2.07.2008 г., 21:04 ч.

По Божия милост Анна (XI) 

  Проза » Повести и романи
1473 0 1
105 мин за четене
 

 

Събуди се, но този път не ú трябваше време за да осъзнае къде се намира. Топлата ръка на Андрей лежеше върху талията ú и тя чувстваше приятната ú тежест. Колко ли часа беше спала? Не можеше да разбере - в стаята бе сравнително тъмно - Андрей се беше погрижил за това. Нямаше и значение - не бързаше за никъде. Усещаше дишането му зад гърба си и припомняйки си тази нощ, в корема ú отново запърхаха пеперуди. Леко надигна глава и погледна през рамо към часовника на секцията - минаваше единадесет. Беше спала непробудно около шест часа, а се чувстваше починала и отморена, сякаш бе проспала цяло денонощие. Чувстваше тялото си отпуснато и отмаляло, но от вчерашната умора не бе останала нито следа. Някакво безметежно удовлетворение се бе разстлало по всяка фибра от него и тръпката на вълнуващото удоволствие от тази нощ се върна отново. Ако не се страхуваше, че ще събуди Андрей, щеше да се протегне доволна като котка на припек.

- Будна ли си? - чу гласа му тя и ръката му се плъзна от талията към бедрата ú.

- Ммм, аха - думите ú прошумяха като въздишка и използва ласката му за да изпълни намерението си - протегна се, като тялото ú се изви в дъга и усети Андрей да заравя глава във врата ú.

Анна махна размотаната кърпа от косата си, макар че тя все още беше влажна.

Топлият му дъх опари кожата на рамото ú, а след това се плъзна бавно по гърба ú надолу. Имаше чувството, че не пропусна и един сантиметър от кожата по него, покривайки го с целувки. Ръката му се движеше все така бавно, галейки тази част от тялото ú, която беше далеч от устните му, докато другата милваше лицето и устните ú. Усети как кожата ú настръхна и тръпките на удоволствието от нежните му докосвания съвсем я разбудиха. Не ú позволи да се обърне - продължи да я целува и гали докато всеки нерв в нея не затрептя. Простена от наслада. Огнената топка пак се затъркаля из корема ú и в пристъп на неовладяно желание, сама започна да насочва ръката му по тялото си. Целуна тази, която беше поставил под главата ú и леко впи зъби в дланта ú. Прокара устни по всеки един от пръстите му, като леко ги захапваше, сякаш искаше да го подкани да побърза. Само че той не бързаше. Просто усили натиска и на двете си ръце и тя отново заби зъби в дланта му. Бавно я придърпа към тялото си и ги плъзна от шията до бедрата ú. Зарови отново устни в косата на врата ú, шепнейки някакви нежни думи в ухото ú, които тя така и не разбра, потънала в нега. Толкова силно го желаеше, че не се усети как ръката ú, обърната назад и галейки крака му, мина в уж забранената зона. Е, вече не беше забранена! Обърна лицето си към неговото и го видя да се повдига. Очите му бяха потъмнели от желание, но тя така и не разбра чие бе по-силно - неговото или нейното. Беше ú горещо, много горещо и отметна чаршафа, който само им пречеше. Потърси устните му и сладостта, която получи от целувката му я накара да изстене отново.

Не ú се беше случвало да желае някого толкова силно и да не изпитва никакъв свян от чувствата си. Не се притесняваше вече нито от голотата си, нито от емоциите и най-вече страстта, която я връхлиташе, когато я люби, нито даже от това, че се познаваха толкова от скоро. Беше свалила всички бариери и задръжки... Искаше да му даде максимално повече от себе си, но искаше и да получи същото от него.

Може би беше забелязал всичко това в погледа и движенията ú или просто бе познал какво чувства в този момент, но явно бе решил да ú покаже, че не греши в преценката си и следващите му ласки я изумиха и хвърлиха в пламъка на изпепелява наслада. Точно, когато очакваше да я вземе отново, той просто се наведе над нея и продължи да покрива кожата ú с целувки като слизаше все по-надолу и по-надолу. Тялото ú се гърчеше, а когато покри вътрешността на бедрата ú с целувки, от гърлото ú се изтръгна вик от удоволствие.

Не предполагаше, че може да има толкова сили - не помнеше как го бе сграбчила за китките на ръцете и го бе привлякла върху себе си...

... Сърцето ú препускаше като лудо и тялото ú все още се потръпваше от спазми, а в ушите ú все още звучеше последният му гърлен стон на Андрей.

След това дълго лежаха отпуснати и уморени и никой не намираше сили да каже и думичка.

Андрей бе затворил очи и равното му дишане ú подсказа, че може би бе заспал отново.

Не ú се спеше, но нямаше защо да го буди. Стана внимателно от спалнята, грабна чантичката с тоалетните си принадлежности и тихичко отиде в банята. Затвори вратата след себе си и този път се къпа продължително, блажено отпуснала тяло във ваната. Разтриваше кожата си с бавни и плавни движения и може би за първи път изпита любов към собственото си тяло. Припомни си каква наслада бе ú дарило то тази нощ, а, ако съдеше и по реакциите на мъжа, който спеше в стаята оттатък, и на него...

Спомни си как мразеше това тяло, когато съпругът ú се завръщаше късно нощем пиян и я будеше за да получи това, което смяташе, че му принадлежи по право. Мразеше него в тези моменти, мразеше и себе си. Чувстваше се омърсена и използвана... като парцал, който са грабнали за малко за да се избършат в него. Ненавиждаше женската си природа в тези моменти... в същност, ненавиждаше се за това, че се е родила жена...

Колко голяма беше разликата между това, което получи през тази нощ и това, което бе получавала в многото нощи през последните няколко години на брака си...

В началото беше по-различно, макар че вече почти не си спомняше това време. Но тогава бяха млади и младежката жар изместваше опита. По-късно, когато опитът им ги научи, че жарта е нещо, което се поддържа и единствено вятърът на любовта може да я разпалва, то "приятелките" му, картите и алкохолът застанаха като електрическа завеса между тях и от всяко докосване до нея пламваха искри, които най-често прерастваха в мълнии от скандали...

Спомни си как вечерите през последните няколко години, през които събираше молитвено ръце, зачестиха - молеше се за пореден път дано да е достатъчно пиян или отегчен, или уморен или каквото и да било друго, но само да не се сети, че е някъде там и спи или по-точно трепери зад преградата...

Месеци наред се измъкваше по различни поводи да не бъде с него, а и той благодарение на любовниците си поне не я търсеше всяка вечер и постепенно нощите, които прекарваха заедно, оредяха, докато заприличаха на периодичните издания на не особено търсена литература, излизаща на два-три месеца... Последните три години от брака им бяха просто фарс - нито той ú беше съпруг, нито пък тя се чувстваше като негова съпруга...

Останал беше само навикът да са заедно... докато накрая и той си отиде. В същност, май че и той си беше отишъл отдавна, щом се чудеха как да не бъдат заедно, дори в броените дни през почивките на съпруга ú, когато се връщаше в дома им...

За какво тогава бе преживяла толкова силно раздялата си с него? Не беше намерила отговор на този въпрос преди, не можа да го намери и сега.

Но независимо от всичко, му беше благодарна, ако не за друго, то заради децата - най-хубавата част от него. Сега му беше благодарна и за развода, може би заради тази нощ... а може би и заради надеждата за още няколко такива като нея...

Юлия беше права - не можеше да се откаже от любовта и надеждата!

Така като не можеше да се откаже от топлината на слънцето, само защото е била невнимателна и малко я е поопърлило; така както не можеше да се откаже от дъжда и водата, само защото понякога слиза на земята като градушка или в океаните се надигат цунами; или пък да се откаже от земята, само защото някъде по нея изригват вулкани или я разтърсват разрушителни земетресения; а още по-малко можеше да се откаже от въздуха, само защото от време, на време се завихря в бури и урагани!

Тогава как можеше да се отрече от любовта?

Прав беше апостол Павел - "...и ако всичко имаш,... а любов нямаш, то ти си нищо![1]" - перифразира за себе си тя тези невероятни негови стихове от посланието му до Коринтяните...

Ако можеше да приеме всичко това, защо не можеше да приеме катастрофите и разочарованията и в любовта?... След бурите, градушките и земетресенията хората пак си живеят, пак градят домове и пак засаждат земята... и тя ражда, така както в човешката душа може пак да поникнат любовта и надеждата...

"И любовта като слънцето и въздухът, водата и земята е дар на хората - мислеше Анна, отпусната във водата - ние не сме я измислили, не сме я създали, не сме запалили сами искрата ú в себе си. Тя е частица от нас, така както всичко останало е част от природата... може би най-вече от Бога... И колкото и горди, и надменни да сме, не можем да създадем и един трепет от нея. Нея или я има, или я няма! Нито пък е наша привилегия... Може да ú посвещаваме стихове, да пеем песни в нейна чест, дори да водим войни в нейно име, но тя идва и си отива, сякаш е гостенка в душите ни - приета или не приета от нас, но търпеливо чакаща отново да разтворим гостоприемно сърцата си за нея. Не се научихме да я пазим, да я съхраняваме, да я отглеждаме. Приемаме я като даденост, без да се замисляме, че и тя като всичко останало има нужда от грижи: има нужда някой да я храни, да я брани и дори да я възпитава... защото Истинската Любов "дълго търпи и е милостива; тя не завижда; не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразня, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи! Любовта не отпада...![2]" В цялата история на човечеството няма по-прекрасни стихове за любовта от тези!

Интересно, колко ли от нас знаят това? И какво ли, всъщност, знаем за нея? Знаем ли, че наред с живота и свободната воля тя беше и си остава един от най-великите божествени дарове за човека, а може би и най-великият - защото и другото му се даде на човека първо от Любов!

Ние просто консумираме това което ни беше дадено даром - без заслуги и без условия, поне в началото на сътворението ни. И в безпределната си самовлюбеност, опитвайки се да поставим себе си на първо място, да искаме да сме, едва ли не, в центъра на вселената, ние се възползваме от любовта: храним се с нея, понякога като вампири; крием се зад нея като зад щит; оправдаваме се с нея; гордеем се с нея! В нейно име раждаме, в нейно - и убиваме! В нейно име се възвисяваме, а след това като паднали ангели, се хвърляме в ада, забравяйки, че сме се клели в нея.

И понеже Истинската Любов е търпелива и всепрощаваща, тя все още се надява... и не ни оставя, дори и тогава, когато всичко друго сме загубили...

"И тъй, - казва апостол Павел, когато всичко друго си отиде от нас - остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е Любовта[3]!"

Колко жалко, че ние я оставяме! ... "

... Анна поклати глава. Права беше Юлия - не можеше да си позволи да загърби нищо от тия трите: вярата, надеждата и любовта, защото и всичко друго да има на тоя свят, без най-голямата от тях - Любовта, тя е просто нищо...

Нещо вътре в нея се усмихна и тя очакваше да чуе онова кога дразнещо, кога палаво или весело гласче да се обади отново, но то само се подсмихна доволно и замълча.

Лекичко отвори вратата на банята и надникна в стаята. Андрей все още спеше - беше се обърнал по корем и бе отпуснал глава до възглавницата, а на устните му се бе задържала блажена усмивка - може би сънуваше нещо хубаво. Опита се да ходи на пръсти за да не вдига шум, но се сети, че това е съвсем излишно. Мокетът беше толкова дебел и пухкав, че дори и с подковани ботуши да вървеше, пак нямаше нищо да се чуе.

Беше се гримирала в банята и бърсала до отмаляване косата си и сега бързо надяна красивата роба, с която беше вчера вечерта. Грабна малкия клетъчен телефон, внимателно отвори вратата - слава Богу, не скърцаше - и слезе по стълбите в кухненското помещение. Искаше ú се да вземе подноса за да измие и съдовете от него, но рискуваше да се разтропа и да събуди Андрей, и предпочете да остави нещата така.

Вече долу разрови шкафчето, в което бе прибрана захарта и какаото и както очакваше, намери там и търсеното кафе. Включи малката кафе-машина и я остави да загрее. Реши през това време да измие тавата и кексовата форма, накиснати в мивката. Натисна копчето за луминесцентното осветление над нея.

Още докато слизаше, забеляза оскъдната светлина във фоайето, но така или иначе там нямаше прозорци и го прие почти естествено.

"Но защо? - почуди си - От големия хол би трябвало все пак да влиза повече светлина?" Влизайки, обаче, в кухненското помещение, забеляза, че тъмнината горе в спалнята не се дължеше само на щорите и плътните пердета и долу - на липсата на прозорци, а и на още нещо - навън бе мрачно и сиви оловни облаци бяха захлупили отново града. Валеше като вчера, но този път съвсем тихо и напоително, сякаш есента беше решила да си направи шега с лятото и да му дойде на гости.

Започна да вади съдовете от миялната машина и да ги подрежда по местата им, ориентирайки се по това, че трябва да се намират там, където има и други като тях.

Беше отпила няколко глътки от кафето си, когато видя Андрей да слиза по стълбите. Искаше му се да ú се скара за измъкването, но в крайна сметка само се доближи до нея и я целуна за добро утро или добър ден, или пък за каквото и да си бе намислил в два часа следобед.

Ухаеше на чисто и свежо, афтършейфът или парфюмът, който бе ползвал, леко подразни женските ú инстинкти. Беше един от любимите ú, за които казваше, че дори само ароматът му може да я съблече. От негова страна не беше необходимо да прави и най-малко усилие... Шегуваше се, разбира се, но така се опитваше да подчертае неустоимия мъжки аромат, който се излъчваше от него.

- Кафе? - предложи му Анна. - Нещо за хапване?

- Кафе - дълго и силно, с твоя кекс, моля! - Очарователните трапчинки пак кацнаха на лицето му.

- Бихте ли изчакали на масата, господине?

- Да, разбира се... Но ти пак ли си боса? - погледна той към краката ú.

- Нали вече ти казах, че съм си забравила чехлите, да не искаш да се разхождам тук вътре на токчета?

- Чакай малко! - рече Андрей и хукна нагоре по стълбите

Анна погледна учудена след него, поклати глава в недоумение и се захвана да прави кафето. Наряза няколко парчета кекс, сложи ги в продълговата чинийка и тъкмо я занесе заедно с чашата кафе, когато Андрей слезе отново. Носеше чифт бели мъжки чорапи - явно от неговите - и настоя да ги обуе.

- Но на мен не ми е студено - дръпна се тя.

- Сядай! - посочи ú той близкия стол и тя послушно се отпусна на него. - Дай си крака! - Хвана глезена ú и се опита да ú обуе чорапа, като допря пръстите на краката ú. Бяха студени почти колкото хладния под.

Анна дръпна крака си и посегна към чорапите.

- Дай, аз сама ще си ги обуя...

- Имаш ли акъл? Краката ти са ледени. Температурите са с над десет градуса по-ниски от вчерашните, а ти се разхождаш боса...

- Да бе, веят бури, вият хали, сняг се сипе на парцали! - издекламира нацупено Анна. - Нали ти казах, че обичам да ходя боса... - оправда се тя като дете.

- Когато си била дете - да! - уловил точно детинския израз на лицето ù, не премълча той. - Но сега не мислиш ли, че не е много подходящо да подтичваш боса?

- Боса по асфалта вървя си... - пропя тя и като се усмихна по-ведро, поясни. - Чувала съм, че било здравословно...

- Ами да. След като се понастине човек, обикновено оздравява и естествено... това е най-здравословното нещо, което може да му се случи - саркастично я апострофира той.

- Ти да не си станал наопаки? - Този път тя се разкисели от забележките му. - Защо се заяждаш още със ставането?

Гласът, а и погледът му омекнаха и както си стоеше над главата ú, и я наблюдаваше как обува чорапите, приклекна пред нея и потърси очите ú.

- Защото не искам да се разболееш, а в такива дни, когато температурите рязко се променят, най-бързо се настива... Колкото до това как съм станал... апропо, защо не остана да видиш? - на устните му пак се настани хлапашка усмивка.

- Невъзможен си! - скара му се Анна, но не можеше да отрече, че ú беше приятно. Чувстваше се неудобно от тези намеци, само когато бяха в присъствието на друг или пък имаше опасност да станат достояние не само на нея. - Хайде, пий си кафето, че изстина. - подкани го тя.

- Така било полезно... не се получавали бръчки - отговори ú той сериозно, но в същото време едва сдържаше смеха си.

- Да не би да си суетен?

- А ти как мислиш? - повдигна вежди, отхапвайки от кекса. - Не си ли чувала, че ние мъжете сме по-суетни от жените?

- Чувала съм, но мислех, че се отнася само в едно определено отношение... - поусмихна се тя малко особено. - Макар че бившият ми съпруг бе суетен във всичко.

- Да не би да искаше да намекнеш за нещо? - Погледът му определено съдържаше присмех.

- В никакъв случай... пък и за какво ли бих могла да намеквам? - Нейният беше невинен, колкото на дете, току-що скрило счупена играчка зад гърба си.

- Хайде, изплюй камъчето - Андрей отпиваше от кафето си и я погледна над чашата.

- Няма никакво камъче - продължи да упорства тя. - Ако между твоите зъби се търкаля такова, не е ли по-добре да се отървеш от него?

- Мислех си... че искаше да намекнеш... за суетата ни... като мъже...

- Горе-долу, - призна си тя, като видя Андрей с колко труд го изрече, но не защото забеляза в него някакво неудобство от темата, а просто защото едва удържаше смеха си. - но по-скоро бих го определила като суета на любовници. - Малко трудно се обърна тази дума между зъбите ú, но все пак я каза.

- Аха!... Дойдохме си на думата... - провлачи той. - И като стигнахме до нея, спомням си, че пропусна да споменеш нещо, което не ми беше безразлично преди три вечери, а сега особено ми е любопитно... Помниш ли... когато изреждаше какво си загубила и какво спечелила от развода и раздялата със съпруга ти?

Анна потвърди с глава, но се чудеше какво ли се е сетил и какво общо има това с разискваната тема за мъжката суета.

- Тогава така и не заговори за нещо от семейния ви живот, което не е за пренебрегване и което може би те е карало да го изтърпиш толкова време... След тази нощ - Продължи спокойно да говори, но очите му напрегнато следяха реакциите ú. - мисля, че ще ми простиш, ако те запитам за това.

- И какво е то? - недоумяваше Анна.

- Леглото и това, което ти е давал в него - каза го почти без притеснение, но по котешкия му поглед можеше да разбере, че отговорът ú не му е безразличен.

"Не си губи времето в заобикалки!" - мина през ума ú, а на глас каза:

- Мислиш, че съм била в състояние да превърна в залог собствения си живот само заради няколко креватни упражнения или един добър любовник?

- Нищо не мисля, питам - отговори категорично Андрей и я изгледа пронизващо.

- Прекалено лични неща питаш - реагира по-остро тя, но не се спря и продължи. - Не. И любовник не загубих, ако това имаш предвид и ако за това питаш... Трябваше да се разведа и на четиридесет години да разбера какво значи да си... любена жена... И не защото не беше добър любовник, а защото между нас нямаше любов.

- Но ти си го обичала! Не мога да проумея, как иначе би изтърпяла всичко това, ако не си била най-малко все още влюбена в него - Андрей я изгледа, неразбиращ последните ú думи.

- Сигурно е така. Но за любов са нужни двама. Не е достатъчно само единият да обича. Нужно е и ответно чувство, а в случая говоря за себе си. Аз не съм била обичаната и това беше повече от видно. Не съм виновна, че съм го почувствала и в леглото. Едно е да те желаят само защото си жена и в момента няма друга под ръка или пък само защото достатъчно добре се справяш с креватните си задължения... Съвсем различно е да те пожелаят, защото те обичат или поне имат някакви чувства към теб. А разликата е огромна...

Леглото е първото място, където се разбира, когато любовта си е отишла. Ако има любов, всичко останало може да се изтърпи и преглътне, ако я няма - там, в леглото нещата най-трудно се понасят... - След това наведе глава и с приглушен тон добави. - Молила съм се по цели нощи да забрави, че съм му жена и че може да ме "ползва" като такава. Употребявам думата "ползва" не случайно, защото точно така се чувствах - "ползвана", поне през последните няколко години... - Каза го с някаква погнуса. - Грозно, но вярно!

И оценено най-вече след като срещнах друг... Това, което този друг мъж ми даде за няколко месеца, да не кажа седмици, ме накара да направя огромната разлика между това да те любят и да те ползват... Благодарение на бившия си съпруг бях се намразила... като жена... Благодарение на другия, разбрах колко много красота и силни чувства могат да се крият в една любовна връзка... Честно казано, той ми върна вярата в мен самата като жена...

- И къде е този друг сега? - прекъсна я Андрей. Изглежда не му беше лесно да слуша нещата, за които говореше Анна, но сам си беше виновен.

Въпросът му бе прекалено личен и не очакваше да получи толкова обстоен отговор, но тя, изглежда, не искаше да му спести нищо.

- Там, където трябва да бъде... Разделихме се приблизително преди три години, но си останахме приятели... Той е един невероятен човек, с прекрасно чувство за хумор, на когото все още държа като на приятел... - И допълни. - Децата ми също го приемаха като техен приятел...

- И защо се разделихте? - в гласа му се долови известно облекчение, но думите, които чу, не го успокоиха много.

- Разделиха ни обстоятелствата... а и връзката ни беше безперспективна - спокойствието се беше върнало в гласа ú.

- Винаги ли делиш връзките си на перспективни и безперспективни?

- Не, откъде ти хрумна? Просто тази си беше точно такава, дори и да не исках да я квалифицирам... А и не съм се хвърляла от авантюра в авантюра за да си задавам този въпрос. Даже... - позасмя се тя. - мислех, че съм позабравила как стават някои неща...

- Не забелязах такова нещо - Андрей се смееше доволно. - Чувал съм да казват, че било като карането на колело. Ако веднъж си се научил, винаги можеш да го яхнеш и да го подкараш... - многозначителният му поглед показваше, че няма точно това в предвид.

- Не зная, никога не съм могла да карам колело... - Анна отново поруменя от открития намек и наведе глава от неудобство.

- Не е и необходимо, след като с другото се справяш сравнително добре. - Андрей нарочно я дразнеше.

- Само това ли можеш да кажеш? - Дяволчето в нея изведнъж се събуди и тя реши да влезе в тона на Андрей.

От какво толкова се притесняваше - той беше интелигентен мъж и малко повече "пипер" в думите ú нямаше да променят мнението му за нея, още повече пък, след всичко случило се нощес... е, и сутринта. В крайна сметка интимността между двамата през тази нощ бе повече, отколкото в намеците за нея, така че беше време да се отърси от притесненията си.

- Охоо, това пък какво беше? - беше изненадан от смелостта ú.

- Нищо, мисля, че си много пестелив в преценката си - лукава усмивка полази по очите ú. - Аз също бих могла да каже, че и ти се справи горе-долу добре.

- Е, каквото повикало - такова се обадило! - Не беше обиден или сърдит, знаеше, че се шегува. - Но ще трябва да потренираме... мисля, че можем да се справим и по-добре!

- Ееее, стига де! Човек да ти подаде ръка и ти ще му я откъснеш до рамото... - Анна стана от стола и тръгна да излиза от помещението.

- Къде хукна? - изправи се и Андрей, помислил, че се е разсърдила от шегата му.

- Ще се кача горе да донеса подноса. Има неща за миене, а мисля, че и леглото трябва да се оправи...

- Недей, аз ще ги донеса. А леглото съм го оправил.

- Браво! - похвали го Анна.

- Пътува ли ти се днес? - внезапно смени темата той.

- Къде?

- Ами, нали Юлия иска да се върнем с тях в хотела. Честно казано, аз предпочитам да поостанем у дома... само двамата... Мисля, че има за какво да си поговорим, а не ни трябват свидетели.

- Да, но всичките ми неща са в хотела. Имам само един комплект нормални дрехи и то тези, с които бях вчера... другите са такива, полудомашни...

- Не виждам причина да се притесняваш за това. - Веселите искрици в очите му бяха се запалили отново. - Когато останем сами, можеш да се разхождаш и без дрехи... - не довърши, видя блесналия гняв в погледа на Анна от несериозността му.

- Ти винаги ли си толкова несериозен?

Андрей замълча за един дълъг миг и бавно, и съвсем тихичко отговори:

- Три години стисках душата си в шепи и бях забравил какво е да се шегувам нормално...

Лицето му помръкна и Анна почувства известна вина от упрека, отправен към него.

- Сега се чувствам прекрасно и ми се иска да го разбереш... а и не само ти. - Доближи я и сключи ръце около нея. - Нали не ми се сърдиш? - почти прошепна той. - Невероятно ми е хубаво и не искам да крия колко много ме привличаш... - Преглътна нещо, но в следващия момент решително каза: - Привличаш ме, е меко казано... желая те, както не си спомням да съм желал толкова жена от много време насам. Искам да си около мен, да си с мен и колкото и егоистично да е това, искам поне няколко дни да сме сами...

Анна нищо не каза. Слушаше го внимателно и усети как думите му пак раздвижиха оная гъста лава от топлина и тя плъзна по вените ú. Вдигна ръце, покри лицето му с шепи и като го привлече към себе си, го дари с целувка, която остави и двамата без дъх.

- Аз... съжалявам... - промълви тя. - Може би и аз съм забравила колко приятни могат да бъдат тези шеги...

- Само шегите ли? - Андрей си беше Андрей, но този път това не я разсърди.

- Не, миличък, не само... - гърлено каза тя. Опита се да вложи в думичката "миличък" цялата нежност, която изпитваше в този момент към него. - Всичко до тук беше повече от прекрасно... И идеята ти да останем сами, вече ми харесва... - Замечтано притвори очи и несъзнателно прекара език по устните си. Бяха пресъхнали от вълнението, което я заля при думите му.

- Не прави това, поне докато не изпратим Николай и Юлия! - Стегна той малко по-силно прегръдката си.

- Защо ли се бавят толкова? - зачуди се Анна. - Иди донеси нещата отгоре, а аз ще затопля нещо за ядене. Гладна съм.

- Използвай микровълновата фурна - предложи Андрей, тръгвайки към спалнята.

- Не съм чак такъв абориген - подметна тя след него.

- Какво каза? - спря се той внезапно.

- Че за микровълновата фурна можех да се сетя и сама.

- Не. Каза нещо друго.

- Казах, че не съм чак такъв абориген, за какъвто може би ме вземаш...

- Ама, че си устата - разсмя се той. - Дори не помислих, че така ще изтълкуваш думите ми.

- Че аз и не ги изтълкувах така... Говорех си просто за да се намирам на работа.

- И каква е тая работа с приказки? - беше заинтригуван.

- Ами... произвеждам думи... правя звук... и така нататък.

Андрей продължи нагоре по стълбите, смеейки се.

Анна тъкмо слагаше яденето да се затопли, когато на вратата се позвъни. Чу Андрей да ú казва, че той ще отвори и продължи да се занимава с приготвянето на салата за обяда. То си беше всичко наведнъж - и сутрешна закуска, и обяд, че даже и следобедна закуска, но това едва ли имаше значение за някого.

Смехът на Юлия я накара да се обърне и да остави зеленчуците в мивката.

- Още ли не сте се приготвили? - погледна тя към Анна, а тя потърси с поглед Андрей за помощ. Не искаше тя да бъде тази, която да обяснява защо няма да тръгнат с тях.

Юлия проследи погледа ú и разбрала, че Андрей е инициаторът за това да останат в Бургас, го нахока, но изобщо не беше сърдита. Накара го само да обещае, че ако не утре, то най-късно в други ден, ще заведе Анна в хотела, която все пак имаше намерение да отпътува в края на седмицата - мотивира се Юлия.

- Ще видим - кратко каза Андрей и не изяви желание да разговарят на тази тема повече.

Анна дори не се опита да оспори неговите думи, но ú направи впечатление резкия тон, с който ги бе казал. "Дори и да искам да остана, не мога да го направя" - помисли си със съжаление тя.

Николай и Юлия бързо събраха нещата, които бяха оставили горе в стаята и не пожелаха да останат за обяда. Оправдаха се, че бяха обядвали, а и дъждът навън ги притесняваше. Сбогуваха се набързо и като накараха Андрей да обещае, че няма много да се бавят в Бургас и скоро ще им дойдат на гости, тръгнаха.

Анна подреди масата и седнаха да обядват. Андрей наля в две чаши вино и след като отпиха, я попита:

- Искаш ли да излезем тази вечер?

- И къде да ходим?

- Някъде... да се поразходим...

- В този дъжд?

- Всъщност... да поседим някъде... да потанцуваме...

- Не разбирам. Искаше да останем в Бургас за да сме сами, а сега предлагаш да хукнем на някъде...

- Но ние пак ще бъдем сами. Просто ми се иска да изляза из града с теб... да те заведа някъде - има такива хубави места наоколо - и след това да се приберем. Беше дошла да се усамотиш и да отпочинеш. Е, след като наруших уединението ти, защо не ми позволиш да ти помогна да се разтовариш от напрежението и да си починеш?...

- И обикалянето по заведения и танците са почивка?

- Ако си професионален танцьор или работник в такова заведение - не, но, ако не си - тогава си е чиста почивка... Нали знаеш, че има различни видове почивки - пасивни и активни. Тази вечер предлагам почивката ни да е активна...

- Браво! Още малко и ще ми вземеш хляба! - засмя се Анна на думите му.

- Защо?

- Защото определянето на това каква да бъде почивката - активна, пасивна или полуактивна - е част от моите служебни задължения.

- Ще ми разкажеш ли за нея?

- В някоя пасивна почивка. Сега, обаче, ти предлагаш да се ориентирам към активните... - стрелна го тя с присмех. - Само дето има един сериозен проблем... Между впрочем, къде мислиш да ме водиш, - сети се нещо тя, като не го остави да я попита за проблема. - В някое по-тежкарско заведение или някъде където влизат и по-простосмъртни хорица?

- Защо? Свързано ли е това с проблема, за който намекна преди малко?

- Да, но първо да чуя отговора ти.

- Мислех да те заведа в едно специално заведение... - лицето му доби почти виновно изражението, че въпросното заведение е от първия вид.

- Ясно - досети се Анна, че става дума за нещо по-така и ú олекна - нямаше да стане, но не показа с нищо облекчението си и се усмихна внимателно. - Мисля, че идеята ти няма да може да се реализира.

- Защо?

- Защото, както ти казах и преди, всичките ми по-свестни дрехи и обувки са в хотела, както и всичко друго, необходимо ми за да се издокарам за подобно заведение.

- Това ли е проблемът ти?

- Да не би да е малък? Нали не искаш да изглеждам като последната повлекана, хваната от улицата?

Андрей се засмя.

- Трудно могат да се намерят дрехи, в които да изглеждаш повлекана,... но твоят проблем може да бъде решен съвсем бързо.

- И как? Да не си добрата орисница на Пепеляшка и с едно махване на вълшебната пръчица ще ме облечеш?

- Имам по-добра идея.

- Което ще рече?

- Че можем да попрескочим до някои интересни магазини...

Лицето на Анна се смрази още докато казваше думите и го прекъсна:

- Робата е прекрасна и тя ми стига като подарък! Може би е по-добре да си поседим тук и да си поговорим по някои теми, като пазаруването например?...

Този път Андрей се ядоса не на шега. Стана и започна да се разхожда от прозореца до порталната врата и обратно, и на Анна едва не ú се зави свят от това да го следи с поглед.

- Какво ти става? - заръкомаха ожесточено той. - Защо ти е толкова трудно да приемеш някой да направи нещо за теб - някакъв жест, нещо, което ще достави удоволствие както на теб, така и на него самия?... Толкова ли е трудно да приемеш някой да се погрижи за теб или поне мъничко да покаже по някакъв начин отношението си към теб?... Това, че искам да излезем по магазините и да ти купя нещо, което ще направи и мен щастлив, не значи, че искам да те купя... - говореше без да спира, чак се задъхваше. - Искам само да те зарадвам, разбираш ли? Само да те зарадвам... Достатъчно си голяма вече за да направиш разликата...

Продължи да говори, но Анна вече не го слушаше. Беше се почувствала ужасно неловко от думите му, но знаеше, че не е съвсем прав. Не обичаше да получава подаръци не заради друго, а защото не искаше да се чувства задължена никому. Страхуваше се, че всеки по-скъп подарък можеше да ú повлияе при взимане на решение в една или друга ситуация. Добре помнеше поговорката, че "Безплатен обяд няма" и предпочиташе да си плаща обяда сама - е, това в преносен смисъл, но и всичко друго си имаше цена...

Спомни си торбите с подаръци, които мъкнеше бившият ú съпруг, през времето, когато криеше връзката си с онази жена. Още преди първия път да замине при нея, уж за да работи, тя беше изпратила разни неща за децата им, вярно повечето втора употреба, но всичко изпратено за него бе ново. Направи ú впечатление огромната торба с шампоани, балсами и куп козметика, предимно мъжка. Тогава му направи гневна забележка и му припомни поговорката, която си беше помислила преди малко. Със силно развитото си шесто чувство бе прозряла, че нещата не са съвсем етични, че никой не прави такива подаръци само за черни или сини очи, но той категорично бе отрекъл. Шестото ú чувство я бе предупредило, но така и не ú свърши друга работа. Беше побесняла от гняв на нахалството на тази жена, която в началото звънеше в дома им и ú обясняваше, че не може да предаде чрез нея информацията за него, защото била лична... а по-късно направо ú заявяваше, че се били обичали и това е достатъчно оправдания за да го търси, когато си поиска в дома им. Вбеси се и от неговата наглост да я лъже, гледайки я в очите и да заблуждава децата им, че отива да се труди за тях. Глупости. Отиваше да се труди върху друго - това го разбра със сигурност доста по-късно, нищо че го подозираше преди той да замине и дори му го каза. Още тогава много добре знаеше, че не го е поканила само за да може да се реализира в попрището на гастарбайтер, но беше безсилна да се противопостави на заминаването му. Не че не направи опит, но имаше ли кой да я слуша. Едва ли тогава и той си даваше сметка за това, което ще последва, но тръгна и сам се вкара в клопката, която му бяха подготвили, нищо че се мислеше за много умен.

Анна беше убедена още тогава, че онази жена има определени цели и предчувствието ú не я подведе. Оказа се права и истината блесна веднага щом той се върна от първото си пътуване при нея, нищо че през цялото време я лъжеше, че не е така и обажданията му оттам да бяха такива, сякаш нищо не се случило... По-късно при всичките си прибежки за по два-три месеца ту при едната, ту при другата, мъкнеше подаръци насам и натам, сякаш това беше най-естественото нещо на света и сякаш подаръците можеха да оневинят постъпките му и да приглушат болката ú ... В гнева си през онези месеци на няколко пъти го нарече дори жиголо... От тогава намрази всички подаръци на този свят...

- ... Слушаш ли ме или пак се отнесе на нанякъде?

Тя се стресна от гласа му и го погледна с разширени очи. Не. Не беше изплашена. Беше все още гневна от това, за което мислеше, но не се издаде. По-скоро ú бе интересно защо толкова се бе разпалил. Той не можеше да знае какви мисли се въртяха в главата ú и каква буря се бе развихрила в душата ú от спомените за онези дни. Не виждаше и основание за яда му. Не мислеше, обаче, и да му го обяснява. Не беше негова работа да знае защо толкова ненавижда каквито и да било подаръци.

Той спря срещу нея, подпря длани върху масата и поприведен заяви с глас, който не търпи възражение:

- Сега се обличаме, качваме се в колата и отиваме там, където аз искам - в магазините... А... и не се притеснявай за парите ми - имам достатъчно за да напълня само за една вечер дрешника с дрехи и то без да се отрази ни най-малко на финансовото ми състояние, така че не ме предизвиквай!

"Уау... това заплаха ли беше или хвалба!?" - Беше впечатлена от думите му, но не пропусне да полее възхищението си от решителността му с малко жлъч. "Не ти ли се струва, че си героиня в телевизионен сериал?" - измъкна се от подсъзнанието ú вироглавото гласче. "И не ти ли напомня нещо бъдещата сцена по магазините?" - не спря то да я предизвиква и тя, както се бе втренчила сериозно в Андрей, изведнъж избухна в смях. "Прилича на прокурор в тази поза!" - смехът я разтърси съвсем.

Сега беше негов ред да я изгледа стреснато и неразбиращо.

- Не... ми се сърди... - едва успя да го каже и като се задъхваше от пристъпите на смеха и опитите ú да се овладее, продължи, хълцайки. - В тази поза приличаш на прокурор в действие... - изрече на глас това, което си беше помислила. - Това с дрехите и дрешника не е необходимо да го правиш, само за да ми доказваш каквото и да било... а и ще ни отнеме много време за да изпълниш заканата си... Но...

- Какво но?

- Не се наежвай като таралеж! Исках да кажа, че се чувствам като героиня от филмова мелодрама...

- И какво трябва да значи това?

- Че не съм свикнала на такова отношение като твоето...

- При такъв съпруг като твоя, - прекъсна я той с жлъч. - това е съвсем естествено...

- Защо не ме оставиш да довърша и след това да правиш умозаключения?... Да, може би си прав, че за това има известна вина и бившият ми съпруг, защото ме оставяше винаги и сама да се грижа за себе си, но не е само това... - замълча. Дали да му каже за безплатния обяд? Не, не беше необходимо - това само още повече щеше да го ядоса, а сигурно и обиди. Махна с ръка, сякаш искаше да омаловажи това, което мислеше да каже. - Няма значение... Да вървим! Сега ми се е паднало да се почувствам като героинята на Джулия Робъртс в "Хубава жена"... друг път може и да нямам такъв късмет! - каза го малко рязко и това го сепна.

- Надявам се, че нямаш предвид професията на героинята ù?

- Ако това ще ти донесе успокоение, имах предвид емоционалното ú състояние по време на пазаруването.

Вече не се смееше. Че беше ядосана и на него, и на себе си, беше, но се постара да не го покаже. И причината не бе само в това, че бе свикнала да се грижи сама за себе си. Не можеше да приеме за нормално такива жестове - в крайна сметка той все още не ú беше никакъв... Беше мъж, когото бе срещнала само преди пет дни, с когото бе изкарала една невероятна нощ и с когото щеше да се раздели след не повече от пет дни...

- Ще ми обясниш ли защо си толкова против това да ти купя нещо? - Андрей гледаше съсредоточено пътя, докато караше колата из улиците на града и дори не се обърна към нея, когато зададе въпроса.

- И в качеството ми на каква си се загрижил толкова за мен? - отговори му тя с въпрос.

- Ти наистина ли не разбираш или се правиш, че не разбираш? - хвърли един поглед към нея и пак продължи да гледа напред.

- Изглежда ти не искаш да разбереш за какво става въпрос!

- Тогава защо не ми обясниш за да не съм в неведение?

- Защото не е толкова просто...

- Човешките взаимоотношения никога не са били прости, скъпа... това не ти е математиката.

- Не ставай зъл! Дори и да не са математика, и в тях има определени правила.

- И кой ги е създал? Не сме ли пак ние - хората?

- И ние, хората като цяло, и всеки - сам за себе си, а има и такива, които са създадени извън нас - хората, но са пак за нас...

- И чие точно правило нарушавам с действията си? Общите хорски, общите създадени извън тях и за тях, или твоите?

- По-скоро моите, които все пак са свързани и с останалите.

- Хайде да не философстваме и да вземеш да ми обясниш за какво точно става дума!

- За това, че се чувствам неловко някой, който на практика не ми е никакъв и когото познавам само от пет дни, да ме отрупва с подаръци! - Знаеше, че ще го обиди и ядоса с думите си, но това си беше самата истина. Харесваше ú, беше ú приятно и хубаво с него, но това не значеше много, поне за сега.

- Наистина ли мислиш това? Че съм ти никакъв? - Беше стиснал яростно волана и на слепоочието му нервно потрепваше малка изпъкнала веничка. След това внезапно натисна спирачката и отбивайки колата в една пряка, спря.

Ако не беше с предпазния колан, Анна сигурно щеше да се залепи за стъклото пред нея. Ръката му легна на нейната облегалка. Обърна се и я изгледа продължително - очакваше да чуе какво още може да му каже по въпроса.

- Не се прави на неразбиращ! Ако погледнем нещата в буквалния смисъл, то си е точно така. - Вече беше се ядосала. Защо се прави, че не разбира какво иска да му каже? - Харесва ми компанията ти, приятно ми е с теб, даже нещо повече - чувствам се прекрасно, когато си около мен или до мен... но сам знаеш, че всичко това е само за няколко броени дни. След това всеки от нас ще поеме в различни посоки...

- Ще видим... - прекъсна я рязко Андрей.

- Няма какво да гледаме! - Не го остави да довърши. - Имам деца и ангажименти, които не мога да зарежа. Само след пет дни трябва да се прибирам... - погледна го ядосано. - А що се отнася до подаръците, как мислиш, че мога да обясня на децата си някоя по-луксозна вещ? И как бих се чувствала, когато трябва да им кажа, че е просто подарък от мъж, когото съм срещнала случайно, случайно съм прекарала няколко дни с него и случайно той ми е понакупил разни работи... И от това те ще започнат да уважават майка си страшно много... Години възпитание могат да отидат по дяволите само от една емоционална, но необмислена постъпка!

- Защо трябва да им обясняваш каквото и да било? - изгледа я той полувъзмутено, полуучудено.

- Защото у дома всичко се споделя... Никой не крие нищо от другите и всяка нова вещ се забелязва като включен халогенен фар... Да не мислиш, че имам възможност всеки ден да си купувам нови неща, както и на тях, та да не им направи впечатление?... Първата им работа, когато се прибера, както на всички деца, ще е да разровят чантата и да проверят за подаръци... Така че спести ми неудобството да ти обяснявам повече защо съм против тези неща...

- Дори и да е така, не можеш да кажеш, че съм ти никакъв. Прозвуча така все едно съм първия случайно срещнат мъж, който те е повел към магазина за да ти купи нещо и след това да преспи с теб! - Беше ядосан не по-малко от нея.

- Е, редът не е точно такъв - язвително каза тя, но като видя гнева, който избухна в очите му, миролюбиво каза: - Нямах и най-малкото намерение да те обиждам. В крайна сметка това значи, че обиждам и себе си, но реално погледнато каква съм за теб точно в момента?

- Мислех, че си жената, с която ми е изключително приятно да бъда... даже нещо повече!...

- И какво по-точно? Приятелка? Любовница? ... Не, за това все пак трябва време. Аз съм просто жена, с която си се запознал съвсем наскоро и която дори не познаваш добре. И с която, щеш не щеш, ще се разделиш само след няколко дни, предвид обстоятелствата!

- Предвид същите тези обстоятелства, не мислиш ли, че омаловажаваш това, което се случи между нас?

- И какво толкова се е случило?

- Това, че се разбираме много добре и то не само в леглото! - опита се Андрей да бъде откровен до крайност.

- И този разговор в момента, ако е плод на разбирателство! - Пак ú стана смешно, но овладя усмивката си.

- Не ме баламосвай! Видях усмивката ти - тонът му все още беше рязък, но и по неговото лице премина сянка от смях.

- Защо не обърнеш колата и да се прибираме? Мисля, че там ще ни е по-удобно да водим този, както се очертава, дългичък разговор?

- Така да бъде! Но утре ще ти се наложи да ме придружиш там, където аз реша - в думите му имаше закана.

"Уплаши ме!" - присмя се вътрешно и макар че през ума ú мина съвсем друго, отговори заядливо:

- Утрето никому не е обещано!

Харесваше ú това, което демонстрираше - явно бе решил да се пребори с нея и твърдоглавието ú. А защо не, нали сама го бе предупредила, че най-сериозния му противник е самата тя или по-скоро нейният характер.

- Считай, че е обещано - промърмори той, докато палеше колата.

"Ама, че е твърдоглав!" - не беше притеснена от това, напротив, беше ú приятно - от много време насам не ú се беше случвало да попадне на мъж със силен характер, а че неговият бе такъв нямаше място за съмнение. Отдавна мечтаеше да срещне мъж с достатъчно силна воля, но и достатъчно разум в главата си. Изпитваше нужда някой да доминира над нея. Не. Не както беше при брака ú - това не беше доминиране, а тормоз, в който прозираше по-скоро безхарактерността и комплексите на съпруга ú, отколкото някаква сила.

Вгледа се внимателно в профила му. Имаше високо чело, прав нос и определено твърда, волева брадичка. Припомни си лицето на бившия си съпруг. Прилика почти нямаше, като изключи единствено синия цвят на очите им. Само че тези на Андрей бяха по-тъмни, по-наситено сини, а около тях миглите не бяха много дълги, но гъсти и черни... "А и двамата са от една зодия" - сети се тя, че снощи, в един от разговорите по повод на нещо, Юлия бе споменала, че е роден в края на декември... Имаше интересни, извити и сравнително тънки вежди - като "крило на пеперуда", помисли си тя. Нейният син имаше също такива "изписани" вежди. Косата му бе тъмно кестенява, почти черна и лъскава, и чак сега забеляза няколкото бели косъмчета около слепоочията. "Младолик е" - продължи да прави разбор на външния му вид. Беше стиснал устни и съсредоточено караше колата.

"Дали е ядосан още?" - зачуди се тя и погледът ú се плъзна от тялото към ръцете му, които държаха волана. Не бяха груби ръце, бяха с подчертано тънки и фини пръсти, но не бяха и малки. Бяха ръце, чийто външен вид умело криеше силата им. Беше го разбрала докато се любеха - можеха да стискат като клещи. Сети се за това и за още нещо, и ятото събудени пеперуди, отново запърхаха в корема ú. "Разгонена котка!" - ядоса се на реакцията на тялото си при мисълта за изминалата нощ и рязко обърна глава - опасяваше се да не почувства мислите ú.

- Огледа ли ме добре?

Дали беше видял или почувствал погледа ú? Ами мислите?

- А-ха - успя да каже само и млъкна.

- И хареса ли ти гледката?

- А-ха - повтори без да осъзнава, че го прави.

- Само това ли можеш да кажеш след толкова оглеждане? - Явно бе забелязал продължителния ú поглед.

- Ако ти кажа истината, ще изтървеш волана! - внезапно изтърси тя и се цапна по устата.

- Език мой - враг мой! - разсмя се Андрей. По лицето му плъзна лукаво доволство. - И за какво си мислеше, скъпа?

- Карай си колата... не ти трябва да знаеш какво се върти из празната ми глава! - почувства се като хваната на местопрестъпление.

- Хайде сега, само защото си си помислила нещо по-така, не значи, че главата ти е празна! - разсмя се Андрей. Беше си възвърнал доброто настроение. - Та какво беше? - не я остави на мира той.

Лицето му грейна - желаеше го, а за сега и това не беше малко, въпреки всичките ú приказки за отпътуване.

"Ще видим! - отново се закани в себе си той. - Това, което чета по лицето ти, мила моя, никак не се връзва с думите, че съм ти никакъв... а и разполагам с още пет дни... Няма така лесно да ми избягаш!" - Усмивката му беше като на ловец, видял прясна следа от дивеч.

Не съобрази, че само преди време и той се беше превърнал в дивеч за една по-амбициозна и властна жена и това го беше обидило. Приемаше за нормално той да е в ролята на ловеца, но когато се бе озовал в ролята на дивеч, ситуацията го бе засегнала дълбоко.

Как ли обаче трябваше да постъпи? Явно традиционният път, който беше поел, нямаше да му свърши работа. Нещата, които той смяташе за нормални и редни, за нея като че ли не бяха точно така...

"Чакай! - сепна се изведнъж той. - Какво още ми каза, когато говорехме за евентуалните ми чувства към нея? - набързо разрови паметта си. - Че не сме от една черга... - спомни си той, но тогава не беше обърнал внимание на точно тези думи. - Ама, че съм глупак!" - прокле се той.

Сигурно беше стресната от цялата тази демонстрация на богатство и лукс, а той допълнително бе утежнил ситуацията като се правеше на щедър благодетел, готов да я обсипе с подаръци. Беше забравил, че много хора нямат възможността да живеят като него. В разговорите, които бяха водили, тя на няколко пъти подсказа, че разполага с ограничени средства, но беше достатъчно горда за да не го каже направо... досега, допреди малко, когато открито му заяви защо не може да приеме подаръците му.

"Не само съм глупак, а и кръгъл идиот!"

Анна нямаше и представа за посоката на мислите му и посъвзела се от конфуза, че е уловил помислите ú, каза:

- Аааа, нищо особено...

- Кое е нищо особено? - Беше забравил какво я попита преди малко и думите ú прозвучаха като отговор на собствените му мисли. "На всичкото отгоре, - продължи да разсъждава на ум той. - ú се заканих, че утре ще я водя по магазините... Ама, че каша забърках!"

- Нищо де - продължи да отговаря Анна на въпроса му, мислейки си все още за предишния разговор. - То си е човещинка - допълни тя, сякаш се извиняваше за греховните си помисли.

Андрей се стъписа съвсем - тя или четеше мислите му, или беше казал мислите си на глас - така на място прозвуча това, което каза, а и тонът, с който го каза, сякаш го извиняваше.

- Извинявай... - Реши да се застрахова все пак, ако беше изтървал нещо на глас. - От време на време не съм много съобразителен...

Сега беше ред на Анна да го изгледа странно и тя го направи, не разбрала за какво точно се извинява.

- Това пък за какво беше?

- Кое? - Андрей съвсем се омота в разговора и в мислите си. И двете се бяха преплели така, че не знаеше вече какво бе казал и какво си бе помислил.

- Ами, извинението... до сега не ми се беше случвало някой да ми се извинява само защото аз съм имала малко греховни помисли към него и той е подразбрал...

- За това ли ти се извиних? - прозвуча още по-глупаво от преди.

- Не зная, ти ще кажеш. Имам чувството, че от пет минути говорим за различни неща - съобщи тя подозренията си.

- Май, че се получи нещо такова - разбрал грешката си, Андрей облекчено си отдъхна. - всъщност, исках да ти се извиня за това, че бях толкова твърдоглав, когато настоявах за магазините...

- Сега пък да не биеш отбой? - реши да го подразни Анна, угаждайки си на моментен каприз.

Изпадаше и в такива моменти - хем не искаше нещо, хем предизвикваше човека отсреща да постъпи по нежелания от нея начин, само и само да го провокира и да провери как ще постъпи. Обичаше мъже, които в повечето случаи държат на намеренията си и не ги променят толкова бързо. "Сега ще видим колко ти струва характерът, скъпи!" - помисли си тя, готова да го захапе, ако той се огъне пред няколкото по-остри думи от нейна страна и в очите ú се появи особен предизвикателен блясък..

"Жени! Иди, че ги разбери! - обърка се Андрей. - Ту така, ту иначе... готови са да те изпържат на бавен огън и то в собствения ти сос!"

- Ни най-малко - отговори бързо той, но въобще не беше наясно за какво, всъщност, става дума. "Е, до утре има много време - успокои се той. - може и да стигнем до някакъв консенсус." В този момент, обаче, така и не разбра дали иска или не иска утре да отидат по магазините...

Нямаше значение - беше упорит, много повече, отколкото тя, изобщо, можеше да предполага... А и беше забелязал предизвикателното пламъче в очите ú. Беше го виждал и друг път. Лицето ú от плажа, когато му каза, че ще трябва да се пребори с нея, се изправи като картина пред очите му - тогава изразът му бе точно такъв и пламъчето беше същото. "Добре, скъпа, щом искаш да си играем на характери - имаш го!" - усмихна се вътрешно. Знаеше, че трябва да бъде по-силния, ако иска истински да я спечели, но не и прекалено силен. Трябваше да внимава - беше гъвкава и капризна като всяка жена, имаше си своите фикс идеи, които трудно можеха да бъдат избити от главата ú и нямаше да му бъде лесно. Ония пет дни, които им предстояха и на които много разчиташе, сега му се видяха прекалено кратки...

 

 

* * *

- Ще пиеш ли нещо?

Андрей беше се надвесил до една висока бар-масичка и си наливаше някакъв алкохол от грапавата квадратна гарафа.

Бяха се прибрали преди около половин час и Анна се бе качила да се преоблече - робата беше за предпочитане пред сукмана, който при всяко сядане се разтваряше и разголваше краката ú. Сега седеше в огромния хол, потопен в сивкава светлина, влизаща през цяла стена от стъкла и дискретно го разглеждаше. През отворената врата отсреща видя кабинета на Андрей и единия ъгъл на черен роял. "Сигурно е този от майка му" - помисли си тя. По-добре се виждаше тъмното, масивно бюро и компютърът върху него.

По стените на хола имаше окачени маслени картини, които, честно казано, не ú говореха нищо. Бяха прекалено модерни за нейния вкус и не им обърна особено внимание, а и в дъждовната здрачевина нямаше как да ги разгледа по-добре.

Седеше на единствената голяма мебел в помещението - огромен бял диван, интересно извит в двата края така, сякаш завършваше с полукръгли фотьойли, но неразделно свързани с него. На дървените им части - доста по-широки от тази на самия диван - бяха поставени две саксии, приличащи на малки амфори, от които сякаш извираха тънките листенца на някакви палми. В останалите ъгли и около колоните бяха подредени няколко по-големи саксии с цветя. Повечето бяха от рода на палмите, но имаше и такива, които в момента цъфтяха. Успя да разпознае една добре оформена китайска роза, поставена пред аквариума, която беше нацъфтяла с невероятните си жълти цветове. Над нея между двете колони беше инсталиран екран на огромен телевизор с плосък екран. "Тук всичко е огромно, чувствам се като Алиса, току-що отпила от вълшебния смаляващ елексир..."

Тук там из хола бяха поставени малки масички с по едно-две кресла до тях и така бяха оформили самостоятелни кътчета в огромното помещение. Масичката пред нея беше от дебело тъмно стъкло и формата ú следваше плавно извивките на дивана. 

През огромните плъзгащи се врати към терасата, Анна забеляза колко е широка тя и мисълта за липсата на всякаква скромност при ползването на пространствата, отново се стрелна през главата ú. "Дали плажчето, на което бяхме вчера, не е по-малко от всичко това взето заедно?" - помисли си тя, гледайки хола, кабинета и терасата.

Седеше вдървено и поглеждаше прибраните си като на ученичка крака, на които беше надянала чорапите на Андрей - не искаше да влиза в пререкания с него. Беше стъпила на елипсовидно килимче в особени сиво-виолетови цветове, преплетени в едри геометрични фигури. Други, по-малки и подобни на него бяха поставени под и около другите оформени кътчета, сякаш някой ги бе разхвърлял небрежно.

В действителност, нищо не бе оформено небрежно, дори и да създаваше такова впечатление. Бе подредено с вкус и мярка, и всяко нещо бе точно на необходимото за него място. Личеше, че за обзавеждането на помещението бяха хвърлени много пари и то не напразно.

- Ще пиеш ли нещо? - дочу тя гласа на Андрей. - Питам те вече за трети път - обясни ú той, когато го погледна неразбиращо защо ú бе повишил тон.

- Каквото пиеш и ти - посочи тя с жест чашата му, в която вече се търкаляха няколко ледчета.

- Това е доста силно.

- А аз съм слабичка и няма да го понеса, така ли?

Не знаеше защо, но изпитваше непреодолимо желание да се заяжда с него.

- Не съм казвал такова нещо, исках само да те предупредя.

- И какво пиеш?

- Бърбън. Искаш ли?

- Нали вече ти казах, че искам.

- Защо си настроена така войнствено? - погледна я учудено, но забелязал позата, която беше заела, проумя, че отново нещо я притеснява.

Сипа малко от питието в една от чашите, попита я с очи дали да сложи лед и след като тя мълчаливо потвърди, седна до нея. Подаде ú чашата и взе дистанционното. Насочи го към уредбата, която беше поставена в ъгъла на хола и кабинета и от вградените в нея колонки се разнесе тиха, приятна музика.

- Ако предпочиташ, мога да пусна телевизора.

- Не, така е добре - отговори му Анна, обвила с двете си длани чашата.

Андрей се облегна спокойно на дивана и поглеждайки към напрегнатия ú гръб, се чудеше какво ú стана пак. Взе чашата си и прегръщайки спокойно Анна през рамо, вдигна наздравица. И двамата мълчаливо отпиха. 

- Защо не се отпуснеш, а си се свила като "ер-голям"?

- Като какво?

- Като буквичката "ъ". Нали така ú казваме, когато четем азбуката - "ер-голям".

- И аз съм се свила като нея?

- Не точно, но така се казва. Хайде, отпусни се... защо не си качиш краката на дивана, виж колко е широк?

- Само на дивана ли? - погледна го тя заядливо, но в тона ú имаше повече смях, отколкото желание да се заяжда.

Андрей разбра, че се шегува и помагайки ú да седне на дивана, облегната в чупката на закръглената част, погали чувствено външната страна на бедрото ú.

- Нямам нищо против и някъде другаде, стига да ти бъде удобно и приятно...

- Това няма ли да зависи от теб? - вече се подхилваше, но внимателно следеше реакциите му.

- Ааааа, не само от мен, слънчице, за някои неща, както ти каза, са нужни двама...

Не довърши, звънецът на вратата им подсказа, че това с двамата, точно сега, нямаше да стане - не че бяха се захванали да го правят - шегуваха се, но уединението им бе нарушено и интимната атмосфера, която бе надвиснала над тях, се изпари.

- Изчакай ме така - имаше предвид да не скача от дивана в старата си поза. - сега се връщам. Може да е някой от съседите... Не виждам кой друг освен Николай или Петра може да влезе до тук. Само те имат ключове от външната врата. Николай би ме предупредил, че се връща, а Петра не би дошла без да я повикам...

- И никой друг няма ключ от вратите ти? - шеговито повдигна вежди Анна.

- Не, никой - беше категоричен.

Звънецът иззвъня, този път продължително и настоятелно.

- Нали няма да избягаш? - направи се на притеснен той. - Преди малко така хубаво си говорехме.

- Накъде? Единственият път за бягство е тоя, към който се отправяш ти, а...

- А... - подхвана той думите ú. - през мен или по-скоро покрай мен трудно можеш да се промъкнеш...

Звънецът пак издрънча и Андрей с мърморене се запъти към входната врата, отправяйки тихичко "благословии" към човека зад нея.

Отвори вратата и занемя - беше Рина. Използвала объркването му, тя се вмъкна през вратата и се отправи към хола. Андрей я дръпна за ръката и от силата му тя се завъртя към него. Вратата така си и остана отворена.

- Какво правиш тук? - запита, невярващ на очите си.

- Дойдох да си поговорим - усмихна му се тя, но по очите ú личеше, че усмивката ú е фалшива.

"Както всичко в нея!" - помисли си Андрей, но все още не беше се съвзел от изненадата.

- И за какво да поговорим? Мисля, че си казахме всичко.

- Не бъди невъзпитан... Можеш поне да ме поканиш вътре, а не да стоим във преддверието.

- И това ти е много! - беше ядосан от нахалството ú. - Как влезе? - сети се внезапно той.

- С един от живущите - обясни тя. - Явно ме е виждал с теб и помисли, че съм си забравила ключа, а портиерът го прие за съвсем нормално. Може би е предположил, че имам ключ.

- И ти побърза да се възползваш!

- Кога съм пропускала нещо? - Опита се гласът ú да прозвучи шеговито и глезено, но не се получи.

- Ще трябва да залепя снимката ти долу на входа под забрана за допускане в сградата! - Погледът му можеше да я изпепели. Докато говореше това, отпусна хватката на ръката си.

Може би точно това целеше и Рина, и възползвайки се от невниманието му, бързо се обърна, издърпа ръката си и тръгна към хола. Стъписан от тази наглост той така си и остана неподвижен за секунда-две. След това яростно тресна външната врата и хукна след нея.

Сцената, на която стана свидетел бе повече от комична. Рина бе замръзнала в средата на хола, гледайки лежащата на дивана Анна - изглежда изобщо не бе предполагала, че може да я намери тук и лицето ú бе пепеляво от зле сдържан гняв.

Анна беше чула почти всичко, което си бяха казали двамата във фоайето и малко се изненада, когато видя наперената жена да влиза в хола. Не ú беше все едно, но и не мислеше да се стъписва пред напористостта ú. Вдигна бавно чашата с бърбън и отпи, гледайки я как пребледнява.

- Какво правите тук? - изплъзна се от устата на изненаданата адвокатка.

- Това опит да бъдете любезна с мен ли е като ми говорите на вие или Ви интересува какво точно правим двамата тук? - отговори на въпроса с въпрос Анна, като посочи дивана и не промени позата си.

Беше си открито предизвикателство - трябва да е доста тъпа за да не се досети какво би могла да значи тази поза и думите ú. Андрей, който стоеше на първото стъпало към хола, се учуди на спокойствието ú. "Има завидно самообладание!" - възхити се той на Анна. Едва ли можеше да предположи колко много самообладание трябваше да притежава при съпруг като нейния...

- Бихте могли поне от приличие да заемете по-нормална поза - захапа я Рина, взела се в ръце. - Или не знаете какво значи думата приличие?

- Щом Вашето нахлуване по този начин тук е пример за приличие, то не виждам нищо неприлично в моята поза, особено пък пред Вас! - Анна знаеше как да връща удари. Беше се научила през годините и не мислеше да жали когото и да било повече. Щом като я предизвикваха, нямаше да им се оставя, та дори да върви против себе си и собствените си разбирания. Беше страдала достатъчно от другите за да се чувства задължена да проявява непрекъснато милост към тези, които искаха да я наранят.

- Аз съм в правото си да влизам тук! - повиши тон адвокатката.

- Мисля, че само преди няколко дни се лишихте от това право с необмислените си думи, а и не чух домакинът да Ви е поканил тази вечер - спокойно отговори Анна. 

- Достатъчно други вечери го е правил...

- Дали миналото време, което току-що употребихте, не потвърждава казаното от мен?

- Няма значение. Не съм дошла тук да си хабя думите в приказки с Вас! Не очаквах даже да Ви намеря тук.

- А какво си очаквала? Да си ближа раните, които евентуално си ми нанесла ли? - намеси се Андрей с ироничен глас. - Не се безпокой, няма такива.

- Съжалявам за грубостта си онзи ден - омекна Рина. - За това дойдох тази вечер...

- И по-точно? - запита студено той, минавайки покрай нея и взимайки чашата си от масичката до дивана.

Рина се чудеше как да започне разговора. Всичко, което си бе наумила да каже или направи все още бе в главата ú, но присъствието на другата жена обърка всичките ú планове. Видя как Андрей взе чашата от масичката, но нито ú предложи някакво питие, нито даже я покани да седне. Чувстваше как гневът ú се надига, но бързо си припомни как се бе провалила в спора с другата, точно защото му се поддаде и изтърва нервите си.

Мълчанието ú се проточи повече от необходимото и Андрей, гледайки я все така под вежди, я подкани отново.

- Та за какво точно, не разбрах, си дошла?

- Да си поговорим. Мисля, че онзи ден много емоционално реагирах и си изтървах нервите, но не очаквах да те видя с друга жена - отговори Рина. Говореше много кротко и внимателно подбираше думите си, но нервите ú вряха и кипяха и само тъмночервените петна по скулите, сменили пребледняването ú, показваха колко е бясна.

- Защо?

- Защото ти имах доверие - усмихна се насила тя.

- Да съм ти се клел във вярност?

- Не, но то се подразбираше...

- И защо да се е подразбирало?... Ако добре си спомням последните ти думи точно онзи ден и ти не си се държала като Пенелопа!... Да не би и другият да е разбрал колко струваш? - презрението в думите му я блъсна в лицето.

Беше отишъл до вратите към терасата и обръщайки се, я изгледа смразяващо.

Навън прогърмя и в помещението стана още по-тъмно. Андрей се доближи до дивана и включи високия, красив лампион до него, след това запали стенните аплици от двете страни на колоните, които служеха да осветяват стъпалата на хола. Стана достатъчно светло, но на него изглежда му се видя малко и светна големия кристален полюлей.

- Това не беше вярно, аз бях много ядосана и за това го казах... "Другият ме гледа в очите, глупако!" - помисли си Рина, но тя не искаше него, искаше Андрей - само той можеше да ú осигури такъв живот, за какъвто мечтаеше. Поведението ú коренно се бе променило отпреди, стараеше се да се усмихва и говори мило, но прозвуча повече мазно. - Нима си могъл да повярваш след като ме познаваш добре?

"Точно защото те познавам добре" - репликира я мислено Андрей. Усещаше я, че се усуква като змия хваната в примка, но съскането ú, колкото и тихо, все пак се чуваше или поне той го чуваше.

Анна продължаваше да седи на дивана, но се бе повдигнала и прибрала коленете си плътно до тялото. Бе разстлала широката роба върху краката си - дори пръстите им бяха покрити. Седеше си там със свити колене и наблюдаваше сцената между Андрей и Рина. Отпиваше на съвсем малки глътки - почти ближеше питието - и подпираше чашата на коленете си, като ги ползваше за поставка. Ситуацията беше повече от конфузна, но нито можеше да стане - щеше да прилича на бягство - нито искаше да бъде свидетел на нея.

- Това не ме интересува, а сега когато се замислям, разбирам, че никога не ме е интересувало...

- Хайде, не бъди лош! Само това ли ще ми кажеш, след като аз дойдох да ти се извиня?

Рина се опитваше да намали напрежението и отново се опита да пококетничи, разчитайки, че спокойният ú тон може да му повлияе. И друг път бяха се карали, но в повечето случаи няколко мили думи и извиненията ú вършеха работа. Знаеше, че Андрей не обича скандалите и умееше да "тича" по нервите му така, че да изпреварва избухванията и да предотвратява фазата, в която той можеше да загуби търпение от нея.

Последните два-три месеца, обаче, не беше точно така. Бе много по-рязък с нея от обикновено и това открито я дразнеше, но не промени натиска си върху него за решаването на проблема с трайното им обвързване. Дори направо му предложи да се пренесе да живее при него, но той категорично отказа. От тогава той просто смени тактиката си - спря да ú се обажда, избягваше срещите си с нея като си намираше всевъзможни поводи да ги отлага или оправдавайки се, че има много работа, я отпращаше, когато тя идваше в тях да го види. Беше повярвала, че е така и бе изтървала момента за настъпление, но не можеше да допусне, че някой може да я пренебрегва и да не иска да бъде с нея. Самочувствието ú на незаменима ú изигра лоша шега. Опита се да се вземе в ръце и тогава измисли онази история с двете "или-та", както той я нарече и пак го бе вбесила с условията си. Наистина тогава едва не я изгони от дома си и само завидното му самообладание го спря...

Разбра, че е загубила играта, чак когато го видя доволен и щастлив, прегърнал друга жена - тази същата, която сега лежеше на дивана в неговия дом - домът, който бе смятала, че ú принадлежи по право - нали за това се бе старала толкова време.

Рина хвърли убийствен поглед към Анна, но на нея това не ú направи впечатление - просто не беше забелязала погледа. За сметка на това пък, не убягна от очите на Андрей.

- Благодаря за извиненията, но аз нямам какво да ти кажа. Ако си свършила с това, което ти искаше да ми кажеш,... моля - посочи ú той с леден глас пътя към входната врата. Този път го направи без дори да се замисли. Беше му писнало от нея и колкото и да бе възпитан, всяко търпение си имаше граници. Тази жена го дразнеше повече от всякога и търпението му към нея се бе изчерпало. - Пък и не биваше да си правиш труда - продължи той. - като идваш чак до тук и да дебнеш пред входната врата. Един телефон щеше да свърши същата работа... - добави язвително той.

- Да, но не съм свършила - злобно изсъска Рина и седна на най-близкото до нея кресло, разтягайки устните си в ехидна усмивка.

Андрей я изгледа, невярващ, че може да стигне до там. Усети как ядът му бавно се усилва от безочието ú и за да се овладее, седна до Анна, търсейки близостта ú. Изглежда искаше да бъде колкото се може по-надалеч в този момент от другата.

- Казвай тогава и се махай - процеди той през зъби, като в същото време му се искаше да я сграбчи и изхвърли сам.

- Няма ли да налееш поне едно питие? - усмивката ú бе предизвикателно презрителна.

"Дали не се опитва да го вбеси?" - помисли си Анна, но продължаваше мълчаливо да ги наблюдава. Видя как Андрей припряно стана. Не сипа, а направо лийна в една от чашите алкохол, пъхна няколко ледени кубчета и я тресна в масичката до нея. Дори успя да разлее от питието, но се направи, че не го е забелязал.

С подигравателна усмивка Рина стана, отвори вратичките на барчето под гарафите и взе няколко салфетки. Попи разлетия алкохол, запали бавно цигара и като издуха дима към него, провлачи:

- Не си много любезен.

- Не си прави експерименти с нервите ми. Ако имаш да казваш нещо, казвай, макар че нищо свързано с теб не ме интересува. А, ако само си дошла да разиграваш театър, изчезвай, докато не съм те изхвърлил сам! - Нещо в държанието му ú подсказа, че думите не са празни приказки и може всеки момент да приведе заплахата си в действие.

- Дойдох да се помирим...

- Считай, че мисията ти е била неуспешна - прекъсна я той.

Рина отпи едра глътка от алкохола без да обърне внимание на думите му и с преднамерено топъл глас запита:

- Защо? Можем да започнем отново. Сега си ядосан, но, ако размислиш, ще видиш, че всичко това - и тя посочи Анна с ръка, сякаш е част от интериора - е едно недоразумение.

Андрей я погледна накриво.

- През последните два-три месеца ние непрекъснато сме в недоразумения...

- Това не е толкова страшно. Нещата могат и да се оправят... В крайна сметка всички връзки имат и лоши периоди. Знаеш, че това се случва и в най-добрите семейства...

Андрей я беше наблюдавал с интерес, докато казваше всичко това, но чул последните ú думи, махна рязко с ръка.

- Да, но ние не сме семейство и слава Богу! - думите му бяха повече от категорични и в тях пролича колко би му бил неприятен такъв факт.

- Но можехме да бъдем - Рина се направи, че не разбира какво се опитва да ú каже. - ако не се беше появила тя. - и посочи с глава към Анна.

- И миналият път и сега ти казвам, че Анна няма нищо общо с провалените ни взаимоотношения - настръхна той. - Така че, ако искаш да си кажеш заключителната пледоария в моя дом, а не отвън, не я намесвай повече!...

- Добре, добре, успокой се - опита се Рина да намали напрежението, което сама бе предизвикала с неуместните си думи и нападки срещу другата. Беше възвърнала желязното си хладнокръвие и се опитваше да обърне развитието на нещата в своя полза. За това, обаче, трябваше да овладее първо себе си. - Съгласна съм с теб, че напоследък нещата между нас не вървяха, така както трябва, но все си мисля, че с общи усилия ще ги преодолеем...

- Ти май не разбираш за какво става въпрос, а? - Андрей вбесено я накара с жест да млъкне, но така и не повиши тон повече от необходимото. - Защо не искаш да ме чуеш? Няма да има общи усилия за каквото и да е! Изобщо между нас двамата не може да има нищо общо, така както въобще не е имало...

- Но защо? Мисля, че сме идеалната двойка! И двамата сме интелигентни, проспериращи, с еднакви интереси, от една и съща среда, дори и произходът ни е почти един и същ... така да се каже, ние просто сме от едно тесто...

- Не робувам на такива скрупули... - присмя ú се той. - Колкото до тестото - грешиш. Ние дори не сме от една и съща марка брашно, да не говорим за маята, с която сме замесени. Но това не би трябвало да има някакво значение за хора, които се обичат, нали?... Интересно защо не каза нищо по този въпрос?

- Сляпата любов е за глупаците, но знаеш, че не съм безразлична към теб - думите малко трудно се откъснаха от устата ú. - Може да не съм го показвала чак толкова открито, но все пак те обичам... пък и винаги съм показвала уважение към теб, което мисля, че е много по-важно за един брак... "Ама, че идиот! - мислеше си на ум. - Кой го е грижа за чувства, когато може да си осигури царски живот... даже уважението ти беше в повече, но хайде да не издребняваме... Чувства, чувства, чувства... И мъжете луднаха по тази подробност..."

Андрей забеляза презрението, което пропълзя за момент в очите ú и предположи какво би могло да значи то, но му бе все едно.

- Дори и така да е, аз не изпитвам никакви чувства към теб, да не говорим пък за обич... Харесвах те, но беше толкова отдавна, че честно казано, дори не помня вече за какво. Собствената ти самовлюбеност много бързо ме отрезви и ми подсказа, че е по-здравословно за мен да не разчитам на това, че можеш да изпитваш чувства и към някой друг... Успях да разбера, че за теб бракът е сделка, но аз не сключвам сделки за такива неща...

- И какво лошо има в това, ако човек подходи с малко повече разум към един брак? - запита Рина миролюбиво, но ú идваше да му издере очите. Беше ядосана и на себе си за това, че го бе подценила и се бе оставила да прозре домогванията ú до богатството му.

- Нищо, ако този твой "повече разум" не значи само интерес, какъвто мисля, че е твоят случай.

- Това не е вярно! - бурно реагира тя, като се опита да отрече думите му. - Аз никога не съм се водила от интереси в нашите взаимоотношения.

Прозвуча повече от глупаво, още повече, че сама му бе дала възможност да се сблъска с алчността ú и преигра във възмущението си, което пък разсмя Андрей.

- Хайде, не разигравай повече театър! Ти винаги си се водила само от личните си интереси във всичко, така че, надявам се, не се заблуждаваш, че можеш да ме подведеш... Всъщност, това е и основното, което ме отблъсна от теб - собственият ти егоцентризъм...

- Но аз...

- Точно така - рязко я прекъсна Андрей и ставайки, отиде да си налее още алкохол. - Ти, ти и само ти. Ти винаги си начело и винаги, и всички трябва да се съобразяват с теб... Ти си най-добрата, ти си най-великата, ти най-заслужаваш, на теб най ти се полага... Другите са просто прах под краката ти... Не разбираш ли защо поведението ми към теб от толкова време е такова? Отвратен бях... а след онзи ден още повече... Не желая да слушам повече нищо за теб... не искам и да те виждам...

- Не говориш сериозно! - все така студено усмихната отговори Рина. - не останах с впечатление, че чак толкова съм ти неприятна! - погледна го уж шеговито, но пръстите ú нервно мачкаха незапалена цигара, току-що извадена от кутията.

- Виж, зная, че не си от недосетливите, но не предполагах, че си чак толкова дебелокожа... Как трябва да постъпи човек с теб за да ти покаже, че си нежелана някъде и ти да го разбереш?

- Не бих го препоръчала на никого да го прави - бавно и студено му отговори тя.

В очите ú блестеше такъв гняв, че ако можеше да разкъсва с поглед, той отдавна щеше да е на късчета. Усмивката ú заприлича на гримаса върху лицето на хищник - всеки момент можеше да пусне зъбите си в действие. Беше уязвена и унизена - за пръв път в живота ú я отблъскваха по толкова груб начин. Би могло да се каже дори, че не беше ú се случвало до сега - все тя беше тази, която прекъсваше връзките си, без да се съобразява как го прави, стига да имаше ефект. За пръв път разбра какво значи да си от другата страна.

- Не ме интересуват препоръките ти. Искам само да знам как може да ме оставиш на спокойствие и да изчезнеш завинаги от живота ми? Преди го правех с намеци - ти се направи, че не разбираш и реши да играеш "ва банк" - постави ми условия - или... или... Е, аз избрах това, което считам, че е най-правилно за мен, а ти се разбесня като ранена вълчица, защото не е твоето... Сега ти го казвам направо: забрави, че някога си ме познавала и изчезни завинаги от живота ми!

- Това, скъпи, няма да стане толкова лесно! Мислиш си, че съм била този път до тук само за да ти доставя удоволствието да се отървеш от мен? - Рина вдигна предизвикателно вежди. - Неее, не си познал!... Дойдох да се помирим, но ти явно не разбираш какво значи това... Но пък добре знаеш, че аз никога не се захващам с непечеливши дела и не си губя времето с тях... така че и този път нямам намерение да загубя...

- Така ли? И какво трябва да значи това? Че ще ме заведеш насила до ритуалната зала ли? - Андрей я измери от глава до пети с нескрито презрение.

- В ритуалната може и да не стане, но в съдебната поне мога и да те вкарам - гласът ú бе леден, високомерен и хаплив.

- В съдебната ли - присмя се Андрей. - И какъв би могъл да бъде поводът за да ме вкараш там?

- Ами този, че мога да заведа дело срещу теб - опита се да хвърли бомбата тя.

- Моля? - Андрей не разбра дали се шегува или говори сериозно - толкова безсмислени му се сториха думите ú.

Анна беше се загледала в една от картините и не обръщаше много внимание на това, което си говореха, но чувайки последните думи на Рина, премести погледа си върху нея. Усети нещо да се свива в корема ú. Какъв ли можеше да бъде поводът за такава евентуална стъпка на другата? Не обърна особено внимание на собствената си емоция, беше притеснена за Андрей. Дело, предшестващо делото за децата му би го съсипало. А може би би го и провалило. Това ли целеше Рина? Погледна го. Чертите на лицето му се бяха опънали като пергамент и изглеждаше, като че ли кожата му ще се скъса всеки момент от напрежение.

- Какво каза? - попита отново той тихо, наблюдавайки как тя продължи да пуши с наслада и да се наслаждава на ефекта от думите си.

- Бях решила да се сдобрим и да забравя кратката ти авантюра с тази... - посочи тя отново Анна с пренебрежение, изчаквайки да види реакцията му, но след като той само мълчаливо я изгледа зверски, тя продължи: - но след като ти не искаш, мога да заведа дело срещу теб.

- Това вече го каза, няма да е зле да обясниш и за какво!

- За неизпълнено обещание за брак, за подвеждане, за подронване на авторитета и излагане в обществото след отказ да изпълниш обещанието си и за още няколко нещица около тях - говореше с такъв тон, сякаш четеше служебен бюлетин - почти без да влага чувства, но очите ú гледаха напрегнато и свършила репликите си, допи алкохола, останал в чашата ú.

Стана да си сипе сама, явно не разчиташе, че Андрей ще ú сложи ново питие, а и да ú го сипеше, нямаше гаранция, че чашата ще стигне невредима до масата.

Анна за малко да се разсмее с глас, от това, което чу. Погледна Андрей, но освен потрепването на скулата му, което не ú говореше нищо - дали се мъчи да не се разсмее или да овладее гнева си - по лицето му не видя никаква друга реакция.

- Така и така сте станала, защо не сипете и на мен едно от същото? И без това се чувствате като у дома си? - попита я саркастично Анна, разбрала, че другата съвсем загуби мярка.

- Защо не станеш и да си раздвижиш малко задните части? - погледна я презрително Рина, а сивите ú очи се свиха до цепнатинки.

- Защото Андрей не може да им устои, а някои неща не е удобно да се правят пред Вас, току-виж след това сте ни съдили и за развращаване - присмя ú се открито червенокосата.

Гръмкия смях на Андрей чак я стресна. Смехът го разтърси така, че от очите му едва не потекоха сълзи. Грабна чашата на Анна и докато наливаше в нея от бърбъна, продължи да се смее. Минавайки покрай Рина, която се опитваше да се държи невъзмутимо, чукна с чашата в тази на Рина и ú каза наздраве, все още усмихвайки се.

- Сигурно вече си изровила и съответните текстове от твоите закони - Ядът на Андрей беше преминал и му стана интересно какво, всъщност, беше намислила. - Ако това беше опит за изнудване, трябва да ти е ясно, че се провали и в него. Можеш да ме съдиш колкото си искаш, но на мен ми е все едно. Нито съм ти обещавал брак, нито пък някой ще повярва на всичките ти глупости, за които си се хванала. - Андрей я изгледа презрително и с погнуса. Не беше очаквал да стигне до там.

- Така ли мислиш? И за по-малко са осъждали хора - усмивката ú стана високомерна. - а и аз не губя дела.

- Давай, пък да видим докъде ще я докараш! - Колкото и да бе ядосан в началото от думите ú, сега му стана забавно. - Между впрочем, за пръв път истински ме заинтригува. Никога не си била толкова забавна, дори и в първите седмици на запознанството ни. - Беше язвителен. Искаше да я засегне, колкото се може повече и сядайки отново до Анна, каза, обръщайки се към жената до себе си: - Напомни ми, когато си тръгне, да изхвърля чашата, с която е пила... не съм сигурен дали ще може да се измие отровата от устните ú по нея...

- Продължавай да се държиш по същия начин. Ще видим дали ще ти е забавно и през време на делото! - закани се Рина.

- Не зная, но със сигурност на мен ще ми е по-весело, отколкото на теб... Как изобщо ти хрумна идеята да играеш ролята на прелъстена и изоставена? - Андрей още не можеше да разбере какво цели.

След това отново се обърна към Анна и я погледна. Лицето ú беше по-скоро безизразно, но присмехулни искрички се стрелкаха из очите ú. Изглежда и на нея целият този театър ú беше смешен. Даже ú идваше да се разсмее с глас. След като в първия момент се беше стегнала от заплахата на Рина, без да предполага каква може да бъде причината, сега, осъзнала цялата глупост на фарса, който разиграваше, се беше успокоила и едва сдържаше смеха си. Намигна му, но така, че само той да я види.

Андрей разбра подкрепата ú и лицето му съвсем се отпусна. Имаше чувството, че е участник в сцена от театър на абсурда. Погледна въпросително към седящата насреща жена.

- Хрумна ми - отговори му тя. - Или ще съм твоя жена, или ще си понесеш последиците от отказа... а на теб ще ти струват мнооого скъпо - издърпа нова цигара от кутията и отпи нервно от алкохола в чашата си.

- Интересно, след като на всеослушание ми заявяваш, че докато си била с мен, си била и с друг, идваш в дома ми и се правиш на обезчестена девица... И за какво?... За пари!... - Андрей бе възмутен и отвратен до дъното на душата си. - Не чувстваш ли, че се унижаваш?

- О, не!... Аз не се унижавам, но ти ме унизи и ще си платиш за това! - злобно просъска отново тя и пак отпи едра глътка от питието.

- И как ще скалъпиш обещанията, които уж съм ти дал? - Не можеше да повярва, че му се случва подобно нещо.

- Ще намеря начин! - почти извика Рина.

"Пияна ли е та признава пред мен такива неща - учуди се Анна на грешката на другата. - или не ме брои за човек?..."

- Значи сама признаваш, че не съм ти давал такива обещания? - опита се да изкопчи още признания от нея Андрей.

- Нищо не признавам - усети се Рина, но бързите едри глътки от силния алкохол бяха позабавили реакциите и попритъпили вниманието ú. - Освен това, че ще ти вгорча живота!

- И това признание ми стига... - отговори ú язвително той, а след това запита: - Та, с колко мислиш, че ще ми го вгорчиш?

- С достатъчно - отговори, но май не беше сигурна, че ще е точно така. Някакво колебание се промъкна в гласа ú. - Жалко, че не сме в някоя цивилизована държава... щеше да ти струва цяло състояние!...

- Мечтата ти, нали? Особено пък това жилище! Заради него ли толкова си се разлаяла като побесняла кучка? - впи зъби в нея Андрей. - Жалко наистина, че законите ни не са като в любимите ти цивилизовани държави. Там отдавна щяха да са те арестували за проституиране...

- И за това ще те съдя! - задушаваше се вече от гняв Рина и почти се развика.

- Давай, но и за това нямаш свидетели - след шамара, който ú нанесе с думите си, се заяде с нея като дете.

- Имам. Тя - и посочи към Анна, но тя беше отклонила поглед от двамата и артистично се правеше, че разглежда тавана, като по устните ú плъзна лукава усмивка. - Тя ще ми стане свидетел. Ще, не ще.

- Анна ли? - засмя се Андрей.

- Да!

- Извинете, не чух за какво става въпрос. Бях се замислила - Анна умело изигра недоумение.

- Съжалявам, за сега нямаш късмет със свидетелите, дано с другите да ти провърви повече.

- Не се притеснявай, ще включа в сметките и това... - заплахата ú прозвуча кухо и несериозно.

- Защо ли ми се струва, че този път си правиш сметките без кръчмаря - поклати той глава с присмех.

- И ти ли си кръчмаря? - подигравателно го стрелна с очи тя.

- Виж, мила, - в думите му, обаче, нямаше нищо мило. - дойде да разиграеш някакъв театър - изигра го. Вместо да чакаш аплодисменти, вземи си върви по живо, по здраво и забрави, както ти казах, че изобщо си ме познавала... ако не искаш да те направя за резил така, че и вода да не може да те измие. - Говореше ú бавно, сякаш обяснява на дете нещо, което му е трудно да разбере. - Щом смяташ, че можеш да ме шантажираш с глупости, бих искал да ти напомня, че квитанциите за някои доста скъпи неща, които са при теб, са на мое име и у дома, и никак няма да ми е трудно да ти лепна някои обвинения... пък ти върви да доказваш, че не е така...

- Ти си ми ги подарил... - извика яростно Рина.

- След като ти си ги изпросваше, но това сега няма никакво значение... Не съм тръгнал да си ги събирам - не бих докоснал нещо, което е било на теб и за пет минути... Но сега бъди така добра да ме изслушаш. Аз исках, не исках, те слушах какви глупости надрънка, сега ме чуй и ти!... - В гласа му се прокрадна зле скрита ненавист, а сините му очи бяха потъмнели от едва сдържано желание да я изхвърли на момента. - Не ме предизвиквай, защото само за двадесет и четири часа мога да изкарам целия ти живот през последните няколко години на такъв показ, че да се чудиш какво те е огряло!... Така можем да проверим и дали онзи ден не си казала истината в яда си... Ако искаш поне другият да не ти се изплъзне, щом е глупак и не е прозрял колко струваш - налягай си парцалите и стой надалеч, ама много надалеч от мен и моите приятели... И не си прави повече експерименти с търпението ми!...

- Не можеш да ме уплашиш! - Предизвикателното ú поведение не беше се променило от заплахите му. От сивите ú очи лъхаше омраза, която насочи към Анна. - Задръж си тая селска мишка, тя ще ти смъкне и долните гащи... - злобата ú я беше изкарала извън релси и не подбираше думите си. Гласът ú стържеше като ренде.

Докато казваше това, Рина беше вече станала и прибираше кутията с цигарите и запалката в чантичката си.

- Точно това очаквам да направи, когато ти видя гърба извън вратата на жилището ми - саркастично отвърна Андрей и ú посочи стълбите към фоайето.

- Ще съжаляваш! - не се предаваше сивооката.

- Ще съжалявам, ако ти дам възможност да кажеш и една дума повече, без да те изхвърля...

Гласът му ú подсказа, че този път ще изпълни заканата си и забързала се към външната врата сама си отвори. Беше се засилила да я хлопне, но Андрей я задържа и поклащайки глава с несъгласие, язвително ú каза:

- В този дом живеят възпитани хора и не сме свикнали тук да се тряскат врати...

Забравил вече, че сам бе треснал вратата при идването ú, затвори внимателно след нея, без да се интересува дали тя каза нещо или не и въздъхна, сякаш бе свалил огромен товар от раменете си. Дойде до Анна, седна и отпивайки голяма глътка, тихо промълви:

- Ама, че напаст...


[1] Библ., І посл до Коринтяните от апостол Павел, 13: 2

[2] Библ., І посл до Коринтяните от апостол Павел, 13: 4, 5, 6, 7 и 8

[3] Библ., І посл до Коринтяните от апостол Павел, 13: 13

 

 

© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Няма да ѝ е лесно на Ана. Но тя , по всичко личи, не търси лесното.
    Редовете за любовта ме разплакаха.
Предложения
: ??:??