8.01.2007 г., 14:19 ч.

по пътеките на добитъка и хората... 

  Проза
780 0 3
4 мин за четене


Зима ли е?
Едва ли!
С това напичащо Слънце, овошките се излъгаха и пуснаха нови филизи, разлистиха се, а някои дори цъфнаха...
Зимата ще дойде... на пролет!
Отправям се с бодра крачка към склоновете на Средна Гора.
Януари!
По поляните пасат стада, дочувам хлопатарите им, от гората се носи ехо от авджии...
Не остана дивеч да му се порадваме с малкия...
Наскоро изненадахме един огромен заек, спящ под сгряващите зимни лъчи, но кошути и елени...няма!
Вървя, а слънцето така напича... Свалих всички връхни дрехи, стана ми дори по-топло.
Отправил взор към скалите на върха, за малко да пропусна вкусните шипки.
Откъсвам внимателно вкусния плод, стисвам го леко и опитвам с език натуралния мармалад изскочил откъм дръжката.
Вкусотия...
Размахвайки в лявата си ръка дънковото си яке се замислям как ще се оправям с кучетата на Йордан.
Наближавам огромното му краве стадо, а песовете ще ме надушат и заобградят...
Бай Йордан е полегнал на земята, но не си прави слънчеви бани като мен. Подминавам, пристъпвайки тихо.
Кучетата се разлаяха, когато вече бях недосегаем във висините.
Катеря скалите като планинска коза, хвърлям дрехите си пред мен...
Говедаря, се оглежда за причината, караща кучетата да лаят диво към височините.
Размахвам ръце:
-Ехей! Бай Йордане! Чeстит имен ден на патерици!
-О-о-о! Де си се покетрил, бре? - виква стария пастир и ми маха с ръка.
-Е-е-х, да ми беше тука сега крилото, та да литна!
-Ами скачай де, скачай! На теб ти крило не требе!
-Е-е-х-е-ей! - изпробвам пак гласните си струни. Поздравявам колегите във висините.
Два ястреба се гонят и крясъците им ме изпълват с желание да полетя.
Синевата е безкрайно привличаща ме. Вятърът е насрещен, умерен.
Оглеждам се за подходяща поляна. Преценявам площта и посоката, дърветата, храстите...
Представям си следващото идване и се обаждам на приятеля, когото ще доведа...
Крача ведро нагоре. Леко съм се задъхал. Пред очите ми се ширва прекрасна гледка!
Целия старопланински масив с бялата си зимна шапка!
Усмихвам му се и се отдавам за кратко на чувството за съжаление - не си нося фотоапарата...
Щраквам няколко снимки с телефонът си, но не е същото...
Обикалям по билото на Средна Гора и търся...
Маркирам си територии за излитане.
Усещам в тилът си човешки поглед и се обръщам.
-А, добър ден! На туризъм ли? - възстар козар, ме поздравява и ме пита за причината на срещата ни.
-За много години! Оглеждам за място за излитане! Ти откъде си? - питам го, защото тук на билото, може да е поне от три села.
-От Пловдив!
-Ами, какво правиш тука? - разсмя ме тоя човечец.
-Аз се пенсионирах и нашите ми дадоха къщата на село - подгони козите с една сопа и се затича като младо яре.
-Защо ги гониш? Да не гризат кората на дърветата ли?
-А-а-а, да ги събера с другите...
-От тук мога ли да сляза на долу?
-Има пътека, ама надали ще я уцелиш!
Тръгвам на долу и се оглеждам за утъпкана трева. Не пропускам да си подсладя пътеката с по някоя шипка.
Минавам край запустели вили, зарязани лозенца, овошки...
Почти придолинил се, съзирам местенце за отмора.
Полягвам и с благодарност за прекрасният ден се отдавам на спокойствието...
Междувременно изключвам телефонът и си събувам ботите да усетя земята...
Мирисът на трева и билки е неописуем, няма такъв парфюм!
Притварям очи и се отдавам на звуците.
Семейство стари врани минават във висините и се обясняват за нещо си на странен диалект. Нищо не разбрах!
Сърцето ми тупти равномерно и ритъмът му ме унася...
В тревата шумолят мишлета. Бръмчат на импулси насекомите. В далечината пролайва куче...
Рязък звук и сърцето ми за миг се спря! Изстрел, от който отекна цялата гора...
Втори, трети...
Замислям се какво мога да направя?
Опитвам както десетки пъти, да променя нещо единствено с мисълта си...
Ехото е много силно и дълго...
На ръката ми кацва малка мушичка...
Забравям всичко и отново се унасям в мислите си...
Какво ли ще да е ако не мръдна от тук 3-4 дена?
Ей, така! Както си лежа...
Разумът веднага се обажда - Ами Вода!?!
Отпускам се в безсмислието на идеите си, потапям се и загубвам от теглото си все повече и повече...
Миг преди да полетя - Изстрел!
Завръщам  се със скоростта на Мисълта... и Гравитацията!
Обръщам се с гръб към слънцето. За възглавница използвам скала.
На стрелеца му засече пушката.
Завръщат се природните звуци и спокойствието на Земята е възстановено...
Изправям се и поемам отново по пътеките на добитъка и хората...
Все едно, че има разлика!

© Атанас Коев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??