Сара-Хъстлър (Калина Хаджиниколова)
26 27
13.12.2018 г., 8:31 ч.

По пътя 

  Проза » Разкази
1364 2 16
3 мин за четене

     Отново съм на кръстопът. Пътят се разделя пред мен и се спуска към хоризонта - безкраен и необхватен.

     Пътят пред мен е дълъг - започна съвсем неотдавна. Започнах го тичайки, но се спъвах доста и вече просто ходя. Казват, все още е бърза крачката ми.
     Спомням си, пътят ми се пресичаше с този на много хора, никога не бях сама.

 

***

 

     - Миличка - започна майка ми с угрижено лице, не го бях виждала до сега - вуйчо ти почина. 
     Отне ми малко да го осмисля. Но същността ми вече знаеше, че повече няма да го видя.

     Заплаках.

 

***

 

     Пътят ме спъна и ми отне. Паднах, ожулих си колената, обелих си носа.
     Спомням си пътят ми се разклоняваше и разклоняваше, а всяка пътека беше коя от коя по-примамлива.

 

***

 

     - Излез да си играеш с децата. - насърчи ме майка ми за пореден път.
     Въпреки неохотата ми го направих. Не след дълго се прибрах.
     - Какво има? - загрижено попита тя при вида ми.
     - Говорят глупости, глупави са и ми се подиграват. Не искам да си играя с тях. Остави ме да чета книжки!- казах полунамусено, полуумолително.
      Повече не бях накарана да играя с тях.

 

***

 

     Пътят ми навлезе в дълбоката гора на мечтите, на бляновете и безкрайните приключения. Там беше гладък, прав и интересен. Отново тичах и поемах всяко вълшебство.

 

***

 

     - Какво има? - попита майка ми като видя насълзените ми очи.
     - В училище всички си имат приятели, имат с кого да си говорят и да се смеят, но мен ме изолират. Всички, с които се сприятелих, ме оставиха.
     - Защо не опиташ да говориш на техния език, за това, което харесват? 
     - Да бе! С тея първични чалгари! По-добре да си седя сама. 

 

***

 

     Никой не ме подготви за пропастта, към която водеше вълшебната гора. Никой не ме предупреди за тинята на дъното.

 

***

 

     "Ти си нищо."
     " Няма да си намериш приятели."
     "Не струваш."
     "Грозна си."
     "Хората са къде по-добри от теб."
     "Странна си."
     "Дебела си."
     "Никой не те харесва."
     "Завинаги ще останеш едно нищо."
     - Спрете! - изкрещях, но гласовете в главата ми не чуваха.
     "Не му трябваш на света. По-добре е да те няма."

 

***

 

     Борих се с пропастта, катерих се и падах отново, чупех крайниците си и оставах на дъното дълго, ридаех, а тинята ме поглъщаше. 

 

***

 

     - Здравей. Казвам се Ангел. Приятно ми е. 
     Сините му очи ме погълнаха и останах там завинаги.

 

***

 

     С времето изкатерих пропастта. Бях цялата в рани. Бях слаба, а пътят извън гората беше твърд, неравен, осеян с камъни и тръни. Но той ме хвана и ме изправи. Вървяхме заедно, спъвахме се заедно, ставахме заедно, обичахме заедно.

 

***

 

     - Май е дошъл етап, в който искам почивка от всичко, както и да преосмисля доста неща от живота. - каза той един ден.
     - Бих се радвала да бъда твоя спътница и да ти помогна с това.
     - На кръстопът съм и мисля, че трябва сам да взема някои решения. Няма как да ми помогнеш за тях. 
     Очите ми се пълнеха със сълзи.
     - Значи вече не сме "ние"?
     - Да.

 

***

 

     Той ме пусна и аз паднах отново. Нараних се, ридаех, а болката беше непоносима. Но този път нямаше кой да ме изправи. Бавно сама застанах на крака. Той ми се изплъзваше, беше се отдалечил от мен и едвам го виждах, бореше се с тръните по собствения си път. Изплъзваше ми се, а аз нищо не можех да направя. Мога само да се движа. Започнах отново да крача напред.
     На кръстопът съм. Пътят се разделя на няколко пътеки, всички те се спускат в равнината, но не виждам къде отиват. Все още мога да го видя как се бори с тръните, но не знам кой път ще ме отведе отново при него.

     Поглеждам напред. Пред мен се е ширнала необятната зелена безкрайност -  жива и непокварена, опасна и необуздана. Раните още не са зараснали, очите ми още са влажни, а солените сълзи щипят ожуленото ми лице. 
     Отново съм на кръстопът. Поемам си дъх и правя поредната крачка.

© Калина Хаджиниколова Всички права запазени

Животът е един безкраен път, по който всички вървим. Споделяйте мнения и размисли :)

Произведението е участник в конкурса:

По пътя »

13 място

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Човешкият път е осеян с камъни, тръни, гладки и стръмни участъци. Пътят на мечтите и бляновете винаги е вълшебен и това вълшебство трябва да се следва, за да се превърне в една от малките пътечки, които изминаваш. Понякога човек, преди да поеме пътя си, стои много дълго на кръстопът и избира, понякога прави интуитивни, смели крачки. Понякога е с попътен вятър, понякога крачи до рамото на приятел, но изминава пътя сам, със собствените си нозе, които често нарянява по време на вървенето. Пътят, всъщност е съдбата, която ни е начертана или сами чертаем...
    Писала си толкова искрено!
  • Здравей, Сара! На мен ми хареса, защото е разчупено, различно и истинско. Провокираш, и като доказателство са коментарите под творбата ти. Успех!
  • Не съм се разсърдила. Единствено исках да отстоя позицията си. Мир за всички.
  • Е, ти сега се разсърди май
    А не бива, вярвам, че всеки си е казал мнението с добри намерения.
    Мир.
  • Благодаря Ви, Хел!
  • Хареса ми символиката. Глас от мен!
  • След няколко прочита на зададената тема това е начинът, по който я усетих, това е крайният "продукт", който исках да публикувам. Писала съм от сърце, така, както го разбирам и виждам.
  • чак сега прочетох маркирания текст "Животът е един безкраен път, по който всички вървим." нали това писах и аз на Сара - пътят е само място, животът е движение, може и пътуване да се нарече, различни понятия са.
    "Съвет" е за друг конкурс - "Спирка по пътя" хахаха /човече се търкаля от смях/
  • Не прилича на разказ. За друга категория е.
  • Реших, че публикувайки тази интерпретация ще дам един по-различен и по-личен поглед върху зададената задача. Какъв е смисълът от предизвикателството, ако всеки не остави своя собствен отпечатък върху написаната творба? Относно сайта, моето впечатление е, че е място за споделяне на лично творчество и получаване на обратна връзка от читателите- съвети, критика, похвали. Не е ли личното творчество повлияно от случващото се в живота?
  • Грешите. Животът не е път, а пътуване. Това са две различни понятия.
    Не знам как трябваше да обява темата, за да стане по-ясно, че нямам предвид пътя като метафора, абстракция или дявол знае какво увъртане, а като път в най-простия, най-тривиалния, най-обикновения смисъл на думата; като асфалтов, железопътен, павиран, прашен... Да, понеже Ангел е герой и в другите ти произведения, редно е да отбележа, че идеята на сайта е малко по-различна от това да споделяме личните си преживявания тук, освен ако не са пътеписи. И каква ирония само - пътеписите също се раждат "по пътя"!
  • :* ще се радвам често да те срещам тука, свежарке!
  • Благодаря Ви, Пепи!
  • Не зависи, мило, за съжаление. Само решенията са наши, и то не винаги, защото сме социални животни и повечето сме принудени да правим заради другите, а изходът от тях е друга тема, съвсем пък не зависещ от нас. За това писах, че Пътят е само място, умница! Радвам ти се, че отстояваш позицията си, продължавай по пътя смело и безотговорно, за да има един ден за какво да се усмихваш и да не мислиш за Пътя като за съдба, съдбата си ти!
  • Смятам, че животът ни е път, който вървим, определен е, но от нас зависи на къде ще завием, как ще го вървим. Това е моето виждане за живота
  • Отъждествяваш "пътят" със "съдбата"? Замени думите и пак ще вървиш с тая разлика, че пътят е само място а ти го олицетворяваш и му придаваш смисъла на орисията, объркани понятия от един много добър разказвач...
Предложения
: ??:??