеха си.

- За първата част от въпроса - тя също се усмихна. - Не се притеснявайте, цялата пейка заедно със сянката е на ваше разположение - рече тя и направи с ръка широк театрален жест към мястото, от което стана.

Усмивката му бавно се стопи и я погледна въпросително.

- Нещо не ми е много ясно. Обикновено човек не бяга, когато одобрява някого - каза го с равен, почти безразличен глас, но я гледаше така, че не можа да си тръгне без да му отговори.

- И защо решихте, че бягам? Просто е време да си вървя.

Знаеше, че това не е точно така, но не искаше да продължава разговора. Не ú се водеха никакви разговори, дори с привлекателен мъж или може би точно поради това, но погледът му я хипнотизираше. Чак сега забеляза колко са сини очите му.

- Ами,... огледахте ме... одобрихте ме... а в момента, в който седнах, Вие станахте... И това, ако не е бягство?... - не довърши, разпервайки ръце.

Думите му я накараха да се почувства отчасти разкрита. И малко по-нервна.

- Браво, Шерлок Холмс! - подигравателно каза тя. - Забравихте само да добавите "Елементарно, драги ми Уотсън!"

Мъжът гръмко се разсмя.

- А не е ли така?

- Не! - И на нея ú стана смешно, но нервността ú пречеше да се отпусне. Вярно е, че бягаше, но не искаше да си признае. Напрежението от току-що преживените спомени още не беше я напуснало. Чувстваше се като пренапрегната струна, която всеки момент може да се скъса и все още не беше готова да разговаря с когото и да било. Напоследък беше станала много мнителна, но човекът може и съвсем случайно да бе попаднал на това място и по това време, и не искаше да го обиди.

- Извинете, но аз наистина трябва да тръгвам. - Беше ú симпатичен и смехът му беше завладяващ, но само толкова. - Беше ми приятно... - осъзна, че не го лъже. - Приятен ден!

Докато казваше това, мъжът се беше изправил и ú подаваше ръка.

- Удоволствието е изцяло мое...

Несъзнателно отговори на жеста му и протегна ръка. "Сега ще се запознаваме или ще се разделяме с ръкостискане?..." - запита се и в мига, в който пое дланта ú, получи отговора:

- Андрей - Погледна я въпросително и след като тя замълча, попита: ­ А Вашето?

"Аха, изглежда, целта, все пак, не е била сенчестата пейка... Малко е попрехвърлил годините за "гларус", а и аз едва ли имам вид на жена, която търси приключения край морето..." - мина ú през ума, но на глас каза:

- Благодаря, но моето име няма значение. - Опита се да издърпа ръката си, но той вече беше обърнал дланта ú надолу - явно търсеше нещо.

Когато ръката му хвана точно пръста, на който би трябвало да бъде въпросния знак за някаква обвързаност, се досети за какво става въпрос.

- Не съдете по това - посочи с очи ръката си и липсата на халка. - Има хора, които не носят халки и то съвсем умишлено.

- Може и да е така, но тогава не бягат от запознанства... - погледна я иронично.

"Ама, че на познавач попаднах". Не ú трябваха никакви запознанства. Трябваше да си тръгне веднага, чувстваше се уморена и някак изцедена.

- Съжалявам, че ще Ви разочаровам, но има и изключения...

Без да каже нищо повече се обърна и тръгна по алеята към хотела. Надяваше се да не я последва. Не харесваше нахалниците, в този момент още повече. Усещаше погледа му върху себе си, но явно не бе рискувал да тръгне след нея.

Прибра се в стаята си и се мушна под душа. Имаше нужда от това. Лицето ú все още гореше. Хладните струи я обливаха и сякаш отмиваха натрупаното напрежение. Почувства се освежена и не чак толкова напрегната. Усети глад и чак тогава осъзна, че от вчера не беше хапвала нищо. Старателно, по навик се гримира, разреса дългите си червени коси и се усмихна на отражението в огледалото. "А правя забележка на малката, че даже с метлата се зяпа в огледалото" - самоиронизира се. Беше облякла любимата си лятна рокля и усещаше как платът в хладна милувка опира до кожата ú. Слезе в ресторанта, но предпочете терасата ­ косата ú беше все още мокра и искаше слънцето да я изсуши. Поръча си обяд и докато се хранеше, се замисли за бягството си от парка преди малко...

 

 

* * *

 

 "Много се лъжеш, ако си мислиш, че си ме разочаровала!" - помисли Андрей, но на глас нищо не каза. Изчака да влезе в хотела, проследявайки я с поглед и тръгна след нея. Мислите му се върнаха на жената, която току-що си беше тръгнала. "Интересна жена ..."

 

... Беше я забелязал още сутринта, когато се връщаше от ранното си къпане в морето. Не можеше да си го позволява често, нищо че живееше край брега. Беше пристигнал снощи късно. Имаше три свободни дни и приятелят му Николай, собственикът на хотела, го бе поканил да му погостува. Обичаха да излизат заедно с лодка в морето и да разговарят вечер на чашка - по мъжки, но отдавна не го бяха правили. И вината за това не беше в Николай. До последно се чудеше дали да тръгне или да си остане у дома, но оглеждайки празния апартамент, прецени, че алтернативата за тези три дни е да зяпа в телевизора или да чете книга. Имаше и не съвсем приятна среща на другия ден, която предпочиташе да отложи и това наклони везните.

Хвърли малко багаж в сака, метна го на задната седалка в колата и потегли на юг. Не беше самотник, но напоследък беше изгубил всякакъв интерес към всевъзможни компании. Имаше много приятели, а не липсваха и жени в живота му, но предпочиташе необвързващите връзки. Един провален брак му стигаше. Имаше работата си, имаше пътуванията си, беше се погрижил нищо материално да не му липсва и за сега това му беше достатъчно. Сегашната му приятелка, няколко години по-млада от него, бе станала доста напориста. Млада и амбициозна, явно бе решила да го ожени за себе си. Последната им среща не бе от най-приятните. Беше му дала няколко дни срок да размисли и утре вечер този срок изтичаше. От два-три месеца отношенията им бяха направо нетърпими, по-точно той едва я изтърпяваше и не искаше да я вижда. Чудеше се как да ú каже по-тактично, че не мисли да се обвързва с нея. Напоследък всячески я избягваше и трябваше да се е досетила до сега и сама. Даже нещо повече, не искаше да има никакви взаимоотношения с нея, но тя или не разбираше намеците в опитите му да я отбягва, или се правеше, че не ги разбира. Този разговор между тях щеше да е последен и крайно неприятен, имайки предвид характера ú - много трудно понасяше пораженията и загубите. Предполагаше, че сцената, която ще спретне по повод на отказа му, ще е повече от отвратителна... Всъщност, това най-много му повлия пред колебанието дали да пътува - предпочиташе да отложи неприятния разговор, колкото се може повече...

... Мислите му отново се върнаха на жената, която си бе тръгнала преди малко. Сутринта седеше сама на терасата и някак машинално отпиваше от кафето си. Беше вперила поглед към морето и когато се прибираше към хотела, помисли, че гледа в него. Наближавайки видя, че даже не го бе забелязала, нищо че погледът ú сякаш го пронизваше. От скритото напрежение в погледа ú, по-скоро почувства, отколкото разбра, че е на много километри оттук. Забеляза я как стана, преметна чантата през рамото си и се запъти към плажа. Размина се с него, като едва не го закачи с чантата, но по нищо не пролича, че го е видяла. Лъхна го лек фин парфюм и успя да забележи, че слънцето още не беше оцветило кожата ú. "Значи е тук от скоро." Продължаваше да гледа след нея с любопитство. Не му се случваше често, някой да гледа през него като в празно пространство. Беше заинтригуван и остана на терасата с вперен след нея поглед. Така го свáри и Николай - с все още мокра от плуването коса и преметнал хавлия през рамо да зяпа към плажа.

- Какво гледаш? - запита го той, току-що излязъл от салона на ресторанта.

- Откога е тук? - подмина въпроса и на свой ред го запита, сочейки с глава отдалечаващата се жена. Червената ú коса припламваше на слънцето като огън.

- Предполагам от вчера...

- Впечатляваща жена. Бих искал да се запозная с нея.

- Мислиш ли, че точно сега се нуждаеш от ново запознанство? - погледна го с насмешка приятелят му, намеквайки за развоя на събитията при последната му връзка.

- А защо не? Аз все още не съм казал "да"...

- Да не би пък да си казал "не"? - контрира го Николай и след като не получи отговор се прибра. Имаше доста работа, нищо че бе все още много рано. Очакваше голям брой гости вечерта и трябваше да проследи работата на персонала.

"Но отдавна съм решил да го кажа" - помисли Андрей, оставайки на терасата. Гледаше към плажа, където жената се разхождаше бавно. Брегът не беше далече и силуетът ú ясно се очертаваше на фона на морето. Имаше чувството, че не я вижда за пръв път. Беше я виждал някъде. Опита се да си спомни кога и къде,... но не успя. Знаеше, че е добър физиономист и рано или късно ще се сети, но предпочете да не насилва паметта си.

Брегът все още не се беше напълнил с летовници, но знаеше, че не след дълго и това ще стане. Реши да се върне на брега. Беше толкова заинтригуван от жената, че се учуди на собствената си импулсивност. - "Е, малко авантюризъм няма да ми навреди." - Беше се отпуснал напоследък. Беше станал прекалено праволинеен и "размекнат..." - допълни самооценявайки се.

Вървеше след нея като спазваше определена дистанция, но жената бе толкова вглъбена в себе си, че нито се обръщаше назад, нито би го забелязала, дори да вървеше до нея. На няколко пъти се навеждаше и гледаше или ровеше нещо в пясъка - явно събираше раковини. Вървеше бавно, докато не приседна на една от крайбрежните скали. Стана му интересно - отново бе вперила поглед в морето. Оттам, откъдето я гледаше, успя да види вцепенения израз на лицето ú. Беше замръзнала в една поза и, като че ли, се беше вкаменила и сляла със скалата. Реши да приближи до нея. Плажът вече се пълнеше с хора и някои любопитно я поглеждаха. Та кой ли не би будил любопитство облечен на плажа?

Мина край скалата, погледна я, но погледът ú само за момент се плъзна по него и отново избяга в морето. Едва ли си даваше сметка накъде гледа, а, изглежда, ú беше все едно. И извънземно от филмите на Лукас да беше минало, пак нямаше да го забележи, толкова далеч, май, беше от тук. Видя за момент как чертите на лицето ú се отпуснаха от мимолетна усмивка, такава, сякаш се усмихва на някого вътре в себе си и отново се вкамениха.

Тръгна към хотела. Реши да се изкъпе и да закуси. Така или иначе, щом е отседнала в същия хотел, ще има възможност пак да я види, пък и с тази буйна червена коса нямаше да може да я загуби и на митинг...

... По-късно, някъде към обяд, когато излезе отново, я видя седнала на една от пейките в парка. Е, трудно можеше да се нарече парк - нито дърветата бяха толкова много, нито пък особено големи, но няколкото алеи с пейки по тях оформяха нещо малко по-голямо от градина и малко по-малко от парк. Седеше в сянката на единствената гъста групичка дървета все така замислена. Запъти се към нея, събрал смелост за поне един разговор. Наближи я и отново го впечатли същото онова замръзнало изражение на лицето ú с пробягващите по него сенки, сякаш сънуваше с отворени очи. А тя дори не забеляза присъствието му, когато приближи до нея - за пореден път. Пръстите ú бяха побелели, така стискаше чантата в скута си. Правеше впечатление на човек, който е надалеч, много надалеч оттук.

Подскочи стресната, когато я попита дали пречи. Ама, че въпрос измисли! И на слепец би му станало ясно, че ú е попречил. Изгледа го с такъв празен поглед, че се усъмни дали го вижда изобщо. Очите ú наистина имаха израза на човек току-що събуден от сън.

Първото му впечатление не го беше излъгало. Беше хубава жена, макар и не в първа младост. "На около четиридесет години, ... плюс-минус пет" - даде ú известен толеранс. Имаше продълговато лице, кафяви очи, леко гримирани и дълга, буйна, червена коса. Явно не беше естественият цвят на косата, защото веждите ú бяха много черни. "При тая химия сега, иди, че познай кое точно е с естествен цвят у една жена". Дълбокото деколте на блузата, обаче, откриваше бяла гладка кожа. "Е, това поне трябва да е истинско". Оглеждаше я с не по-малък интерес отколкото тя него, но успя пръв да реагира и я смути. Тогава тя се оттегли с достойнство, нищо че оттеглянето ú приличаше на бягство. Смути я, а в началото я беше стреснал, но така и не забеляза да е била уплашена. Какво ли я накара да избяга толкова бързо от него? Жени на нейната възраст не бягат току-така от един невинен разговор. Дали не го беше взела за обичайните морски плейбои? Беше издигнала някаква стена между себе си и него или, ако трябваше да бъде по-точен, между себе си и ... всичко останало...

 

...Сега, след като си беше тръгнала, разбра колко много го е заинтригувала. Напомняше му някого. Усети пак онова натрапчиво чувство, че я познава, че я е виждал някъде... Къде ли?... И кога?... Надяваше се да разбере.

Бе успял да забележи и още нещо. Там, където трябваше да бъде халката, ако беше омъжена, имаше само следа, но слаба, сякаш пръстенът е бил свален преди години, но все пак достатъчно наскоро.

"От какво бягаш, Червенокоске,... и къде? - запита се. - От следата или в нея?..."

Погледна учудено запалената цигара в ръката си.

Мъчеше се да ги откаже и ги разнасяше навсякъде със себе си - изпитваше волята си. Ето, че сега беше запалил, без даже да си даде сметка за това.

"Толкова с волята... - Каза си и пак се замисли за нея: - Ако е от това, което подозирам, от него не може да се избяга... Ама и аз съм един Шерлок Холмс... - Засмя се, като се сети, че тя го бе нарекла така. - А, че бяга, бяга и е ясно като бял ден - върна се мисълта му към току-що оттеглилата се червенокоса жена. - ... и мисля да разбера от какво..."

 

(следва)

© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??