По пътя
Отново съм на кръстопът. Пътят се разделя пред мен и се спуска към хоризонта - безкраен и необхватен.
Пътят пред мен е дълъг - започна съвсем неотдавна. Започнах го тичайки, но се спъвах доста и вече просто ходя. Казват, все още е бърза крачката ми.
Спомням си, пътят ми се пресичаше с този на много хора, никога не бях сама.
***
- Миличка - започна майка ми с угрижено лице, не го бях виждала до сега - вуйчо ти почина.
Отне ми малко да го осмисля. Но същността ми вече знаеше, че повече няма да го видя.
Заплаках.
***
Пътят ме спъна и ми отне. Паднах, ожулих си колената, обелих си носа.
Спомням си пътят ми се разклоняваше и разклоняваше, а всяка пътека беше коя от коя по-примамлива.
***
- Излез да си играеш с децата. - насърчи ме майка ми за пореден път.
Въпреки неохотата ми го направих. Не след дълго се прибрах.
- Какво има? - загрижено попита тя при вида ми.
- Говорят глупости, глупави са и ми се подиграват. Не искам да си играя с тях. Остави ме да чета книжки!- казах полунамусено, полуумолително.
Повече не бях накарана да играя с тях.
***
Пътят ми навлезе в дълбоката гора на мечтите, на бляновете и безкрайните приключения. Там беше гладък, прав и интересен. Отново тичах и поемах всяко вълшебство.
***
- Какво има? - попита майка ми като видя насълзените ми очи.
- В училище всички си имат приятели, имат с кого да си говорят и да се смеят, но мен ме изолират. Всички, с които се сприятелих, ме оставиха.
- Защо не опиташ да говориш на техния език, за това, което харесват?
- Да бе! С тея първични чалгари! По-добре да си седя сама.
***
Никой не ме подготви за пропастта, към която водеше вълшебната гора. Никой не ме предупреди за тинята на дъното.
***
"Ти си нищо."
" Няма да си намериш приятели."
"Не струваш."
"Грозна си."
"Хората са къде по-добри от теб."
"Странна си."
"Дебела си."
"Никой не те харесва."
"Завинаги ще останеш едно нищо."
- Спрете! - изкрещях, но гласовете в главата ми не чуваха.
"Не му трябваш на света. По-добре е да те няма."
***
Борих се с пропастта, катерих се и падах отново, чупех крайниците си и оставах на дъното дълго, ридаех, а тинята ме поглъщаше.
***
- Здравей. Казвам се Ангел. Приятно ми е.
Сините му очи ме погълнаха и останах там завинаги.
***
С времето изкатерих пропастта. Бях цялата в рани. Бях слаба, а пътят извън гората беше твърд, неравен, осеян с камъни и тръни. Но той ме хвана и ме изправи. Вървяхме заедно, спъвахме се заедно, ставахме заедно, обичахме заедно.
***
- Май е дошъл етап, в който искам почивка от всичко, както и да преосмисля доста неща от живота. - каза той един ден.
- Бих се радвала да бъда твоя спътница и да ти помогна с това.
- На кръстопът съм и мисля, че трябва сам да взема някои решения. Няма как да ми помогнеш за тях.
Очите ми се пълнеха със сълзи.
- Значи вече не сме "ние"?
- Да.
***
Той ме пусна и аз паднах отново. Нараних се, ридаех, а болката беше непоносима. Но този път нямаше кой да ме изправи. Бавно сама застанах на крака. Той ми се изплъзваше, беше се отдалечил от мен и едвам го виждах, бореше се с тръните по собствения си път. Изплъзваше ми се, а аз нищо не можех да направя. Мога само да се движа. Започнах отново да крача напред.
На кръстопът съм. Пътят се разделя на няколко пътеки, всички те се спускат в равнината, но не виждам къде отиват. Все още мога да го видя как се бори с тръните, но не знам кой път ще ме отведе отново при него.
Поглеждам напред. Пред мен се е ширнала необятната зелена безкрайност - жива и непокварена, опасна и необуздана. Раните още не са зараснали, очите ми още са влажни, а солените сълзи щипят ожуленото ми лице.
Отново съм на кръстопът. Поемам си дъх и правя поредната крачка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Калина Хаджиниколова Всички права запазени
Единствено исках да отстоя позицията си. Мир за всички.
