По щампата

/из сборника с ужасии "Тя"/

На първата официална среща – той се подготвяше за нея седмица, преодоля студентската мизерия и събра дори 4 лева и 20 стотинки от заеми за вечеря, демонстрирайки студент-богаташ, тя му даде първи нишан. Когато той гордо попита келнера за пилешка пържола, тя невинно отбеляза:

-       Аз пък си представях моя бъдещ мъж като двойник. Заедно да харесваме едни неща, да избягваме други…

Като всеки мъж в подобна ситуация, той беше бавнозагряващ и откровено оглупял. Погледна я с кучешки въпрос в очите: какво трябва да направя за щастието ти, господарю?

-       Не обичаме пилешко – обясни му тя.

Той бавно включи мозъчната дейност.

-       Мммм… Кои вие?

-       Аз, мама, тате, брат ми. Не обичаме пилешко…

За момент в галактическия му мозъчен мрак просветна искрица.

-       И четиримата – едно и също?

После искрицата тъжно угасна.

-       Да, разбира се. Какво семейство ще сме, ако не сме близки и по яденето, и по бита, и по мисленето…

Ако беше с друга, той щеше да постъпи нормално – да се позасмее, да мине на нейно ниво с вицове и клюки, да я заведе и да й покаже апартамента си, с упор на спалнята, по-конкретно леглото и още по-конкретно тавана над него.

Обаче… С нея. Идеалната, красивата, умната, добрата, грижовната, толкова точно отговаряща на мечтите му, че вече изместваше всичко розово и нежно облачно от съзнанието му…

Та за една пилешка пържола ли…

Локи си знае работата. Ожениха се. И тръгнаха по нейните мечти и виждания.

-       Скъпи, нали ще живеем в нашия град?

-       Наш ли? Май е твой…

-       Аз винаги съм си представяла…

Премести се. При романтичните си позиви.

-       Мили, трудно ще ни е сами. Мама и тате ще помагат, апартаментът ще го построиш с една стая в повече…

-       Ама те нали си имат жилище?

-       Аз винаги съм си представяла голям дом, с голямо семейство…

Апартаментът се получи хубав – макар и скъпичък. Той тегли заем, родителите му помагаха, от братовчеди и приятели зае. Нейните не участваха – имаха доста разходи, нямаха пари за харчене, пък и брат й щеше да се жени, та апартаментът им трябваше…

-       Скъпи, ти се връщаш следобяд от работа. И си свободен, а това, според моите представи, не е полезно… Намерих ти работа. Хем ще се развличаш, хем пари ще ми носиш…

Работеше, носеше, не ги виждаш…

-       Скъпи, тук от заплатата ти се губят едни пари…

-       Скъпа, отбихме се с приятели в ресторанта. Решихме…

-       Скъпи, аз винаги съм си представяла семейния  бюджет на куп, събран, подреден, разпределен. Пък после…

-       Но ти вземаш парите и аз не съм виждал бюджета на куп…

-       Е, нали са общи пари? И аз ги разпределям от наше име. Защо да те тормозя с подробности? Ето ти пари за хляб, купи и зеленчуци, върни ресто…

-       Скъпа! Ресто от това?

-       Е, ще успееш, де… Аз винаги съм си представяла…

Един ден се случи катастрофа. Тя му обясни какво да направи, каква кола да й купи, колко да даде…

Обаче, кола на тая цена нямаше. И тук, и в областния град. Прибра се той, сложи парите на масата.

-       Скъпи! Трябваше да купиш колата…

-       Няма! Кола на тая цена няма! Просто няма…

-       Не може да няма! Според мен, трябва да има. Трябва!

-       Скъпа, реалността не отговаря на вижданията ти…

-       Че какво ме интересува? Искам – значи трябва! Върви, скъпи, потърси…

И той тръгна. Потърси. Но не кола…