Близо до Крумовград има малка джамия. Кацнала като бяла птица в прегръдките на планината, тя просветва сутрин на слънцето и се усмихва на любопитните облаци. Мястото е красиво, тихо и девствено. От всички страни, като зелени ръце, хълмовете са подпрели религиозния храм нежно.  Гледам  и вдишвам въздуха като глътки омайващо вино. И атеистът тук би повярвал в Бог, независимо с кое име ще  го нарече.

Спомням си времето, когато бях  войник, някъде в  края на петдесетте.  Дойдеше ли петък, мъжете от махалите  се качваха на магарета и коне и потегляха за  джамията. Пред сградата на една дебела греда  навързваха като на паркинг животните, докато вътре стопаните им се молеха. Млади и стари излизаха после навън, разговаряха за дребни неща и всеки отново поемаше към своята къща и работа, до следващия петък и среща.

Един ден  бяхме наблизо на учение и към обяд седнахме на поляната пред джамията  - за почивка, цигара и кратък обяд. Бяхме уморени, изгладнели като вълци и ядяхме с пръсти  консервите. Местните тъкмо бяха излезли след петъчната молитва. Мъжете ни попоглеждаха   и си тръгваха, но   двама се приближиха до нас нерешително.

- С Али имаме войници на другия край на България. Може ли да ви почерпим? Имаме по нещо в дисагите.

Ние вдигнахме рамене безразлично. На 19 в казармата вечно си гладен и много-много не мислиш дали е редно или не да вземаш храната от непознати. Али и неговият приятел развързаха платнените шарени кърпи и извадиха хляб, сирене и малки кутийки с баклава и локум. Очите ни светнаха, а езиците се развързаха. Аз тогава  бях още зелена глава,  исках да ставам писател и всякакви интересни истории ме привличаха като магнит. След разговора за синовете им, за времето и за работата, набрах смелост да ги попитам за някоя интересна случка станала тук преди време.

Али, по-възрастният, приглади брада и се замисли. Извади от джоба кутия  „Арда” и с пожълтели пръсти започна да   мачка цигара.

- Писател си, значи?  Ще ти разкажа една  история,  но да не ми пишеш името. Искам хората да знаят коя е по-добрата религия.

Бях готов всичко да обещая, само и само да откопча от  дребния жилав човек нещо, от което да напиша  хубав разказ за вестник. Това означаваше пари за цигари и алкохол.

Мъжът закопча палтенцето си, седна с прибрани колене, сякаш  на изпит, и започна с мек  глас да разказва история за двама набожни младежи,  преди години скарала  махалите наоколо и града.

- Беше времето на голямата суша. Тогава в махалите имаше повече хора,  всички  до един  вярващи  мюсюлмани. Всеки петък се молехме на Аллах  и живеехме мирно и кротко. В една от махалите имаше чудна  жена, Фатиме. Красива бе като гюл, ала и много устата. На мъжете длъжна не оставаше никога. И  те  май се бояха от нея. Говореше се, че ходи в близкия град и   се среща с мъже християни. Това бяха само хапещи приказки, докато един ден тя не изчезна за няколко месеца и неочаквано после се появила с  малко дете. Злите езици пак плъзнаха по махалите, че не е от мъжа й, а от българин долу в града, но никой нямаше доказателства и нещата се умириха някак. Детето беше момче и тя го кръсти Али, досущ  като мене. Беше умно, пъргаво и  набожно. Когато стана голям, да може да язди магаре, започна да идва с баща си  за  петъчните молитви. Но всяка събота Фатиме обуваше сините си шалвари и двамата потегляха към града с белия кон. Какво  правеха там, се разбра чак когато разкриха измамата.

- Каква измама – прекъснах го с пълна уста. Сиропът от баклавата лепнеше по ръцете ми и аз му направих нетърпелив знак да не спира.

Али всмукна дълбоко от цигарата „Арда” без филтър и продължи да разказва, сякаш говореше само на себе си. Не ни поглеждаше,  вперил  поглед  в далечината, където се намираше големият град.

- Оказа се после, че Фатиме е родила близнаци. Едното момче оставила  при своя любовник, а другото взела при нея. Децата растяха при баща християнин и майка туркиня, всяко вярно на своя бог и религия. Един ден, някъде към тяхната осемнайста година, при гостуването двете момчета се вкопчили в  жестока борба. Коя религия и кой бог е по-велик от другия? Не могли да стигнат до разумно решение и вкарали в работа юмруци, ритници и зъби. Фатиме побесняла от гняв и заповядала на двамата  да си сменят дрехите. Никой, дори най-внимателен поглед, не би разпознал измамата. Уговорили се един месец всеки  от тях да прекара с  живота на другия и да види дали чуждата религия е  по-добра или по-лоша от неговата.

- Така се прибра тя в махалата с християнина  син. Момчето ходеше  с нея и тя го учеше да говори  по турски, та  никой да не усети, че ни е чужд. Обяснявала му какво трябва да прави в джамията, чела му откъси от Корана и го посветила в тайните на своята вяра. Същото правел бащата с мюсюлманина син. Дошло време да ги пуснат на изпит - единият в християнската църква, другият в джамията в петък. Фатиме и нейният верен любовник треперели да не бъдат разкрити, но вече се били хванали на хорото и нямало пускане от сделката. Никой не разбра, че  момчетата са сменени. Така продължи не месец, а цели няколко. Синовете, Али и Асен, понякога се разменяли и сами, ходели в чуждите  храмове, търсейки пътя към Бога и своето място в света.

- И как ги разкрили накрая? - любопитството ме човъркаше като свредел. Облизвах  пръстите на ръката си, захарна от локума и божествената баклава, и се усмихвах, очаквайки  краят да се превърне в смешна история.

Али поклати тъжно глава. После   отвори кутията „ Арда” отново.

- Жена. Всяка разкрита тайна крие в пазвата си като змия красива жена. Али като ходел в църквата, харесал ваше  момиче. Хубаво като капчица, християнче, божия чиста душа. Полудяло от мъка и обич, момчето и решило да си смени религията,  да се ожени за нея. Хубаво, но Фатиме не искала българка за снаха. Тогава дошъл вторият удар. Асен, докато бил в нашата махала, през плета зърнал щерката на  Ахмед и Вилдан. И той викнал, че иска да си смени религията, за да се вземе с  хубавата туркиня на всяка цена. Видели се в чудо майката и горкият баща. Започнали да ги убеждават, че всеки камък си тежи на местото, че това не е редно по закон и религия, но синовете не чували и не искали да се подчинят. Последната неделя от май, двамата братя се наговорили, единият грабнал българката, другият- туркинята, и избягали с тях в София. Никой не казал истината на своите булки за себе си, разменили си паспортите, всеки приел живота на другия и неговата религия заради любовта.

- А родителите? Какво станало с тях? - вече бях изтръпнал от лоши предчувствия.

- Щом се разбра, че са  избягали и двете момичета,  и  се разчу, че християнин е влизал в храма, а мюсюлманин е омърсил църквата долу в града, българи и турци скочиха едновременно срещу Фатиме и българина. През нощта им подпалиха къщите от всички страни. Дано са избягали  и са някъде живи и здрави  все още.

  Цигарата димеше между пръстите на мъжа. Аз исках да питам още и още, но нещо в погледа на Али ме накара да спра и промених въпроса си.

- А откъде си сигурен, че е станало точно така?

   Той смачка цигарата с гумен ботуш. Стана бавно, оправи палтото си и ме погледна, сякаш виждаше през мен някого друг.

- Аз съм съпругът на Фатиме.  Оня, на когото тя цял живот изневеряваше с другия мъж. Сега имам друга жена и друг син, но никоя няма като нейните сини шалвари и отровната, но сладка като локум ръка. Да ти кажа, момче, ако ще ставаш  писател, пиши само за любовта. Тя е по-добрата религия. Без нея нито в джамията, нито в църквата има Бог.