3.11.2012 г., 12:29 ч.

По следите на изгубеното време 

  Проза » Повести и романи
3735 1 6
259 мин за четене

                        

 

 

 

 

                        ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНОТО ВРЕМЕ 

 

                                                           (  КНИГА ЗА ВСИЧКИ )

                                         

                                                                              І.

 

                                                                   НАЧАЛОТО 

 

                                              1.

 

              Като малък, но не бебе.  Бебетата не    

                          могат да    говорят.

 

      Къде съм се родил и защо, няма много за разказване. Всички знаят защо се раждат деца. Имаш ли палави родители, няма начин да не се пръкнеш на този свят. А къде съм издал първият си рев, това не е толкова важно. И все пак, за да не си помисли  читателят, че се надувам и крия произхода си, ще кажа, че това е станало внезапно, когато майка ми  и баща ми са били на полето по свои си земеделски работи.       

 При самото ми  раждане около мен  не е имало никакви орисници, такива, каквито има при раждането на велики личности, така, че това,  което е станало впоследствие от мен, си е моя лична заслуга. Разбира се, говоря за духовното  ми извисяване и напасване към изненадите на живота. Иначе, що се отнася до гените - ДНК, РНК и т.н., те са такива каквито съм ги получил от баща, майка, баба, дядо и бог знае още от кого.

   Като малък минавах за хубаво дете. Чувах често да го казват  и това ме караше  тайно да се оглеждам  в парче огледало намерено на улицата. Не личеше да съм голям хубавец, ама щом всички го казваха, не можеше да не е вярно. Особено вярвах на майка си. Когато започнах да разбирам българското слово, някъде около  третия си рожден ден, се заслушвах  в думите на околните, но най-много  харесвах тези на майка ми, която останеше ли  малко свободна,  ме грабваше до гърдите си  и целувайки ме, казваше: “ Ах, на мама момчето! Какъв хубавец си!” Аз се завирах в пазвата `и, топейки се от щастие и гордост под завистливите  погледи  на по-големите ми братя и сестри.  Всъщност, те бяха много по–големи от  мен, така че ревността им не бе основателна. Тази възрастова граница ми пречеше много, защото не можех да си играя с тях. Пипнех ли нещо тяхно, почти винаги ядях бой и така те поддържаха  дистанция  между мен и тях, което ме обиждаше. Но и това си имаше своето предимство. Дълго време мислех, че цялото ни  семейство съществува само за да се грижи за двама души - престарялата ми баба и мен, защото, както тя така и аз, не работехме. Тя постоянно спеше зад печката, правейки компания на котката, а аз, за разлика от нея, щом проходих започнах да се навирам къде ли не. Един ден за малко да се удавя в едно ведро пълно с  нещо. Реших да видя какво има вътре  и така както си дъвчех филия намазана с мармалад, стъпих на обърнатото си цукало. Вече с една глава по-висок от ведрото, надникнах. Само че нощното гърне - една гадна смачкана  тенекия - се извъртя внезапно и аз хоп, с главата надолу във ведрото. А то, за беля бе пълно с прясно издоено мляко. Срам и резил! Щях да се удавя в собствената си попара. Добре, че изгубих  равновесие и заедно с падането обърнах ведрото. Не се ударих въобще, но по мен се полепи толкова много пяна,  че заприличах на снежен  човек, а около мен се образува голяма бяла локва. При писъка, майка ми дотърча мигновено, но вместо да ме успокоява, както би трябвало да го  прави всяка  майка, започна да ме налага по мокрия задник с тежката си ръка, така че дупето ми загря и се изчерви като презрял домат. Какво е казала тогава тя си спомням смътно, защото гледах само да се спася от потопа и не много нежното забърсване на пяната от задните ми части. Разбрах само няколко думи от невероятната караница, последвала току що случилото се с мен. Баба ми викаше: ”Ще пребиеш дето, ма !” Брат ми и сестра ми, 10-15  годишни селски тинейджъри - се заливаха от смях, а баща ми стоеше на вътрешния праг и  се чудеше какво да предприеме. И досега съм му благодарен, че не се впусна и той да ме налага. И за какво?  За някакви си десетина литра овче мляко. Ами ако се бях удавил? Но кой го е грижа за това.  

    Виждайки, че майка ми не спира да ме налага и след свалянето на мокрите ми дрехи, оставяйки ме гол голеничък, придружено с някакъв не много приятен речитатив, изведнъж реших, че трябва да се спасявам сам и така заревах, че се изненадах от где се взе у мен такова гърло. Майка ми се стресна. Брат ми и сестра ми спряха да се смеят и тутакси изчезнаха някъде. Ревът, придружен със сълзи, се оказа много ефективен. Боят престана мигновено. Майка ми започна да ме целува и пак да ми казва че съм хубавец, а баща ми взе да почиства пода с  огромен парцал. Щом бях облечен в сухи дрехи, забравих за давенето и подгоних Мурджо из двора.И той беше като всички кучета. Нахрани ли се, все гледаше с някого да си играе. Баба беше излязла от стаята за да се увери лично, че вече съм добре. Това се казва внимание! Заряза печката заради мен. От тази случка разбрах, че е важно да се изпреварват събитията - като малък преди още да те докоснат - да заревеш неистово. Ако никой не те е докосвал започват нескончаеми въпроси: ”Защо ревеш, бе дете? Какво ти е, бе мама? Боже, какво му стана на това дете!” Ако пък някой те е шамаросал - с право разбира се - елате да видите какво става с него: ”Защо преби детето, бе? Ти къде се намираш?”- и почти винаги вместо теб, той изяжда боя.

   Въобще, повярвайте ми, цаката му е в номера. По-късно разбрах, че това било номер на някаква китайка, който се ползвал често от големите, от хитрите и чакайте - коя беше думата - аха, от арогантните. Както виждате, няма кой знае каква разлика между малките и големите човеци. Не говоря за биологията – там е друго. Там, иска ли ти се или не, трябва дълго да почакаш докато почнеш да мериш ръст и сила с големите. Ставало след години колкото и да те тъпчат с ядене. Така беше и с мен. Застанех ли до някои от близките,  дори и до баба, все си мислех, че никога няма да ги достигна. Баба, за разлика от другите, с годините се навеждаше все по-често и по-често, предполагам за да ме чуе когато и говоря, а аз се изпъвах като дюлгерска летва и струваше ми се, че имаше резултат. След още пет години, бяхме с нея почти на една височина. Бях страшно горд от това. Значи, все пак имаше надежда да ги достигна някой ден и големите човеци. Що се отнася до умственото ми развитие - там нямах грешка. Първо, щом се научих да говоря, не спирах. Беше ми страшно интересно да казвам думи които не разбирах, което често пъти предизвикваше смях сред големите. Второ, когато сестра ми си учеше уроците, което правеше винаги на глас, я слушах внимателно и ги научавах преди нея. Особено стихотворенията. Чудех се защо трябва да ги повтаря по десет пъти. Та те бяха толкова лесни!         

    Най-ми беше интересно да слушам уроците й по история. Представях си, че съм   генерал и командвам войници. Дори ги виждах как маршируват из двора като живи. Само че, когато се заглеждах по-внимателно, ясно се разбираше, че това не бяха никакви войници, а кокошките ни, които търсеха нещо непрестанно между камъните, с които беше калдръмосан двора.

    Един ден реших на всяка цена да разбера за какво толкова се взират из ниската  и отъпкана трева. И открих! Бяха стотиците  хиляди житни зърна, останали от вършитбата, която баща ми правеше всяко лято на двора, с една отвратителна зъбчата машина, теглена от двете ни крави. Макар да ми беше много интересна, наричам я отвратителна, защото един ден едва не ми откъсна ръката, за което пак  изядох боя. С нейното откритие може да се каже, че сложих началото на творческата си кариера, от което много не прокопсах години след това. Все някой гледаше да ми смачка фасона, ако се похвалех с нещо по значително: я с новина, я с някаква моя измишльотина, я с наученото от кака ми. Когато вече станах още по-голям и разбирах много неща, ми ставаше неприятно да се изявявам откъм тази страна. Наричаха ме фукльо, всезнайко и не знам още какъв си. Но това бе много по-късно.

    Навърших шест години и бях включен в общия трудов процес по изхранването на семейството. Зачислиха ми магарето. Трябваше да го паса пред портата и когато ожаднее, да го закарам на чешмата, която се намираше на около километър от нас. Там имаше каменни корита, които винаги бяха пълни с вода. Тук домашните животни, връщайки се от паша, утоляваха жаждата си. Понеже родителите ми се страхуваха да не ме ритне Марко, бяха ми наредили да го хващам за юлара и така да ходим на водопой. Марко беше много добър и щом хващах повода тръгваше след мен веднага. Утоляваше жаждата си и след това, какво му ставаше незнам, забравяше, че трябва да се връщаме. Беше адски непослушен – непрестанно се спираше да пасе. Гледах го с интерес как  внимателно захващаше изотдолу магарешките бодили, после с огромните си бърни ги смачкваше и накрая така сладко ги охрускваше сякаш бяха шоколадови пръчици. Понякога се заигравах на чешмата и Марко се прибираше сам в къщи. Беше много умен. Ако се забавех много, тръгваха да ме търсят и след откриването ми не минаваше без издърпване на уши или шамар.Но това бе нищо за мене в сравнение с удоволствието да балансирам по ръба на коритата пълни с вода. Понякога се случваше да загубя равновесие, загледан в собственото си водно отражение и да стъпя  в не много плиткото корито. Тогава се прибирах бос с навити крачоли на панталоните, които и без това бяха вечно дълги. Обувките ми - цървули от свинска кожа – се изцеждаха по мен, защото ги носех като големите на прът зад гърба си. Това още повече усложняваше положението ми.      

    Така минаха още няколко години.

  Вече седемгодишен, тръгнах на училище. Ех, каква радост! Този миг го чаках с нетърпение, мислейки, че ще се отърва от магарето и от някои други унизителни ежедневни дейности, но се получи точно обратното. Заедно със сестра ми, след училище отивахме на полето да помагаме в отглеждането на другите  домашни животни - овце, кози и двете ни крави.Все пак  сега ми бе по-приятно, защото имах с кого да си говоря. Непрестанно питах сестра си за това или онова, което не разбирах. Любопитството ми беше голямо, ето защо знаех много неща, за които моите връстници си нямаха и понятие. Свикнах да нося в торбичката си за храна и някоя детска книжка. Ако не намирах такава в къщи, тайно вземах  учебник на сестра ми и докато кравите си пасяха кротко, аз забивах нос в книгата и сричах на глас, горд от това че можех да чета.  

  Така ме завариха големите  събития и най-вече Втората световна война, които щяха да променят света и моя живот по-късно. Споменавам за войната, защото бях пряк свидетел и участник в нея. Между осмата и десетата година посрещнах и изпратих две армии – Великият германски Райх и Непобедимата Червена армия.

  Ето как стана това.

При срещата с хилядолетния  германски Райх, бях осем годишен-някъде през 1942 година-, пасях кравите на полето, по-точно бях заспал под една круша, когато ме събуди страхотен грохот. Скочих и що да видя: по междуселския път от към Мездра, се движеха два танка , вдигайки невъобразим шум и прахоляк. До тях – войници на мотоциклети. За мое учудване танковете  спряха до мен, отвориха се  грамадни похлупаци отгоре   и отвътре се показаха пак войници. Отначало се изплаших, защото, макар и малък, знаех че има война, но когато ми казаха нещо на непознат език, придружено с огромен шоколад и посочвайки кравите, които безпощадно газеха току-що вързалата царевица, разбрах, че нищо лошо няма да ми сторят. Даже се зарадвах, мислейки, че съм първият българин, посрещащ чужди войски. Всички ме гледаха с огромно любопитство, като сочеха нещо по мен и си говореха. После разбрах - бяха ми харесали цървулите. Предложиха да ги заменя за чисто нови ботуши, измъкнати от коша на мотоциклета. Разбрах, че от тази работа може да стане добра далавера. Не стана нищо обаче, защото при пробата хлътнах в ботушите до чатала. Освен, че бях малък – само на осем години – бях и дребосък, така, че ги  върнах на войника, но не съжалявах. По ми харесаха грамадните му очила вдигнати на челото, но не смеех да го кажа, пък и как можеше да го направя – нито аз знаех езика им, нито те разбираха български. Спомням си, че когато ме видяха хлътнал в ботушите, избухнаха в такъв силен смях, че разлаяха кучетата на съседа пастир - дядо Петко. Сигурно съм бил много смешен. Предложиха ми пари за цървулите, но аз отхвърлих офертата по две причини. Първо, нямах понятие от едри пари, а от дойче марки - още по-малко, а си и помислих: ами ако ме излъжат? Ако ми дадат по-малко пари от колкото струват? Но повече натежа вторият аргумент: сетих се за баща ми. Ако разбере че съм си продал новите цървули направени от него  с такъв труд, ще ме обработва поне час. Не че беше лош човек. Но при мисълта, че ще  трябва отново да реже от свинската кожа, да крои, да ги майстори...не! Наистина щях да ям бой. Така че пазарът не стана. Германците си заминаха, аз си останах под крушата, а кравите правеха поредната пакост из чуждия царевичак.

  Срещата с непобедимата Съветска армия бе още по-прозаична. Датата е 8 септември1944 година. Вече десет годишен бях наясно с много неща. Например знаех, че освен родното ми село, има и много други по-големи населени места, наричани градове, че има свят на книги и вестници. Не че бях чел вестници, но баща ми често носеше стари ”Папагали”* с които увиваше новите цървули, които майстореше от стари автомобилни гуми за съселяните ни. Докато разнасях  готовата продукция на клиентите, разгъвах парчетата от “Папагала” и гледах с интерес Чичо Сам, Джон Бул или Руската мечка. Имаше и други лица - държави, чиито имена вече съм забравил.   

   На тия години много обичах да се завирам където има навалица, затова не пропусках сватби, кръщенета, че и погребения. От последните ме беше много страх, защото си мислех, че оня там в ковчега, само се прави на умрял и така както си лежи, може внезапно да скочи и да ме хване за гушата. Затова изпитвах голям ужас видех ли погребение, ама на, пусто любопитство! Забиеше ли камбаната на умряло, веднага хуквах из село да видя кой е “предал богу дух” , както казваше баба ми. 

   Та вече споменах – 8 септември ! Пасях си магарето пред портата, когато чух, че на площада пред кметството посрещат някакви освободители. Хукнах като луд нататък. Не беше лъжа. Площадът бе пълен с народ. Имаше и три-четири бронирани каруци, огромни и без коне. Наричаха ги самоходни установки. По тях седяха войници с автомати, патрондаши и с кожени колани. Дрехите им бяха кафяво- зелени като на гущери. Приказваха и се смееха. От време-навреме вдигаха шишета с нашенска ракия, бъклици с вино и непрекъснато се тупаха по гърбовете – явно доволни от престоя си в село. Имаше и набързо скована естрада. Някъде по-назад гърмеше селската музика, от която се чуваха само тромбона и тъпана. Нашенци също се бяха отпуснали, попийваха и те от манерките на освободителите, и макар да не разбираха чуждата реч, кимаха с глави в съгласие, хилейки се като олигофрени. Беше им интересно да наблюдават невероятното струпване в село на каруци, коне, камиони, оръдия, че и сума ти народ, пък и един ден да не работят тежката полска работа бе добре дошло за тях. После разбрах, че имало строга заповед - незнам от кого - никой да не работи този ден - било празник.

 По едно време на естрадата се качиха по-големите ученици от училищния хор. Музиката спря, но олелията започна да затихва чак когато на естрадата застана директорът на училището и започна реч. Тогава за пръв път чух за вечната и нерушима българосъветска дружба, за някакъв си другар Сталин, който бил баща на много народи, което страшно ме учуди. Какво ли ще е било това семейство - си рекох - и как ли го е хранел? За друг другар – Ленин, учител, но не разбрах по какво и за другаря Георги Димитров - българин - роден в някакво малко селце до Трън, но свършил голяма работа - едва не катурнал власта преди години. Чух и за още много други неща - например за някакво светло бъдеще, което щяло да ни залее като сироп, за царя,  че бил фашист, че сме освободени от някакви партизани с помощта на Съветската армия и че с капитализма е свършено - просто сме щели да го изтрием от лицето на Земята. Баща ми, който стоеше до мен и слушаше мълчаливо, рече тихо: ”Дрън, дрън - ярина”, от което разбрах,  че директорът говори глупости. Но пък авторитетът на директора, подсилен от невероятното му красноречие, едва не ме накараха да намразя баща си.         

   След встъпителното слово на оратора, започна набързо скалъпена програма. Хорът на училището запя някаква нова песен, която звучеше хем смешно, хем нестройно. Реших, че при това положение трябва да се намеся и изпълня нещо по-хубаво. Знаех много песни и стихотворения. По ме биваше обаче в стиховете, затова скочих на естрадата и започнах вдъхновено да рецитирам едно стихотворение, което бях научил от сестра си.  Звучеше така:    

                                Рано ранила Гергана.

                                Станала, та се умила

                                в бистра вода студена,

                                студена, още зелена...

  След последния ред, децата от хора, които междувременно бяха спрели да пеят при  моето появяване на естрадата, избухнаха в невероятен смях. Близките до естрадата хора също започнаха да се смеят. Братушките - и те. Настана голяма дандания. Всички се заливаха от смях, само баща ми и майка ми стояха като онемели до естрадата. Внезапно майка ми се пресегна, смъкна ме грубо от естрадата, зашлеви ми един шамар и хващайки ме за яката на ризата, ме повлече през навалицата като торба с корнишони, без да си дава сметка, че ми разваля имиджа. Уплаших се от постъпката й, защото знаех, че когато е ядосана пердашеше яко, но в интерес на истината, хем биеше, хем обясняваше защо го прави. А сега - нищо. Нито думица. Това ме уплаши много. Та сами преценете: смъкна ме позорно от естрадата, шамароса ме пред сума ти народ и най-важното - не каза защо. Чух само: ”ще ни вкараш в затвора, бе идиот!” Тогава тая дума /не идиот/ не знаех какво означава, така, че не се засегнах, но не проумявах защо се процедира така с мен, когато изрецитирах толкова хубаво стихотворение, в което се разказваше за Гергана. След стотина метра / далеч от безумната тълпа, както казва английският писател Томас Харди / изядох още един шамар и получих строга заповед: ” Марш в къщи! Хващаш магарето и отиваш да го пасеш на полето!”

  Ех, това поле! Все там: кога с кравите, кога с магарето, кога с овцете! А как обичах да чета. Разбира се, заповедта бе изпълнена, като за по-голяма безопасност се вмъкнах в купа от сено. Направих си дупка там и замаскиран започнах да наблюдавам пътя към село. Все си мислех, че аха, аха, отнякъде ще дойдат освободителите с шмайзери и  ще ми потърсят сметка защо развалих тържеството. Вярно, нищо лошо не бях направил, само гдето обърках стихотворението и разсмях хората, но след моя провал и тяхното нон-стоп  пиене?...   

  Вечерта мина най-неочаквано за мен без инциденти. Мислех, че ще продължи кавгата и боя, но нищо такова не се случи. Даже обратното - беше много весело.

  Вкъщи бяха настанени двама освободители с каруца /истинска, с кон/ да преспят, но до спане не се стигна. Баща ми ги пои цяла нощ, замезваха си с ланшна сланина, печено пиле и туршия. Разбира се, гостите продължаваха да си дерат гърлата, тоест пееха, въпреки че бе минало полунощ, но това не правеше впечатление никому, защото отвсякъде се чуваха викове и песни, че и гърмежи. Последните много ме уплашиха. Мислех, че освободителите  напили се вече,  можеха да ни избият като едното нищо. Това мое чувство още повече се подсили, защото, както си пиеха, двамата наши каруцари се скараха  за нещо и единият така  шамароса другия, че вилицата,  с която бе забол парче сланина отхвръкна някъде зад него. Баща ми прибледня и незнаейки какво да направи друго, каза:”наздраве”. Шамаросаният освободител се ухили и също каза: “Наздаровье”. Другият, по-възрастният освободител, мълчаливо наля от ракията и даде да се разбере, че миниинцидентът е приключил.

   На сутринта най-неочаквано си заминаха, като оставиха на баща ми пищов. Когато пораснах разбрах, че това било супер пистолет - ТТ. Дълго време той го кри из плевнята и къде ли не, но за мен нямаше нищо тайно. Един ден го намерих, запремятах го из ръцете си и така както си седях в сеното, натиснах някакво копче и най-неочаквано се разнесе такъв гръм, че ушите ми писнаха сякаш някой ми зашлеви сто шамара  едновременно. Добре, че в къщи нямаше  никой. Прибрах го отново на тайното място и повече не го пипнах, защото много се уплаших от трясъка. Години след това баща ми все ме питаше, дали не съм пипал нещо в плевнята, което аз естествено, отричах. Мисля, че ми повярва накрая, защото един ден го чух да казва:” Къде ли забутах тия патрони.? ” Тогава чак си спомних, че когато пищовът гръмна, изтървах нещо в сеното. Така, че в крайна сметка със съветския патлак стрелях само аз.

 Когато не бях зает с преките си задължения по издръжката на семейството, много обичах да обикалям из лозята. Особено през есента. Там имаше какво ли не: череши, праскови, грозде, орехи, а някои садяха между редовете пъпеши и краставици.

 Един ден, беше след обяд, с мой приятел казваше се - Пано, направихме поредния си рейд из лозята. Внимателно се провирахме по пътеките, оплетени с къпинаж и уж случайно, хвърляхме по едно око наоколо.Гроздето беше още зелено, но забелязахме, че в едно лозе, до сами плета висяха две големи краставици, чакащи някой да ги откъсне.Спогледахме се с Пано и решихме тихомълком, че няма да е лошо ако това сме ние.Като при всяка конспирация, огледахме наоколо дали няма наблизо хора и след като се уверихме, че  никой не ни наблюдава, за нула време прескочихме оградата. Следващата секунда краставиците бяха вече наши.Но не съвсем. Усетих, че някой ме хвана за яката и без много усилия ме вдигна на десетина сантиметра от земята заедно с краставицата.Извих врат поглеждайки назад и едва не си глътнах езика от страх. Собственикът на лозето, ме държеше в дясната си ръка като необелен царевичен кочан. Каза:

 - Е,е? Така ли ви учат в училище?Да крадете?

Аз си мълчах, но Пано, който беше на метър-два от нас, незнам какво му стана, започна да се ежи:

- Ако ме пипнеш ще видиш какво ще стане.

- И какво ще стане? – рече собственикът на лозето. Остави ме на земята и присягайки се измъкна един не много дебел кол от съседна лозова главина.

- Само да ме удариш, ще видиш какво ще стане – заканваше се Пано, забравил вероятно, къде се намираме.

Това ядоса собственикът и той му извъртя един кол по задника.

- Удариш ли ме още веднаж, ще видиш какво ще стане.

 Чичо Димитър го изпердаши още няколко пъти с кола.После ни изхвърли от лозето си, като за моя радост забрави да си вземе краставиците и ние си тръгнахме.Когато наближихме село, Пано неочаквано зарева. И то с такава сила, че се уплаших, да не е наистина пострадал от боя. Баща му  го чу и излезе да види какво се е случило.Разказах му за станалото, той се засмя и хващайки сина си за ухото, го вкара в двора.Пано продължаваше да се дере, което ядоса баща му и той, освен че му взе краставицата, която даде на мен, го шамароса.

 Та така: собственикът на лозето не видя  какво щеше да  стане от заканите на приятеля ми, но аз видях – Пано хем яде бой от него и от баща си, хем му конфискуваха краставицата.

 През тези години имаше и други интересни неща, но каквото и да кажа, ще бъде вече незначително след стрелбата и разказаните исторически събития, затова спирам с тях и преминавам на друго.

  Една вечер при баща ми дойдоха двама военни с джип. Той ги посрещна любезно. И пак ядене и пиене. По едно време единият рече:

  - Дойдохме да ти се отблагодарим. Ще те правим активен борец против фашизма и капитализма. Ще получиш пари и служба, а и момчетата ти ще имат полза от това.   

  Наострих уши и започнах умишлено да се навъртам около тях. Баща ми се усмихна леко, позабави се с отговора, сякаш обмисляше нещо и накрая каза:

  - А бе, да оставим тая работа. Било каквото било. Нали   останахме всички  живи..

  - Ама недей така! – рече по-ниският - ами ако те бяха пречукали фашистите?

  - Имал съм - дал съм - каза баща ми и даде да се разбере, че повече не му се говори на тази тема. Продължиха да говорят за други неща, но усетих интуитивно, че гостите не бяха доволни от отказа му. По-късно разбрах каква била работата. 

  Един ден, това било през 1943 година, докато аз и баща ми сме спели в колибата на Балкана, дошли към полунощ тези двама мъже, въоръжени с автомати и бомби, и поискали от баща ми да ги нахрани, което и станало. Представили се като освободители на българския народ, поприказвали си на лунна светлина  и си заминали след като баща ми им дал останалия хляб, сирене, гърне с кисело мляко и каквото имало там още за ядене. Чак сега ми стана ясно, защо бях пратен при майка ми долу на село за нова храна, като трябваше да казвам на всеки който ме пита, че кучето на съседа през нощта е отнесло торбата с храната. Дори и на майка ми трябваше така да кажа. Тя, като чу какво е станало с яденето,  такива клетви отправи по адрес  на комшийския пес, че си рекох: на чичо Петър кучето  няма да оживее до пролетта - свършено е с него. Натовари магарето с провизии и ме прати обратно при баща ми, като заръча да си отваряме очите, защото следващия път храна няма да има.

  Вече15-16 годишен разбирах много неща. Родителите ми се гордееха с мен. И имаше защо -  бях кротък, послушен и най-вече, ученолюбив. Не бях и капризен.Макар и гимназист, ходех на училище с фабрични гумени цървули, което впрочем не правеше впечатление, защото поне половината от учениците бяха обути с такива цървули.  Бяха следвоенни години – много неща липсваха на пазара, затормозен още повече от принудителната национализация, така, че от тази страна, нещата стояха общо взето нормално. Това дори ми помогна да бъда по-ученолюбив, защото сами се досещате, че не е все едно да отидеш на среща с момиче в нова ученическа униформа и с нови  обувки  или с гумени цървули, па макар и фабрични. Така че, както казва народът, всяко зло за добро. Все пак мъчно ми беше, че по-богатите ученици си имаха нормални обувки и прилични дрехи, че и гаджета, докато аз можех само да ги наблюдавам как се перчеха и в невъзможност да направя друго, четях настървено уроците си, както  и много други книги.

  Не ми беше чужд и футболът. Всеки ден ритахме топка на една поляна в махалата, която, от постоянното тичане по нея, бе станала като асфалтирана. На тази излизана поляна бяхме равни - там нямаше богати, нямаше малки или големи,  научили или ненаучили уроците си. В уречения час всички бяхме на поляната, разделяхме  се на два отбора и гонехме топката до побъркване.

  За информация на по-младите читатели ще поясня, че тогава нямаше кожени футболни  топки, или по-точно те  бяха фантастично скъпи и това ни принуждаваше да си ги шием от парцали.

  Ритането на топката прекъсна внезапно.

 Един ден, увлечен от желанието да вкарам гол на всяка цена, ритнах топката така силно, че една случайно минаваща през игрището бабка падна като круша, ударена от разнищения парцал. Уплаших се много и минах веднага в нелегалност, като три дни не ходих на училище.Очаквах и интервенция от страна на учителите, но за моя радост нищо не се случи. Помислили, че съм болен. Това разбрах от класната, защото, когато отново бях на училище, тя ме попита:” Ангина ли имаше?” От приятелите разбрах, че бабата станала веднага и започнала люто да проклетисва. Спряла чак когато синът `и, един сто и двадесет килограмов българин, излязъл от къщата и забранил да се играе повече футбол пред портата му. Не минало и без инциденти. Носел някаква букова летва и започнал да налага где кого свари, като викал:”Ако още веднаж ви видя   тук, ще ви направя на пестил!”.      

  За неосведомените ще поясня, че пестилът е втвърдена каша от печени сини сливи, която страшно обичах да ям. Истинският пестил се прави по следния начин:  сливите се изчистват от костилките, варят се докато омекнат, изцежда се водата, а останалото се поставя в торба- цедилка и се удря с дървена лопатка, докато онова нещо  вътре заприлича на кора.

  Тъй като никой не желаеше да бъде обработван по този начин, прекратихме футболните занимания за дълго време - докато не си намерихме друг терен за игра. Описах подробно този случай, защото за днешните младежи такава история изглежда непонятна. Сега те имат много по-интересни занимания - гледане на видео филми /естествено повечето порно/, киснене по барчета, дискотеки и още какво ли не. Умишлено не споменавам пушене на трева от по-нафуканите, зарибяването и т. н., защото се надявам, че това са изолирани случаи и не дават лице на днешните тинейджъри.

  Не знам дали днешните млади хора знаят защо трябва да учат, но тогавашните бяха наясно. Особено аз. Баща ми често казваше: ”Ако  искаш да газиш кал до колене, без да си сигурен какво ще ядеш довечера, не учи.” Тази фраза ми действуваше като допинг, особено когато се наложеше да му помагам при оранта през пролетта. Беше ужасно. Пък и знаех, как баща ми и майка ми, ни изхранваха девет човека - баба, дядо, мен и още две сестри и двама братя. Затова той, освен на полето, работеше още на две места: правеше гумени цървули от стари автомобилни гуми, които се търсеха много от селяните поради ниската им цена и вечер, докато си почиваше събираше яйца от селяните, които в петъчен ден продаваше в града. Не споменавам за добитъка, защото той беше зачислен изцяло на нас - децата, под негов личен контрол естествено.

  Селскостопанската работа бе коронната му дисциплина. Излизаше рано сутрин на полето и се прибираше по тъмно. 

  Като гимназист в долните класове нямах кой знае какви приключения, освен едно две,  за  които не мога да не  спомена.

  Макар и с фабрични цървули и почти без  ученическа униформа, незнам защо започнах да заглеждам момичетата / после стана ясно - хормона!/. Поради високия  успех, самочувствието ми не беше толкова смачкано. Бях общо взето свястно момче – горе-долу хубавец, отличник и най-вече имах прогресивен произход - селски. Това навремето много се ценеш, че и доскоро. Кажеш ли някому, че произхода ти е работническоселски – кариерата ти е наполовина вързана. Пишеш ли в автобиогрофията си, че произхождаш от чиновническо семейство или родителите ти са научни работници - увисваш. Нито - свясна работа ти се дава,  нито - добре платена. Но за това - по-късно.Сега просто се ежех, понеже по някаква случайност, бях се родил в едно подбалканско бедно селце.        

  Ученическата ми униформа се състоеше от ...една фуражка, която беше нова и която  кривех както си искам. Бях и срамежлив. С това последното, малко кокетирах, защото мислех, че така по-лесно ще ме забележат момичетата..

  Един ден се изежих на мой съученик,  викахме му “Стареца”,  защото беше трета година в десети клас, и той така ме фрасна с юмрук в лицето, че се завъртях като пумпал и окото ми посиня за минути. Моментално бях заобиколен от целия клас. Класната хвана “Стареца” за яката на дрехата  и го завлече при Директора. Момчетата позяпаха малко и отново се пръснаха да ритат топка, но момичетата останаха при мен. Накараха ме да легна на една ученическа престилка и започнаха да ми налагат пострадалото око със студена вода. Всяка питаше дали ме боли окото. Отговарях, че ми няма нищо, само гдето вече не виждам с него. Когато ми поднесоха огледалце и се видях, се уплаших: лявото ми око се беше така подуло и посиняло, че приличаше на презрял патладжан. Болката беше нетърпима. Но, кой знае защо си внуших че съм Хаджи Димитър, а момичетата около мен - самодиви. Даже ми стана интересно. Когато престилката под главата ми подгизна от честото охлаждане на цицината, се изправих и подкрепян от няколко момичета се прибрах в квартирата. След известно време всичките ми съученички си отидоха, освен една - Антинора. Много я харесвах и доста време преди да се случи горното, я заглеждах често. Струваше ми се, че и тя не беше безразлична. Нейното, уж случайно оставане, окончателно ме убеди, че и  тя не е равнодушна към моята особа.       

 По едно време “случайно” ме целуна по здравата буза. Разтреперах се и за миг забравих подутини и болка. Макар и пребит, сякаш ми порастнаха криле и аха, аха да я прегърна, ама пуста срамежливост! Само изохках от болка. После, след като Антинора си отиде, се затюхках, че по такъв глупав повод останахме сами. Пък и разговорът ни  беше един никакъв...тя постоянно питаше дали ме боли окото, аз гордо и отговарях, че ми няма нищо и така се изниза близо час. Щом Антинора си отиде, болката се усили страхотно - сякаш се беше спотаявала зад вратата. Окото ми се поду още повече, а и един зъб започна да се клати и да ме боли също. Личеше си, че бях пострадал здравата от “Стареца”, но какво е болката пред любовното озарение!

 Когато Антинора си отиде и аз останах сам, абсолютно уверен в чувствата й към мен, такова самочувствие придобих, сякаш бях единственият влюбен в цяла България. Лежах на леглото, гледах тавана и кроях  страхотни планове за общото ни бъдеще Ако имаше някой, който да чете мислите ми в този момент, щеше непременно да ми завиди. По едно време дойдоха двама мои приятели – съученици от по-горните класове,  единият, викахме му Големия, ме попита:   

  - А сега? Какво ще правиш?

  - Ами, какво – рекох - ще ми мине окото и ще ходя пак на училище.

  - Не те питам за училището - продължи той сериозен - става въпрос за момичето.

  Стана ми приятно. Значи и те са видели, че Антинора остана след   другите. 

  - Че какво да правя с момичето? - рекох уж безразлично. -   Нищо.

  Големият обаче не ме остави. Продължи още с още по-сериозен тон:

  - Тия работи не стават така, бате. Щом сте се целували значи обвръзката е солидна. Ами ако дойде баща `и? Ти имал ли си работа с родители на изоставено момиче?

  - Това ме стресна не на шега.

  - Да, бе - рекох си - ами ако наистина се намешат и родителите `и? Това, че остана сама с мен, целият клас знае. Наистина какво щях да правя ?

  После стана ясно, че Големият се е майтапил, но тогава нищо не разбирах  от влюбване, любовни отношения и направо се гипсирах. Големият беше с три години по- възрастен от мен, врял и кипял, така да се каже в любовта. Даже непрекъснато парадираше, че си имал”жена”. Едва ли  лъжеше, защото често го виждахме да се мотае по главната улица с една четиридесет годишна лелка, за чиято “отраканост”  говореше целият град. Това бе той. А аз? Аз си бях още един смотаняк. Все пак, нещата се оправиха от самосебе си. Окото  ми бързо оздравя. Тайно започнахме да се срещаме с Антинора, даже се целувахме / ех, какво блаженство!/. Аз и помагах по математика, макар тя да бе по-добра от мен. Дадохме си дума да пазим нашата любов в тайна, от което аз се чувствувах дискомфортно. Все си мислех, че съм направил нещо нередно, пък и страшно ми се искаше да се изфукам пред приятелите.  Никому нищо не казах, обаче.Само веднъж се изпуснах пред майка ми,  която изглежда беше забелязала някакви промени в мен, защото често ме гледаше въпросително.Смотолевих нещо, в смисъл, че с едно момиче - моя съученичка-, решаваме заедно задачи. Тя, обаче, не беше вчерашна. Веднага ми уши две ризи от домашен плат на карета - много хубави - и ми изплете пуловер от тънка вълна, досущ като вносен. И не само това: заръча ми, когато решаваме задачи с момичето да се обличам прилично и да бъда внимателен. За какво да внимавам, не разбрах много, но обещах. Пуснах си боята, когато, така между другото, ме попита:         

  - Какво работят родителите й?

 Отново се стреснах. Пак тези родители!  Не можах да отговоря на въпроса `и, защото наистина не знаех нищо за тях. Когато се върнах в града реших да проуча казуса “родители”, защото ми беше крайно наприятно да ме подпитва някой  за нещо и аз да не  го знам. Не че толкова ме интересуваше родословното дърво на любовта ми, но не исках да бъда изненадан.    

  На поредната ни среща я попитах за родителите `и, и защо се казва Антинора.

По нашия  край има сума ти Иванки, Пенки, Тодорки, Николини, но Антинори?...

Бях много розочарован когато разбрах, че е кръстена на дядо си Анто и баба си Нора. А колко ми се щеше да е вносно име. Та баща и` бе следвал в Германия, бе адвокат по професия, а майка и бе учителка. Имаше и брат студент в София. Все пак след няколко сладки целувки забравих селския произход на името `и. 

Толкова за първото ми влюбване. Не казвам “първата ми  любов”,  защото тя дойде много по-късно – бях вече студент и ако за някои тя е била “вечна и незабравима”, то за мен беше само трудно забравима,  защото така се оплетох  в нея, че дълго време не можах да се отърва от опасната `и магия. Но за това - после, когато му дойде времето. Сега съм само един набъбнал пубертет и нищо повече.  .

 По това време разбирах защо малко хора се съгласяват да стават учители. Ние, децата, сме големи инквизитори и падне ли ни случай, отмъщаваме на големите с   виртуозност, достойна за завиждане. Особено, ако те се хванат на “въдицата”.

 По химия ни преподаваше една стара мома, която, колкото беше грозна, толкова бе и зла. Обичаше да бие, като, докато те чукаше с кокалчето на показалеца си, ти четеше” конско”,  в смисъл колко си тъп, че само харчиш парите на родителите си и че от ”всяко дърво дудук не става”, камо ли човек. Не дай си боже да `и се опънеш за нещо. Хващаше те за ухото и те изхвърляше от класната стая, като винаги завършваше с думите: ” Чвор, с чвор, не го бива за нищо, а тръгнал наука да усвоява!”

 Така беше, докато един ден нещата внезапно се промениха. 

 Както винаги, така и този ден госпожица Йонкова влезе в клас наперено и със самочувствие на оракул, огледа ни и нареди:

 - Всеки да извади по два листа. Пишете:”Видове валенции”. Класното трябва да приключи за двадесет минути! Нито секунда повече!Останалото време е за нов урок. Работете.

 Останахме като гръмнати, защото този урок беше взет отдавна, а за преговор въобще не беше споменавала. Но при този цербер смее ли човек да възрази! Извадихме листове и след секунди в стаята настъпи гробна тишина. Напънах се и аз да си спомня урока, но това ставаше трудно, защото седящия до мен ученик - викахме му Хари Шилото - се въртеше на мястото, пуфтеше, мъчейки се да извади учебника от чантата си, която ловко крепеше с крака под чина. С голям  зор го докопа и прикривайки го с ръкава на дрехата си започна да преписва. Госпожица Йонкова обаче не пасеше трева. Забеляза Хари какво прави, дойде при нас, взе учебника мълчаливо и започна да го чука по главата с дебелата страна на дървената показалка и   да  каканиже обичайното си “конско”. При всеки удар брадата на Хари се удряше в чина, тъй като учителката се беше поувлякла и показалката барабанеше по главата му доста солидно. Всички спряхме да пишем, гледайки тъпо към двамата. Изведнаж Хари превъртя очи, свлече се на чина и отпусна глава като заклана кокошка. Учителката спря да го удря  с показалката и изкрещя: ”Вода! Бързо вода!” Никои обаче от нас не помръдна, защото още не разбирахме какво става, което я накара да се втурне като луда към черната дъска . Взе мократа мръсна гъба с която чистехме дъската и започна да трие челото на Хари. Междувременно ние се съвзехме, излязохме от обзелото ни вцепенение и се втурнахме да помагахме. С голям зор го измъкнахме от тесния чин и го положихме на подиума пред черната дъска, а аз започнах да го плескам с ръка по бузите, за да се свести. Учителката беше изхвърчала навън, останалите се суетяха уплашено из стаята, аз продължавах да му държа главата и да му викам: ”Хей, Хари, какво ти стана, бе човек?”- като продължавах да го шляпам по бузите. “Стига си ме удрял, бе идиот!”- чух го да шепне. Това още повече ме уплаши. Помислих, че бълнува.Докато се мотаехме около него, дойде директорът на гимназията, господин Ангелов. Клекна до Хари и отваряйки му един след друг клепачите на очите,  угрижено мърмореше: ”Това е то! Преби момчето. Боже Господи, какво ми докара на главата тази нещастница.” Някой донесе пълна кофа с вода и започна да трие лицето на Хари с мокра кърпа. Това го свести, или поне така си мислехме, защото се надигна. Директорът се зарадва и след като видя, че най-страшното отмина, нареди: ”Свободни сте. Отивайте си. Някой да придружи ученика до вкъщи”. Естествено, това бях аз, защото с Хари живеехме в една квартира. Прикрепяйки го като пострадал на бойно поле, тръгнахме. Щом излязохме на улицата и останахме сами, Хари се закиска и така се развесели, сякаш бе спечелил от лотарията милион.

   - Ама, че номер, а! Но и вие се хванахте. 

Чак сега разбрах, че Хари се е преструвал през цялото време.

   - Абе,ти луд ли си - рекох .- Ами ако беше те усетила Йонкова? В яростта си можеше да те удуши!

   - Да, да “ще ме удуши”- продължи Хари - не видя ли че си глътна езика  от страх.

 Това бе вярно. Две седмици госпожица Йонкова не идва на училище. А после когато пак започнахме да учим химията й, бе толкова тиха, толкова кротка, сякаш през това време бе посещавала курсове за монахини.

 Никой, освен мен, не разбра за жестокия номер, който  Хари Шилото и скрои. 

 

                                   ______________________

 

 

          2.

 

                                      Новият морал

 

 

    Макар вече да бях на седемнадесет години, много неща от бързо променящата се обстановка, не ми бяха ясни. Но това не пречеше и аз, като повечето мои връстници, да бъда напорист, да се изказвам от последна инстанция на честите училищни събирания, да давам акъл и естествено, от всичко недоволен.

  Спомням си, че един ден дойде в училище някаква никому неизвестна  писателка да обсъждаме книгата й. Беше ни казано да прочетем произведението, което направихме само няколко човека. Аз от любопитство, други по задължение, а трети затова, че родителите им познаваха авторката. На самото обсъждане имаше много ученици и, чел-нечел книгата, всеки искаше да каже  нещо. Станах и аз. Освен, че бях прочел книгата внимателно, бях запомнил и много подробности, които тогава ми звучаха неестествено, направо глупаво и смешно. Критиката ми беше унищожителна. Авторката не издържа на спора  / беше и изморена от продъжителното обсъждане / и ядосано ме прекъсна:

   - Ами като не я харесвате, напишете си по-хубава!

Това като че ли стресна другите, защото млъкнаха неловко, аз обаче подхвърлих:

  -  Защо не! Ще напиша. 

 С този необмислен мой завършек, като че ли попрекалих. Писателката се разплака и срещата беше прекратена. 

  За това си поведение бях извикан от директора. Силно изплашен, бях готов да се извиня на всеки, ако се наложи. Директорът ме посрещна спокойно. Вместо да ми се кара, той ме гледа около минута изпитателно през дебелите си рогови очила и после рече:

  - Ти май не харесваш партизанска литература.- Помълча малко и продължи - както и да е, защо така яростно се нахвърли на авторката? 

 Веднага схванах, че директорът не храни кой знае какви  симпатии към писателката и  това ме успокои. Казах:    

  - Това е най-обикновена история. При това разказана   безинтересно, без никаква интрига и хъс.

  - Какво?- спря да се разхожда директорът.- От къде знаеш тия думи?

  - Ами чета.Обичам да чета много – рекох.- Купувам си книги, когато имам пари, а когато нямам – вземам от библиотеката.

 Последното като че ли стресна директорът. Стана от стола на който преди това бе седнал, погледна ме някак си особено и попита: 

  - А връщаш ли ги?

  - Че защо да не ги връщам. Щом ги прочета нося ги обратно и  вземам други. Вкъщи обичам да са си само моите книги.

  - Добре, добре – каза директорът като на себе си и продължи, насочвайки вниманието си отново  към писателката.

  - И аз не харесвам такъв вид четиво. При това написано бездарно.–После някак си се замисли и без да се обръща към мен рече: - Имаш една лоша черта в характера си, момче. Казваш истината директно. Това не всякога е полезно,  дори често пъти - вредно.

 Някакви врабчета бяха кацнали на перваза на отворения  прозорец, така че загледан в тях, не обърнах внимание на последните думи.Много години след това обаче си ги спомних, и разбрах какво е искал да каже, този, иначе мълчалив, но високо образован човек.

  Тогава бяха преходни времена, никой не знаеше какво може да му се случи и затова възрастните бяха предпазливи. Аз обаче - млад селски саморасляк - въобще не се замислях, нито знаех, че когато се наложи, човек трябва да има две лица, даже три и това  естествено, впоследствие ми костваше много. Неприятностите започнаха скоро, макар да си мислех, че съм късметлия момче.   

  Един ден ме извикаха в учителската стая.Там бе цялото ръководство на гимназията – директорът, класната ми, няколко учители - членове на Учителския съвет-,  председателката на младежката Комсомолска организация/ДКМС/, както и един млад човек - около тридесетте - непознат. Още с влизането ми, спряха да говорят и се обърнаха към мен. Изгледаха ме мълчаливо, което ме учуди, защото освен непознатия, другите ме познаваха много добре. Пък и нямаше нищо за гледане по мен. Бях облечен скромно, почти бедно. Някои носеха ученически костюми, слагаха вратовръзки, а аз бях облечен само с една бархетна риза на карета и това май беше най- интересното върху ми.   

  Класната ми посочи стол с поглед и рече:

 - Този ученик е гордост за мен - скромен, смел и честен. Мисля, че ще се справи отлично с поставената му задача.

  Погледнах я изненадано. Че бях скромен и честен донякъде  можеше да се приеме, но чак пък смел? Или може би си правеше извод от това, че се сбих със  “Стареца”,  което читателят си спомня  как злощастно завърши за мен. Не знаех сега за какво става дума, но явно не бе за нещо лошо - иначе защо ще ме хвали класната. Другите ме гледаха любопитно, само непознатият подхвърли:

 - Този ли разплака писателката?

Класната се смути от неочаквания въпрос и тъкмо да каже нещо, непознатият продължи:

 - Е, няма нищо. Щом не му е харесала книгата, защо да не `и го каже.В края на краищата ново време, оформят се и нови хора.- После като се обърна към останалите, рече:

 - Който е “за”, да гласува. Аз лично харесвам младежа. Вдигна ръка с два полусвити пръста. Останалите моментално вдигнаха ръце и не ги свалиха докато непознатият не ги видя, че са гласували. Нямах си и понятие за какво е всичко това и тъкмо да попитам, той каза : 

 - Другарката Тодорова ще ти обясни останалото, - след което стана.

Това бе знак, че важното съвещание свърши. Станаха и другите. 

  Тодорова  бе председател на ученическия комитет на Комсомола. Бе много хубаво момиче и това естествено ме поласка. Бяхме в една паралелка с нея и това “другарката” ми прозвуча в ушите глуповато и смешно.

 Но така бе тогава. Новата власт налагаше правила, които смешни или не, трябваше да се спазват. Отначало го помислих за някакво модно увлечение, прищявка на някого, но се оказа, че не е така.Това бе партийна линия на току що взелите власта комунисти. Най-трудно ми беше да се обръщам към учителите ”другарко” или “другарю”. Толкова нелепо звучеше, че го казвах тихо или с наведена глава, сякаш им се извинявах за нещо нередно.Същото бе и с другите ученици. Учителите ни отминаваха мълчаливо, или се усмихваха разбиращо. Но законите са си закони, дори и неписани.   

 “Другарката” Тодорова дойде при мен и ми прошепна на ухото:

  - Изчакай ме тук, ще се върна след малко - след което забърза подир останалите и всички заедно излязоха от учителската стая.   

 Бях силно заинтригуван. Чудех се за какво бях извикан, какво ще ми обясни “другарката” Веса. Бях и ядосан, защото крайно нелепо бе някои да вземат решение отнасящо се за теб, без дори да те питат дали си съгласен или не, но щом Весето отвори вратата и ми се усмихна, забравих собственото си достойнство и гордост и това, че някои са пренебрегнали мнението ми.    

 - Сядай- рече тя, като още по-лъчезарно ми се усмихна .

Започнах  да усещам нещо като приятен гъдел. В края на крайщата  какво значение има другото, щом като бях насаме с най-хубавото, най-харесваното  момиче от класа. Черната и  къдрава коса рязко контрастираше на бялото й  лице. А очите й излъчваха нещо загадъчно, нещо непознато, което те караше да пожелаваш бързо-бързо някои неща. Тялото облечено с чисто нова черна престилка, гарнирана със снежно бяла якичка, напираше из под престилката и аха, аха да я пръсне. Колкото повече я гледах, толкова по ми се струваше, че е само по престилка без никакво  бельо и нямаше съмнение - мислите ми се въртяха в забранена зона. Седнах, както тя ми каза и зачаках.

 Макар да не знаех за какво ще си говорим, исках това да продължи дълго, много дълго, още повече, че не аз щях да обяснявам  някому нещо, а красавицата Веселина, щеше да   ми казва нещо.Тя седна на един стол до мен на смущаващо близко разстояние, отново ми се усмихна и рече:         

 - Аз те предложих. Знам, че почти не отделяш време за учене, че просто запеметяваш всичко в клас, а и учителите те обичат. Смятам, че си много подходящ за това. Пък ще има и награда за най-добре представилите  се. Наведе се още по-близко да мен и като ми се усмихна лъчезарно, почти тихо каза: 

 - Екскурзия до Унгария, преставяш ли си! Петнадесет дни на Балатон, ще бъде чудесно.

 Шашардисан от така благоприятно стеклите се обстоятелства, успях да се концентрирам и попитах:

 - Другарко Тодорова, това е много хубаво, но не разбрах защо бях  извикан. За какво става дума?

 - За нищо. Вечер с дежурен учител ще обикаляте по два часа из улиците след ученическия час и ако видите нещо нередно, ще си записвате номерата на провинилите си ученици.  Знаеш, че всеки гимназист носи на ръкава на палтото си номер с инициалите на училището, така че не е необходимо да ги спирате.   Предложих  теб, защото си откровен, честен и най-вече, имаш много свободно време. Пък знам, че не те интересуват момичетата.   

 Това последното така ме засегна и обърка чувствата ми, че за малко да си тръгна внезапно.Сякаш ми зашлеви плесница. Тази май си нямаше понятия каква буря бушува в мен, че харесвах почти всички момичета в класа и  естествено, най-много нея. Явно не беше чувала нищо за моя милост и Антинора – това не беше задължително - но да ме мисли едва ли не за кретен? А, не! Това няма да допусна. Станах инстинктивно от стола готов на всичко, но щом направих няколко крачки, бурята, която така внезапно се надигна в мен, отмина. Просто съобразих, че  трябва да бъда по-внимателен да не се издавам и да разбере Веса какво мисля. Рекох:   

- Ще има ли и други като нас, другарко   Тодорова?

- Разбира се. Ти ще дежуриш с другаря Петков, учителя по история. Останалите не те интересуват. И стига с това “другарко Тодорова “. Аз за теб съм  Весето и толкова. Г-н Петков е учител, но ти ще решаваш какво да предприемате при критични ситуации. Ами това е. А, щях да забравя да те питам. Защо баща ти е отказал да стане активен борец?   

 - Не знам – рекох - защо, има ли някакво значение?

 - Че как няма да има! - възкликна тя. – Какво ще правиш след година, щом се дипломираш? Няма ли да следваш в университет?  При такъв висок успех?

  - Не знам - казах вече доста отегчен. Не така си представях разговора  с Веселина, едно от най-красивите момичета в гимназията. Този делови тон нито й подхождаше, нито ми харесваше. И това “...ти май не се интересуваш от момичета”...пищеше още в ушите ми. Бях страшно ядосан, но внезапно си спомних думите на директора ...”Казваш нещата директно, това не всякога е полезно. Даже никога.”, затова реших да съм по- предпазлив. Попитах само: 

  - Има ли още нещо да ми казваш?

  - Ами...не. Това е всичко. И помни: Балатон, Унгария !   Там е много красиво. Бях в Унгария миналото лято с някои другари от Районния комитет на Комсомола - направо е  фантазия!

 Тръгнахме си. На излизане я попитах защо не се поинтересува дали аз съм съгласен, а така внезапно ми се сервира всичко това. Все пак...

  - Я не се занасяй! Нима щеше да откажеш? Та това е гласуване на доверие  от Комсомола, от Партията.

 Вътрешно кипнах, но не отворих повече дума нито за доверие, нито за Партия, защото знаех че баща `и е бил партизанин – “водил е сражения с врага”- къде точно и кога  не се разбра, макар да слушах биографията й половин час, когато бе предложена за комсомолски шеф.

 Така завърши визитата в Учителската стая и първата ми “интимна” среща  с  най-хубавото момиче от класа.  

 Излязох от училище със смесени чувства. От една  страна се ласкаех, че някой все пак ме ценеше за нещо, от друга страна, незачитането ми като човек, че и мнението за мен  на тая самонадеяна фукла направо ме вбеси. Не съм се бил интересувал от момичета!? Хайде, де! Идеше ми да и разкъсам престилката и така да я помачкам, че да разбере дали не се интересувам от момичета.

 Прибрах се в къщи в лошо настроение. Чудех се какво да правя. Нито ми се четеше,  нито ми се правеше каквото и да било друго. Реших, че ще е най-добре да поиграя футбол. Взех парцалената  топка и тъкмо да изляза, чух познат сигнал. Някой ме викаше. И този “някой” не беше друг, а моето момиче, Антинора. Бързо търкулнах топката под леглото, оправих си косата с една две плюнки върху ръката, щото нямаше време да се реша пред огледалото и надникнах през прозореца. Никакво съмнение - тя беше. Норчето стоеше пред портата и свенливо поглеждаше към прозореца на моята стая.  Мигновено забравих неприятностите с “партизанката” Веса и унижението от колективното решение. 

  Бях страшно горд. Едно момиче, макар и не от най-красивите, бе дошло да ме търси в къщи. За мен това бе невероятен успех. За днешните тинейжъри това ще им се стори смешно, но тогава времената бяха други. Да погледнеш някого влюбено бе нещо,  да ходиш под ръка с момиче се изискваше голяма смелост, а да се целувате на открито, се смяташе за кощунство. Още повече, че новият морал, който навлизаше повсеместно навсякъде, не позволяваше нещо, ако не бе утвърдено от някъде и от някого.    

 Всичко онова което противоречеше на новата система – било като бит, било като поведение, било като работа, ако щете, се отхвърляше категорично, заклеймяваше се публично и тежко и горко на ония, които не се съгласяваха с новите норми на поведение, начин на мислене и начин на живот.    

 Дълго време не ми излизаше от главата един случай който ме потресе. Мъчех се да си обясня защо това стана. Просто не можех да повярвам, че някои ще посегнат на човек, хей така, само защото нещо не му харесват в мисленето.  

 В моето село живееше един бай Иван, беден човек, но трудолюбив и прекалено скромен. Неговото богатство бяха двамата му сина, две прекрасни момчета – хубави и умни. По понятни причини бай Иван работеше често в Балкана - имаше стадо овце и трябваше целогодишно да им осигурява храна. Там станал, или по-точно, партизаните го направили ятак. Давал на народните освободители ядене каквото можел и колкото можел, така, че след “победата” беше веднага издигнат на служба - направиха го началник на затвора в града. Разбира се, само след месец  бай Иван се отказа от доходната служба и отново пое предишната си работа на селскостопански труженик и скотовъдец. Не обяснил защо го прави, просто си взел багажа и си тръгнал за село.   

 Това страшно ядоса властта и те решиха, че човек, който не оценява жеста им, трябва да бъде наказан. Така и стана - изключиха го от партията си. Бай Иван въобще не се трогна от това. Дори се шегуваше, че няма да ги хрантути още, както едно време това  било на Балкана. Тези негови вражескиа изказвания не остана незабелязани  от тях и тъй като на него нямаше какво повече да му напакостят, подгониха момчетата му. Не им разрешиха да учат където искаха, пречеха им всячески. От своя страна те на всеослушание казваха, че властта е пълна с мошеници и лицемери и така войната между това семейство и властимащите  започна. Досещате се кой победи. Големият син бе вкаран в затвора за десетина години, а по-малкият му брат изчезна завинаги. Е, не го отвлякоха извънземни. Беше осъден по бързата процедура като “изменник на родината” и...това е. А беше само на двадесет и две години. На родителите му бе казано да не се интересуват повече от него. Един предател на Родината не заслужавал  внимание, а още по-малко, обичта  на родителите си.        

 На портата наистина ме чакаше моето момиче, Антинора.  Беше се издокарала страхотно:  нова черна поличка, нови обувки и прекрасна бяла копринена блузка, която се стараеше да скрие нещо още по-прекрасно и все не можеше. Подадох й ръка и се подпрях на портата в очакване да ми каже за какво е дошла. Много ми се искаше да я разцелувам тук на открито, пред всички, за да покажа на оная гъска от партизански род, че не само се интересувам от момичета, но си и имам такова, гдето съм го целувал и се харесваме. Разбира се, това не можеше да стане  посред бял ден, пред очите на хората, макар по улицата да не се виждаше жива душа. Това ставаше естествено на потулено място, на тъмно или вътре в квартирата, ако момичето поемеше риска да влезе. Тогава беше така. Сега е друго.

 Случвало ми се е преди година-две, да изчакам младежи – момче и момиче - тийнейджъри да се нацелуват на вратата на трамвая и чак тогава ние, пътниците, да слезем. Никои от  мъжете не протестира, просто се забавлявахме спомняйки си “добрите стари времена”,  докато една бабка,  която едно време сигурно  е приличала на човек, замърмори нещо едва разбираемо, но с явното намерение ония там ”безсрамници” да я чуят. Не постигна целта си, защото “ония там” се отлепиха от вратата на трамвая, чак когато се отлепиха един от друг.   

 Това с целувката не стана, не само защото беше невъзможно по причини вече обяснени, но и от нещо друго. Стори ми се че Антинора не бе в настроение – даже имаше вид на отчаян човек. Докоснах я нежно по ръката и попитах:

 - Норче, какво ти е? Нещо лошо ли се е случило?- и съобразявайки, че с тази отчаяна физономия не сме много за пред хората, я поканих вътре. 

 - В никакъв случай!- отсече тя. После гледайки ме право в очите, попита:

 - Бил си с нея?

 - С кого?

 - С Веселина?

 - Да. По делови въпроси .

 - Сам? С нея?

 - Ами  да – потвърдих.- Изяснявахме някои въпроси.

 - Само двамата?

 - Имаше и други, но те си отидоха.

 - Естествено - рече Нора – свършили   си работата хората и излезли.А вие сте останали. 

   Видях на къде бие моето момиче и затова, вече сериозен, реших да `и обясня точно как стоят нещата. 

 -  Виж - рекох - не знаех защо бях  повикан.

 - Не! Недей!- проплака Антинора  и като ми мушна някакво листче в ръцете, внезапно си тръгна. Поисках да я спра, да се изясним, но докато си откача  крака от дървената порта, който  бях заврял между две пречки, Нора  беше вече на двадесетина метра от мен. После още по-бързо се отдалечи по посока на тяхната махала. След като видях, че да разговарям с нея е вече невъзможно, разгънах бележката, която всъщност се оказа писмо от пет страници и бе най-хубавото нещо, което някога съм чел. Започваше така: ”Скъпи, мили мой, обичам те! Не мога да живея без тебе. Ти си моя живот, щастие и т. н....” Уплаших се. Разбрах, че в сравнение с моите, чувствата на Антинора към мен бяха  много по-дълбоки и неразгадаеми.Колкото повече четях писмото, толкова повече виждах  какво значи да обичаш някого и че моето поведение и плахост към това момиче, бяха направо престъпни. Виждах я отвреме на време, почти не говорех за любов, а целувките ни се броеха на пръсти. Ех, сега да можеше от някъде да ме види и прочете това писмо оная нафукана гъска, гдето едва не ме смяташе за полов инвалид! На няколко места в писмото си, тя  споменаваше и нейното име, но никак ласкаво. Нора ми обясняваше, че това е най-подлата жена в цялото училище, че си нямам представа колко  долна е тя, че си играе с мъжете “като котка с мишки” и че и аз, ако съм като другите мъже положението ставало много лошо, че Веса не е момиче за мен и.т.н.  

  Бях учуден не от ревноста на Нора, а от това, как толкова бързо е разбрала че сме били сами в Учителската стая. По- късно всичко се изясни, но тогава нещата стояха точно така. Разбрах, че работата е сериозна и че трябва да говоря с момичето си незабавно. Сега и нито минута по-късно. В края на краищата и аз имах чувства към нея. Е, може да не бяха като  неините, но ги имах. Харесвах я и ми беше приятно да сме заедно. Затова набързо се преоблякох - сложих си най-новата бархетна риза, новия пуловер, лъснах обувките, изчетках фуражката и отидох у тях. Доста смело поведение  от моя страна, но го направих. Момичето ми не трябваше да страда.     

  Останалото не е много за разказване. ” Решавахме задачи”  до късно вечерта. Тя плачеше, аз попивах с уста сълзите по бузите `и и така, докато се успокоихме и двамата. Бяха прекрасни мигове! После на изпроводяк се прегърнахме и целунахме силно по устните и това запечата нашата любов “навеки”. Беше адски хубаво. Не искахме да се разделим, но някой почука на вратата и ние отскочихме един от друг на метър разстояние като изстреляни от катапулт. Беше брат `и, студентът - търсел някакви ключове.

 Отидох си у дома чак по тъмно, сияещ като Юпитер в безлунна нощ. Заспах мигновено.Сънувах чудно хубав сън, който не си спомням в подробности, но беше интимен, много интимен.  

  На сутринта съквартирантът ми ме буташе силно за да се събудя и викаше припряно:

  - Къде ходиш,бе човек? Търсиха те .                                               

  - Мен? - попитах аз  и така както си бях по пижама скочих  уплашено.

  - Теб, кой друг! Дозорът те чака до 22 часа. Излъгах, че си на село за храна.Ти не беше ли там?  

  - Кои бяха? - попитах отново, защото това, че са  влизали в къщи, много ме разтревожи. Обикновено го правеха при екстрени ситуации. 

  -“ Кои ”! Ганчо от “Б” клас и учителят по физическо, Косев. Но ти си бил на село нали? Да не ме злепоставиш. Ако разберат, че съм ги излъгал, ще ме накажат в училище.   

  - Няма – рекох - не се притеснявай. Там бях. Това е истината.

  - Истината! Глупости!- завъртя глава Хари,  показвайки с това, че не ми вярва и дума от онова което му казвам .

  По-нататък нещата се развиха по класическия начин. Виждахме се с Норчето  често, после по-рядко, след месец - два по веднаж седмично и т.н. Лошото бе, че докато моите чувства растяха в ариметрична прогресия, нейните намаляваха в геометрична. Защо така стана не можах да си обясня, но стана.  

  Не беше минало много време от ”инструкциите” които получих в учителската стая, когато един ден бях извикан при директора. Там беше и учителят по история, господин Петков. Усмихна ми се и подхърли: 

  - Заедно ли ще дежурим? Ще бъде хубаво. А и времето е меко.

 Директорът бе излязъл за момент и щом влезе разговорът ни прекъсна.

  - Седнете – каза той. Остави нещо на бюрото си и продължи   - Тази вечер на ученика е за първи път, затова, г-н Петков, да му обясните какво се прави за да не извърши някоя беля. Аз съм против това, ученици да контролират ученици, но щом настояват някои...

  - Вероятно властта си знае работата, господин директор, – каза учителят.

  - Вероятно - повтори директорът като ехо. После даде на г-н Петков някакво листче като добави: - това е маршрутът ви и паролата. Дежурството е до 23 часа.

  - Каква парола, г-н Директор?- нетактично попитах аз.

  - Има парола, защото на някои им е разрешено да се движат по улиците и след 21 часа. 

  - Ученици?- искрено се зачудих .

  - Хайде, не питай много. Господин  Петков ще ти обясни Ще имате достатъчно време да си говорите.

  Срещата приключи и ние си излязохме.

      Навън учителят ми каза:

  - Точно в 21 часа да си пред читалището.  И да се облечеш добре, че вечер е студено.

  - Добре – рекох и се разделихме. 

 Не можех да разбера този човек - беше ни учител, а ни обичаше като собствени деца. За нас, учениците, уроците ни по история бяха цяло събитие. Така ни увличаше, така се вживяваше в преподаването на  материала, че често пъти се питах дали не е участвувал сам в събитията. Пунически войни, Стогодишната война  във Франция  и особено походите на Александър Македонски, оживяваха пред нас като на екран. Всички съжалявахме, че часовете по история свършваха толкова бързо. Дори и през междучасието бяхме тихи само и само да ни разказва за събития, станали преди много векове. Когато говореше за походите на Александър Велики, сякаш чувахме тропота на хиляди коне, говор на десетки  езици и наречия, и смеха на източните красавици,  возещи се на огромни волски коли, примесен с грубите викове на воините му, невиждали родината си от много  години.        

  Много често, влизайки в час, този интересен човек, преподавател от около тридесет години, носеше куп книги - най-малко пет или шест. Интересното бе, че никога не ги четеше пред нас, въпреки, че като заглавия бяха интригуващи: ”Александър Велики”от Морис Дрюон, ”Наполеон”, ”Война и Мир” от Толстой, ”Идиот” от Достоевски, ”Фараон” от Сенкевич и други. Все си мислех, че някой ден ще прочете нещо от тях, така за илюстрация на уроците си, но това  никога не стана. Дори често пъти ги оставяше на катедрата през междучасието. Един ден, безкрайно любопитен, го попитах:.

 - Г-н Петков, защо постоянно носите със себе си тези книги? Не ви ли тежат?

 Учителят ме погледна загадъчно, усмихна се и без да бърза, отговори:

 - Знанието никога не тежи. Омир е носел в главата си “Илиадата” цял живот, аз само - пет-шест книги в ръце. Нима е лошо да видите какви книги пишат талантливи писатели.

 Тия думи, на учителя по история, запомних за цял живот. Години наред след като завърших гимназия, вечер, преди да заспя, вземах някоя хубава книга и четях до полунощ. И винаги си спомнях учителя по история и неговата неизменна купчина книги, с която се движеше постоянно. Някои го мислеха за чудак, за малко отнесен, но той беше един  прекрасен човек и преподавател от голяма величина. С него можехме  да беседваме на всякакви теми. Преподаването за него не беше съдба, беше мисия. Много обичаше да говори за събития, станали по време и преди библейските времена.  Когато го питахме дали наистина са съществували пророците и най-вече Иисус Христос, той отговоряше с  въпрос:  

 - А вие как мислите? Разбира се, че са съществували. Има само един Бог- това е нашият Създател. Как ще бъде наречен, не е толкова важно, но е един.  

 Знаейки, че между нас имаше деца и на атеисти, веднага добавяше: - Това е само история и нищо повече. С религия се занимават други.Много по-късно разбрах, че баща му и дядо му били свещеници, хора уважавани от цели поколения.

 Точно в 21 часа бях пред читалището, облечен, с лъснати обувки и накривена шапка. След минути дойде и г-н Петков и започнахме да караулничим. Разбира се, имаше още много хора по улиците, минаваха и ученици, заглеждаха ни, но ние се правехме че не ги виждаме, те нас - също, въпреки, че на дясната си ръка имах огромна червена лента с респектиращото “дозор”, тоест бяхме нечий контролен орган. Учителят не се заглеждаше много, дори му беше скучно, но аз бях на седмото небе – горд, горд до спукване. Сякаш не се разхождах по врачанските калдаръми почти безцелно, а инспектирах някаква огромна невидима армия, при това пълна с офицери.

 Признавам  си, че обичах да фантазирам. Никога не скучаех, когото останех сам. Измислях си какви ли не истории, една от друга по-интересни, затова трудно се вмествах в скучна компания. Прочетените книги ми даваха възможност да бъда винаги преди събеседниците си, а когато се случеше да бъда в компания с някого, който знаеше повече от мен, направо го боготворях. 

  В класа имахме един, казваше се Цветан,  който, иначе бе посредствен ученик, да не кажа слабак, но се интересуваше много от физика и няма да преувелича ако кажа, че знаеше три пъти повече физиката от самата учителка. 

Един ден Цецо Тасков, ни в клин ни в ръкав гдето се казва, на показен урок и  в присъствието на инспектор и директора на гимназията й  зададе следния въпрос:

 - Другарко Деянова, има ли черна светлина?

     Учителката спря да говори, обърна се към него и за първи път я видяхме злобна.  Рече:

 - Ами огледай се наоколо, ако има, може би ще я видиш. Не задавай глупави въпроси.

 Цецо Тасков обаче не се предаде. Каза:

 - Има. Има, ама вие не знаете. Не знаете и физиката.

 Замръзнахме. Такава дързост не очаквахме от никого, камо ли от Цецо Тасков, тройкаджията.

 Деянова пребледня. Опита се да каже нещо, после за секунди се овладя и гледайки го право в очите, му изкрещя:

 - Щом има, ела да кажеш каква е и къде я има!Аман от всезнайковци!

Реакцията на Цецо Тасков беше мигновена. Излезе пред нас, взе тебешира и разви така подробно теорията за електромагнитните лъчения като не забрави да начертае целия спектър – от инфралъчите до много високите /ултра/ честоти. Спомена и за гама лъченето, за космическите лъчи. Очерта и зоната на светлинния спектър, заемащ едва три процента от целия диапазон. Слушахме прихласнати, макар че, честно казано, почти нищо да не разбирахме от казаното. Таската, освен че чертаеше красиво, говореше и увлекателно. Хвърлих скришом поглед към двамата ни гости и ги видях да слушат с интерес. Г-жа Деянова се беше отпуснала на един стол недалеч от “преподавателя” и намръщена, също слушаше.       

 - Тази черна светлина се използва при електронните микроскопи за да се наблюдават вирусите, които са много малки, по малки от дължината на светлинната вълна, а така също и детайли от субвеществото, описвани от  квантовата физика. – завърши мнимият  учител и без някой да го подканя, си седна на чина. Междувременно звънеца беше бил, междучасието започнало и ние излязохме навън. 

 Никой не потърси отговорност от Цветан за нечуваната му дързост, макар за случилото се, часове след това  да знаеше цялата гимназия. От този ден другарката Деянова посърна и никога не изпитваше “професора”, както вече наричахме Цецо Таската  след показната лекция.

 Разбира се, нетактичността на “Професора” беше пословична. Често говореше и глупости, но в областта на физиката беше наистина бог. Друго не го интересуваше, освен едно - физиката.

  Един ден учителят по история го вдигна за да го изпита - оформяше бележките за срока. Какви ли не въпроси му задава, как ли не тактично го подсещаше за да отговори, но Таската мълчеше като пън. Явно, другаря Петков, не желаеше да му пише двойка, особено след като се прочу с току що разказаната история, но как да постъпи, като оня не знаеше нищо, абсолютно нищо. Накрая учителят се предаде, взе му бележника и гледайки към нас, попита:

 - Коя дата сме днес?

Цецо Тасков, който стоеше да черната дъска умърлушен, скочи като пантера и за миг се озова до преподавателя.

 - Днес е 20, а вчера бе 19 февруари - обесването на Левски - изрева неистово той.

От тази внезапност и от “познанията” на Тасков по история, всички прихнахме  да се смеем. Засмя се и учителят и вземайки му бележника, рече:

 - Браво, бе, как се сети?

 - Ами бяхме  на тържествено събрание снощи в читалището. Цялата гимназия. И аз бях. 

 - Личи си, че си бил там. Отърва двойката - рече г-н Петков и му писа тройка с два минуса.

 - Когато ми остане време ще науча и историята,  другарю Петков - каза Таската ни в клин, ни в ръкав. 

 - Защо тогава, сега да не копаеш тунел под Врачанския балкан - подхвърли сухо учителят, явно засегнат от незаинтересоваността на Таската към предмета му. 

  Имаше и много други забавни истории с други учители, но ще разкажа  само още една, която ми се струва, че  освен интересна е  и оригинална. Свързана е с учителя ни по география, който се казваше Никола Добрушки, но всички му викаха доброто Коле. Естествено и ние, учениците, го наричахме така, макар че можеше да ни бъде и  дядо. Известен беше с това,  че никога не пишеше двойки и  още с оригиналния си начин на изпитване.

  Един  ден влезе в клас запъхтян / винаги закъсняваше с около пет  минути / и започна да изпитва. Уроците му за нас бяха цяло шоу и понеже не пишеше двойки, гледахме да не отсъстваме от клас. Започна да изпитва едно момиче, казваше  се Нина, което винаги си учеше предварително уроците. Г-н Добрушки седна  на стола зад катедрата и тъй като беше дребен, над катедрата стърчеше само оплешевялата му глава. Попита: 

 - Какъв урок имаме за днес? 

 - Миналия път взехме за Китай.- отговори ученичката.

 - О, да, Китай! - каза той и  навеждайки се малко театрално  напред,   зададе втория си въпрос: - Знаеш ли кои големи реки минават през Китай?

 - Ян Дзъ и Хоан Хъ – издекламира Нина.

 - Ха!- скочи отново Добрушки сякаш някой го бодна на неудобно място. Ловко се измъкна иззад катедрата  и разхождайки се из стаята възкликна: 

 -  Великолепно, чудесно, много добре! Вие вече знаете китайски! Вие говорите китайски! Пред теб, госпожице, няма никаква пречка да говориш китайски език. Езикът на едномилиардната нация! Това вече е уникално... - и така, в този патетичен дух говори близо половин час, като ни разказа за още една голяма река преминаваща през Китай, за безкрайните оризови полета, за това, защо китайците били жълти, колко били скромни и каква дисциплина съществувала между тях, за някаква много интересна мечка, която живеела по дърветата и я имало само в Китай, за династиите Мин и Цин и то с такъв патос, че по едно време си помислих дали не се е самохипнотизирал.

 Нещеш ли някакъв зевзек от последните чинове, използвайки   една по - голяма пауза, тихо рече:”Коле,е!”

 Добрушки незабавно спря да говори, изгледа ни като тигър стадо маймуни и без да каже нито дума, отиде при катедрата. Написа шестица на Нина и точно тогава отпуснали се от изненадващото обаждане, започнахме да се смеем.  Учителят продължи да ни гледа мълчаливо, после написа нещо в дневника и си излезе преди още часът да бе завършил. Много от нас се втурнаха към дневника, любопитни, да видят какво написа в него. Първите го грабнаха и зачетоха на глас. Беше написано:

  ” Един вика Коле, друг вика Оле, трети се кикоти и при тия идиоти не може да се работи, господин директоре!”  Следваше дата и подпис.

 Вдигна се невъобразим шум. Всеки искаше да се увери със собствените си очи в написаното.Така премина междучасието. Едни се смееха, други хвалеха учителя, че така хубаво ни натри носовете, а трети, разглеждайки забележката от към художествената и страна, се удивляваха на поетичните способности на “доброто Коле”. Никой обаче не се разсърди, че ни нарече идиоти. Макар и без да го коментираме,  всички тихомълком признавахме че си го  заслужихме. Продължавахме да се смеем, но не се присмивахме на учителя. За пръв път, дълго време след това, не чух някой да го нарече “Коле”.

  Той наистина беше оригинал и такъв си остана до  пенсионирането.

 Бях се унесъл в горните спомени, когато другаря Петков ме хвана за рамото и рече:

  - Я чакай малко. Иде някаква двойка - момче и момиче.Виж дали не са от нашето училище.

 Погледнах в указаната посока и силно се изненадах - Веса! Веселина с оня  от Районния комитет на комсомола?! Спряха се  в сянката на някакво дърво, прегърнати, без да се интересуват дали някой ще ги види или не. Погледнах часовника си - показваше почти единадесет часа. Вечерният час за ученици беше отдавна минал. Ние също се притулихме в сянката на една къща – стояхме там  и ги наблюдавахме. Ония не ни виждаха, а личеше си, че и  преди това не са ни забелязали.

 - Да ги питаме ли за паролата? – се обърнах към учителя.

 - Каква парола, бе момче! Не виждаш ли с кого е?

 Да, наистина, с този можеше да се разхожда цяла нощ без  парола.

 - Какво ще правим сега? - попитах отново.

 - Стой и гледай. Не   искам  да ни видят. Затова – тихо! -нареди г-н Петков.

 Останах малко разочарован. Какъв контролен орган сме,  след като не те, а ние се криехме. Но го оставих без коментар. Ония не се бавиха много под дървото. Тръгнаха си прегърнати.  Те – напред, ние – след тях. Спряха пред портата на някаква къща, оня извади ключ, отключи, след което и двамата хлътнаха в двора. После светна лампа на втория етаж, която след около двайсетина минути отново загасна. Никой не излезе. Бях потресен ! Каква била работата! Ето защо избират хаховци като мен за дозори.След няколко минути си тръгнахме и ние, като предварително записах номера на къщата и името на улицата. Мълчахме и двамата. Когато се разделихме, г-н Петков ми каза:

 - Нито дума за това на никого, че може да пострадаме.  С тия шега не бива. Пази се!

 Веса! Какво може да ми направи? - си мислех. Най-много да не отида до Унгария. Балатон? Много важно. Има време - ще го видя друг път. Е, сега, рекох, паднали ли ми в ръцете най – после тая лицемерка. Ще й дам да разбере!- заканих се аз. Но все пак се вслушах в съвета на учителя и през следващите дни не предприех нищо, само проверих отново адреса. Наистина там живееше оня кретен от комсомола,  гдето си придаваше важност. Бил партизанин? И какво? Бил е преди,  а сега не е./ Каква наивност! / Да, ама отново си спомних, за момчетата на бай Иван, за предупреждението на директора  и реших, че ако разоблича / тогава тази отвратителна дума беше модна / хубавицата Веселина няма да съобщавам адреса. Само щях да кажа, че е влязла в някаква къща при някого посред нощ и не е излязла до сутринта. Ами ако сменя и датата? О, непременно така ще направя! Оня ще провери и няма начин да не и потърси сметка какво е правила там. Нека да се самоизяждат. Тази мисъл бързо ме завладя и аз почти щастлив се прибрах в къщи. Тормозеше ме само фактът, че постъпвах и аз подло, не бях свикнал още с лицемерието, но пък и те: как постъпваха с мен? Третираха ме като идиот.              .

 Реших да изчакам няколко дни и да продължа сам разследването си. Хем щях да имам повече улики, хем щях да обмисля какво да правя. Легнах си и заспах веднага.

 На другия ден, когато отидох на училище, останах изненадан. Всички ученици - от осми до единадесети клас - бяха строени на двора. Учителите бяха също там. Нямаше празник, нито повод за колективни изяви и затова се зачудих - какво ли е станало? Който и да питах, не можа да ми каже. Отидох при класа си и зачаках с другите. По едно време успях да попитам г-н Косев, учителят по физическо, който ходеше между нас и оправяше редиците на построените ученици, за какво е всичко това.

 - Ще разберете - рече той и продължи да си върши работата.

 Учителите гледаха към източния портал на двора - и коментираха  нещо оживено. Загледахме се и ние нататък. Господин Косев нареди и порталът беше отворен широко. Явно, щеше да влезе превозно средство, но какво ли?

 Не чакахме дълго.

 В двора влезе някаква селска каруца. На капрата се мъдреше дребен поп, а върху съдържанието на каруцата седеше мустакат милиционер, почти два пъти по едър от попа. Конят се стресна от шума и навалицата в двора, но въпреки това влезе. Каруцата спря чак пред главния вход на сградата, където бяха се събрали  всички учители.

 Това, обаче, не беше всичко.

 На двадесетина метра след каруцата друг милиционер водеше с белезници ученик - също дребен. Ученикът беше страшно изплашен, едвам се тътреше пред милиционера. Щом пристигнаха и те пред главния вход, директорът на гимназията се качи на по-високо стъпало и тогава учителят по физическо, г-н Косев, изкомандва:

 - Мирно! Тишина. Да се пази тишина.

 Шумът веднага утихна. Директорът нареди нещо на училищната прислуга и тя започна да разтоварва каруцата. Сваляха...книги, книги, много книги. Сваляха, сваляха, докато не се образуваха два огромни купа от книги и в каруцата не остана нито една. Всички гледахме с интерес сцената.Особено впечатляващ бе попът, който от време на време бършеше лицето си с ръкава на расото. Момчето, както се разбра, негов син - също стоеше пред всички,  стъпваше неспокойно от крак на крак със забит в земята поглед. След като каруцата беше разтоварена,  Директорът повиши глас за да го чуват и последните редици. Каза:

 - Ученици! Вижте този тук ваш съученик За пет месеца е успял да изнесе от библиотеката над двеста и петдесет тома книги. Аз лично не разбирам, защо го е направил, след като е могъл и тук, в училището, да ги чете.

Обърна се към него и му нареди:

 - А сега обясни пред всички, защо го направи.

  Ученикът не помръдна. Попът се приближи до него, каза му нещо на ухото и чак тогава момчето вдигна глава, но вместо да говори, внезапно се разрева. Плачът му, ту се усилваше, ту замираше.Наложи се една от учителките да му бърше сълзите. Изведнаж, сцената от смешна се превърна в гротескно жалка. И как не - в една елитна гимназия на окръжен град, по някаква неадекватна причина, пред повече от петстотин човека, стоеше селска каруца, някакъв поп, двама пазители на реда и едно петнадесетина годишно момче, хълцащо на пресекулки, герой на сцената или по-точно крадец на 250 тома книги. Отчето отново започна да бърше лицето си с ръкава на расото. Това показваше, че картината трябва да се промени.

  Директорът бързо съобрази, че гледката става от жалка по-жалка и нареди веднага да се внесат книгите, а момчето да бъде освободено. Милиционерът му възрази нещо, но под острия поглед на г-н Ангелов, бързо се подчини.

  Така завърши цялото това  шоу, без да разберем  за  истинската присъда на малкия  ученолюбив крадец, както и за какво са му били толкова много книги у дома.

  Чак сега разбрах, защо на срещата с директора преди месец, той ме пита дали  връщам книгите които вземам от библиотеката.

   Дни наред се разказваше тази история в училището. Наказанието обаче  на ученика, беше минимално - намаление на поведението с две единици. Не разбрахме и името на момчето, даже не го видяхме повече в гимназията. Може би беше преместено  в друго училище – не знам.

  Бях впечатлен не толкова от кражбата, а от това, къде са зяпали двете библиотекарки, докато този с нищо незабележим ученик, бе изнесъл почти половината от книжния фонд на гимназията. По-късно разбрахме и подробностите:  любителят на книги не се интересувал от съдържанието им, дори не и от заглавията, а от външността - корици и надписите по тях. Затова в частната му библиотека бяха хлътнали томовете на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин, тоест на всички класици на комунистическата идеология, чиито произведения по това време се печатаха като учебници и изучаваха като Корана - повсеместно и навсякъде. Това изплашило до смърт  новата  власт и тя предприела щателно разследване. Не се получило това, което очаквали - вражески съботаж от голяма величина, но все пак като средство за агитация срещу скрит враг било добре дошло - попски син крадец! Крадец на марксическа литература! За какво? Защо? Цялата марксическа литература, замъкната в някакво планинско село! Саботаж? Разбира се, че е саботаж - какво друго. Даже сметнали сериозно, че и отчето е замесено в тая история, но поради липса на доказателства, а и от пълните самопризнания на крадеца – взел ги само, защото обичал книги с хубави корици - баща му не замина за Белене. Сега всеки би погледнал на този история откъм забавната страна, но тогава не беше така.

  Главата на хубавицата Веселина “хвръкна” - беше свалена незабавно от председателския пост. Не я спаси и това, че бе дъщеря на партизанин. Бдителноста била слаба,  контролът- никакъв, а това не се прощава дори и на свои.            

 Мен ме обвиниха, че не съм докладвал навреме за пропуските на “ другарката “ Тодорова, поради което тя допуснала големи грешки и месец преди завършване на учебната  година - бях в десети клас - ме преместиха в друго училище. Там попаднах на непознати хора - учители и ученици - което, естествено ми се отрази до известна степен на оценките. Добре, че учителите от Елитната  гимназия ме познаваха и обичаха, и някои от тях ми помогнаха. Бързо преодолях кризата. Оценките ми за годината почти не се промениха. Останах си същия - ученолюбив, самоуверен, прям и...глупав. Не си задържах езика зад зъбите, а  това се наказваше. Тогава. Че и после. Въобще мина много време докато разбера, че силните на деня не обичат да им се зъбиш.

Завърших десети клас почти сред непознати, но успях да стабилизирам  успеха си, като се явих  по важните предмети на изпит допълнително. Всичко мина както го бях предвидил. Само учителят по български език се заяде, като почти без да ме изпитва ми писа четворка. Беше някак си нескопосано - по всичко шестици  и една четворка. И то по предмет, който най-добре знаех. Много се ядосах, но причината си беше в мен. Позволих си нетактичноста да кажа на преподавателя, че другарката Пенчева от другата гимназия е много добра преподавателка и това веднага настрои даскала срещу мен. Не знаех, че навремето, като студент той я ухажвал, проявил желание да се жени за нея, но тя не искала и да чуе за това.

  Но така е - неинформираните и прямите винаги губят.

 Разбрах го, защото поради тази прямота, кармата винаги ме е чукала по главата, но ха де! не си вземах поука от това и толкова.

 

                ____________________

 

 

 

          

              3.

 

 

             Среща с прочутия  Мистер Сенко  

 

 

 

 Четирите години в гимназията минаха неусетно. Бях млад, здрав и се учех с лекота. Баща ми виждаше това

 и въпреки трудностите по издръжката, правеше всичко възможно да завърша гимназия. За него това бе голямо начинание и с основание.Само трима човека от село  имаха завършено средно образование. Имахме и един доцент, който се беше покрил  в столицата така, че и Интерпол не  би го открил. Никой не го гонеше, властта не се занимаваше с него, но човекът - светилото на село - се беше законспирирал толкова дълбоко, сякаш съселяните му бяха човекоядци. Странен начин на мислене. Поне аз не можех да разбера защо това бе така.

 Не беше от богато семейство, нито от прости родители - баща му бе счетоводител и въпреки това доц.Николов не се мяркаше из село. Хората говореха за него като за фантом – има го, ама може и да го няма.

 Последният – единадесети клас - на моето обучение, започнах в друга гимназия. Бързо се приспособих към новите условия – учители, ученици, обстановка. Всъщност нямаше и кой знае какви промени. По онова време за учителя бяха важни две неща: ученикът да е дисциплиниран и естествено ученолюбив. Предполагам, че това е важало за всички времена и епохи.

  В сградата където учех, се помещаваше и още едно учебно заведение –Учителският институт. Там учеше един мой братовчед – Гошо, който беше  по - голям от мен само с две години, така, че бързо си намерих приятел. С него често обикаляхме из града и по прословутите врачански лозя.

  С Антинора се “разведохме” и аз си хванах гадже от новото училище. Беше много хубаво миловидно момиче с големи синьозелени очи. Оказа се  племенница на прочутия маг  Мистер Сенко. Един ден тя даже ме запозна с него. Стана така.

  Скучаех в къщи и реших да я потърся. Денят беше чудесен. Щом ме видя, лъчезарната й детска усмивка блесна на лицето и тя ме покани да вляза у тях. Въобще не се двоумих, защото бащата на Нушето беше починал и тя живееше само с майка си. Така че нямаше мъж, който да ме притесни, както  примерно, това  бе при Антинора, където брат `и и баща `и почти ме гипсирваха щом ги срещнех. Естествено, нямах си и престава с кого ще се запозная вътре, понеже тя никога не бе говорила за семейството си. За баща й ми бе казал братовчедът Гошо.

  Беше много интересно - за пръв път се запознавах с истински факир. Мистер Сенко бе  вече прочут по целия свят и нямаше човек от Враца, който да не се  гордее с него.

  Още щом ме видя, Мистер Сенко се направи на изненадан. Рече:

 - О,о Нуше, това ли е зетят? Ама той бил хубавец, бе! Къде го намери този красавец?

  Стана ми неловко или казано на жаргон тъпо, защото знаех, че   нито съм красавец, нито грозник. Бях някъде към златната среда плюс още нещо.

  - Вуйчо,о, недей да засрамваш момчето! - рече Нушето развеселена.

  - Той наистина е чаровно момче – каза майка `и с невероятна непринуденост, от което аз се притесних. Е, няма да крия: ушите ми порастнаха поне с два милиметра, въпреки, че тази дума ”чаровен” не харесвах и не ме ласкаеше. Исках да бъда як, да правя впечатление със сила, с мощ. Исках да приличам на филмовия актьор Джони Вайсмюлер от филма “Тарзан”, който филм се въртеше по кината в града. Ученолюбието и чаровността за мен, един току що оформящ се мъж, не беше нищо. Завиждах на едрите и  дебели момчета, макар повечето от тях да  бяха глуповати и фукльовци. Перчеха се с още неукрепнали мускули, наричайки ги бицепси, гледаха с часове юмруците си, а когато им се отдадеше случаи, ги пробваха върху такива като мен. Нарочно не си миеха ръцете, за да изглеждат по-грубовати. По това време мазолестите работнически ръце бяха на мода и колкото по-груб  бе младежът, толкова повече го харесваха момичетата. Така, че тези ”чаровно момче”, ”красавец”, бе за мен едва ли не обида.

  - Откъде си, бе чаровник? - отново ме подкачи  Мистер Сенко и докато да  му отговоря, продължи - ама ти май се срамуваш!

  Реших да му покажа, че не се срамувам.

  - Хей от там – кимнах небрежно с глава към прозореца, сякаш бях роден на площада пред Централната поща - една великолепна  сграда, която наскоро бе завършена.     

После, за да държа инициативата подхвърлих, уж незаинтересувано:

  - Теменужка ми е говорила, че сте фокусник, факир. Можете ли да направите нещо интересно сега?

  - Разбира се! - ентусиазира се вуйчото, но не си мръдна и  пръста.

Майката на Теменужка отиде към кухнята и ние останахме сами.

  - Хайде! – подканих го аз.

  - Какво ”хайде”,  къде ти е якичката? Ученик с куртка, а без якичка!

Машинално пипнах врата си. Интересно, куртката ми беше разкопчана, а якичката, която беше дори зашита за нея,  липсваше.

  - Тази ли е? - рече Сенко и небрежно ми я подаде. После ме повика, чукна ме леко по главата с пръст и тихо, почти шепнешком, рече: - Да си миеш врата.

  Останах като гръмнат. Кога този човек беше успял да стори всичко това. Та аз бях с него не повече от петнадесетина минути. Още се дивех на фокуса му, когато той ми подхвърли носната кърпа с едно небрежно:

   - И тя е за пране.

  Този път се засрамих не на шега. Сенко ме грабна истински. Щеше ми се да остана още  с него, но Теменужка и майка `и се върнаха от кухнята. Почерпиха ме с класическо домашно сладко от череши и ние излязохме с Теменужка по наши си младежки работи.

 Все си мислех, че след някои и друг ден, дори след година, великият Маестро ще ме повика при него за асистент и ще стана факир. Факир не станах, нито тогава  нито после. Даже скъсахме с Теменужка по един много глуповат начин.

 Един ден, беше края на май, отидохме с нея на разходка към Вратцата. След теснината, излязохме на по-ироко място. Водата на река Лева весело бълбукаше между камънаците. Денят беше слънчев, топъл и с невероятно свеж въздух. Имаше още хора: семейства с деца, такива без деца, ученици, други млади хора. Ние се скрихме зад един храсталак и след  като се нацелувахме хубаво, решихме да се поизкъпем. Река Лева е известна на врачани. Идва от към село Згориград и разделя града на две половини. Нещо, като  река Дунав, която разделя град Будапеща на две половини, с тая малка разлика, че река Дунав е пълноводна и плавателна, докато река Лева пресъхва през лятото.

  Съблякох се  по гащи, които бяха нещо средно между бермуди и слип - домашно производство - и запъчих гърди около момичето си. Теменужка също се събу боса и зашляпа по водата. Смееше се от сърце. Беше само на петнадесет години! Всичко я разсмиваше. Доставяше ми удоволствие да я забавлявам и продължих да правя разни маймунджулуци, подскачайки от камък на камък.

 Слънцето грееше ярко някъде високо в зенита. Отляво Балканът се раззеленяваше бурно, а отдясно, от към града, отвесните стометрови скали блестяха като току що измити. Имаше и алпинисти по тях, които от време на време се заседяваха по зъберите и скалните ниши, за да си почиват, но на мен ми се струваше че спират, за да ми видят номерата.

  По едно време внезапно се подхлъзнах и паднах във водата, като едва не си разцепих главата. Реакцията на Теменужка беше ужасяваща. Изпищя, сякаш се хвърлих с главата надолу от стометрова височина. Дотичаха хора, които се препичаха на близките обли камъни. Всеки питаше какво е станало, защото  междувременно бях се измъкнал от размътения вир, чудейки се каква бе тази мигновена реакция на приятелката ми и на тези дебеланковци, които дремеха полуголи върху съседните плочи. След като видяха че не съм пострадал - само си бях намокрил гащите и една подутина на челото издайнически показваше какво беше се случило, хората се разотидоха, смеейки се.

 Бях ядосан и обръщайки се към Нушето, казах:

 - Защо така изпищя? Дотърча кьораво и кьопаво да ме види  как  размътих гьола. Какво от това, че съм паднал във водата!

 - Как, бе човек, - рече Нушето - я виж каква цицина ти излезе на челото. Щеше да се пребиеш.

 - Какво от това – продължавах да се перча аз – цицината си е моя.

 Междувременно  топката  на  челото посиня и започна ужасно да ме боли, но аз не се предавах:

 - Добре, че не се подхлъзна ти - рекох- щеше де събереш целия град.

 - А ти какво, какво щеше да правиш? - попита тя, повишавайки тон - Щеше да си  траеш? Щеше да ме оставиш да се удавя? Щеше да ме зарежеш тук, сред чужди хора, осакатена?

 - Я стига си говорила глупости – казах - ами ми подай панталона да се преоблека, че ми стана студено.

 Тя го подаде мълчаливо. Аз се преоблякох и седнах да си пера мокрите гащи на  вира. След като свърших горе-долу тази работа  и казах:

 - Изморих се –  което си беше вярно. Но не от прането, а от клечането и пазене на равновесие на облия камък.- Изпери ми чорапите – рекох, без да се замисля – така и така се намокрих и ще трябва да се суша. Не съм ги прал от месец – реших да се пошегувам – миришат на умряла мишка.

 Признавам, езикът ми беше грубоват. Исках да приличам на мужиците от съветските филми,  които вече заливаха кината ни. Мъжете в тях бяха груби, плюеха където им падне и се секнеха шумно, а жените - съветските “девочки”- показвани на екрана бяха от прости, по-прости. И непременно със забрадки от евтина басма и във ватенки. От време на време се показваше някое хубаво момиче, босоного в евтина избеляла рокля и то, за да се види колко много е влюбено в грубоват, мръсен, мазолест тракторист. Гледахме с Теменужка филма “Три танкиста” и благоговеехме пред актьори и режисьор, създали такъв “шедьовър”.

Така беше тогава. Романтика от мазоли, кал и грубост ни заливаше от всякъде. “Специалистите”  по духовните ценности, които бяха изместили дори и свещениците, го наричаха  социалистически  реализъм. И си беше много точно казано. Какво друго можеше да бъде социализмът, освен лъжа, грубост, кал и простотия.

 - Няма! - отвърна Нушето - Няма да ти пера чорапите. Дори и да не миришат.

 - Защо? Изморих се. Не ми ли вярваш?

 - Вярвам ти, но мъжът и жената трябва да са равноправни.

 - Добре – рекох - дай ми тогава единия, ти ще изпереш другия чорап. Става ли? 

 - Няма!- каза тя седнала на края на вира. Ако аз пера твоите чорапи, ти ще изпереш моите.

 - Ами, ако ти изпереш моите гащи, какво ще стане? – попитах вече доста развеселен.        

 - Ти ще изпереш моите! Не гледаш ли филми? Какви изводи си  правиш от тях?

 - Ами събувай ги, де! Или си без гащи?

  Това преля чашата. Теменужка се разплака и грабвайки чорапките и сандалите, си тръгна към града. Гледах я докато се скри зад завоя. Чак тогава се усетих, че направих голяма глупост. Въобще не загрях, че тя бе  дете / всъщност и аз не бях кой знае колко голям - само на седемнадесет години / и че  я обидих с моя нескопосан хаплив език.

 Така се разделихме завинаги. Тя си отиде у дома, а аз  останах  в ждрелото на река Лева, да си суша гащите. Вече изтегнат на една по-голяма плоча, печейки се на яркото майско слънце, си мислех: ” Ще й мине. Ако не ме пере, за какво ми е. “

 О, свещена глупост! Колко лесно идваш при хората и колко трудно си отиваш!

 

                          _______________________

 

 

 

 

                                           

 

             4.

 

 

                                Други  интересни  събития

 

           

     Напук на моите врагове от елитната гимназия, завърших средното си  образование с отличен успех, въпреки принудителното местене, нови учители, друга обстановка и т .н. На заключителното тържество присъствах формално - взех си зрелостното свидетелство и запраших към село.

     Баща ми погледна документа, който удостоверяваше че вече съм узрял и най-важното, по неговите думи - “станал  учен човек”. Докато оглеждаше дипломата ми, хвърлях по едно око през рамото му, горд от успеха си, който не беше за подценняване – само една петица, останалото шестици. За мое разочарование, баща ми сякаш не виждаше бележките, а се взираше в цветните орнаменти по краищата на документа. Обичаше да рисува  и когато имаше възможност, го правеше. Гледал съм го как изравнява пред себе си суха ситна пръст или пясък и с пръчица рисуваше разни животни. И то не лошо. Много по-късно, когато него вече го нямаше и децата ми пораснаха, ми стана ясно защо и двете рисуват превъзходно.

    Когато завърши с изследването на  орнаментите,  усмихна се доволно и подхвърли:

    - Хей, синко, това да не е тапия, менте? Знам че се учиш добре, ама пък да наредиш само отлични бележки...

  Обичаше да се шегува, затова и аз се усмихнах доволен. Все пак беше забелязал “ убийствената” колонка от шестици върху дипломата. Майка ми наблюдаваше отстрани, седнала на трикрако столче с неизменната хурка под мишница. Вретеното тихо свистеше при всяко усукване на нишката. Когато я погледнах,  гордо ми се усмихна, сякаш бях спечелил професура в Харвардския университет. Не издържах, скочих и я прегърнах, така както си беше с хурката.  По буйната ми черна къдрава коса полепнаха фандъци вълна от къделята й.

  Баща ми свали очилата си, погледна ни и рече:

   - Я стига лиготии! Зрял човек, пък се вре в полата на майка си.

Подаде ми дипломата и така между другото подхвърли:        

   - Може да си зрял, даже презрял, но ако си глупав, пак ще си  останеш прост.

  Не ми стана много ясно този ”бисер” защо го каза, поне тогава, но имайки предвид, че баща ми не бе глупав човек, се замислих. Наистина какво още трябваше да направя? Да остана на село, хич не ми се искаше. За нещо по-сериозно нямахме пари. Знаех с какъв зор минаха тези четири години. Междувременно баща ми беше влязъл в ТКЗС-то, подарявайки всичката ни земя и добитък на държавата. Имахме само една крава - единствената частна собственост разрешена ” отгоре”, която кротко пасеше в края на двора, поглеждайки ме от време на време с големите си влажни кравешки очи. Мислех, че и тя се радва на успеха ми, но след като й дадох и изпи цял бакър вода, престана да се впечатлява от моите успехи.

  Вече не разрешаваха на баща ми да упражнява занаята си - правене на гумени цървули - та и оттук нищо не се очакваше.  Събирането на яйца и продаването им на пазара се считаше също за частно практикуване на забранена дейност. Пък и съселяните ни не продаваха вече яйца.

 Кокошките намаляха - нямаше с какво да ги хранят хората.  Кудкудякането из махалата ставаше все по-рядко и по-рядко. Случваше се  понякога някоя нахранена кокошка да снесе яйце и тогава вдигаше  невъобразим шум - кудкудякаше та се късаше, сякаш яйцето и тежи най-малко кило и половина.

  Изведнаж разбрах, че от тези четири години учене и от тая отлична диплома няма никаква полза, ако не направя нещо смислено. Затова казах твърдо:

- Ще продължа да уча. В София!

- Как?- попита баща ми. – Едва ли ще е удобно да носиш торбата с храна от тук до Софията. Не мислиш ли, че е малко далечко?

Майка ми спря да преде, погледна ме умислено и рече:

 - Ех тия пусти пари, все не достигат!

 - Ще видим - рекох. Прибрах си документа за зрелост, скътах го при останалите мои книжа и с това въпросът приключи.

 За да покаже, че не е безразличен към моите тревоги, баща ми подхвърли успокоително:

 - Сега ти предстои казарма, пък после “я камилата, я камиларя”  философски заключи той.

 - Няма да ходя войник! – отсякох. – Казармата за мен е губене на време. Две години и половина?  Та това е абсурд!

  След няколко дни заявих на родителите ми, че заминавам за столицата да уча.Нямах представа какво да бъде – но желаех  да уча.Четях много, какви ли не книги преминаха през ръцете ми и мирогледът ми се промени до неузнаваемост в сравнение с този на моите връстници.Книгите са голямо нещо, разбрах го тогава и винаги съм го твърдял след това.Искаш ли други светове- ето ти ги.Те са там на рафтовете в библиотеката. Минало, настояще, бъдеще – всичко е там.

 Взех си ученическата чанта с документите за зрялост и паспорта, майка ми сложи една варена кокоша кълка, останала от предния ден,половин погача, буца сирене, баща ми ми даде пет лева и един летен ден заминах за големия град.

 Във влака срещнах случайно един мой съученик – казваше се Ангел – който заминаваше за село Мусачево, където се намираше Нацоналната база за безмоторно летене. Половин час разговор с него бе достатъчен да променя посоката – вместо в София, се озовах в Мусачево.      

 Все пак намерих време да прескоча до София и подадох документи за следване във Висшия машинноелектрически институт и така между другото, като резервен вариант и в Полувисшия институт на съобщенията. Примамливото там бе, че признаваха военната служба. По-точно имаше някаква смесена форма на военно  и цивилно обучение. 

 На Мусачево бяхме като на курорт. Ядене – на корем, тъй като още от началото шефовете на Базата обясниха, че ”от нас ставали превъзходни летци” и т.н. Вечерите преминаваха в лакардии и смешки до късно. После се вмъквахме в чистите чаршафи и заспивахме моментално. Младост! Прекрасна младост! В курса имаше и момичета и за моя изненада доста хубави, така, че бързо забравих голямата си и велика цел – висшето образование. Почти бях решил да стана летец, когато един ден се  случи нещо ужасно.

 Старши инструкторът, при пробен полет с безмоторен самолет, вместо да кацне на равната като тепсия поляна дълга поне две километра, се замота в клоните на една огромна чвореста върба, при което си счупи и двата крака и едва не загина.Беше увиснал на един клон като простреляна дива патица. Това мигновено ме отрезви и аз на другия ден незабелязано се изнизах към Столицата.

 Явих се на конкурсни изпити, като, въпреки никаквата подготовка, по математика и физика изкарах шестици, но по български език едва вързах четворка. Общата оценка не беше достатъчна за инженерни науки и аз, ща не ща, се “приземих”в двора на Пощенския институт на Лавеле №1, точно в центъра на Столицата.

 Когато ни пускаха в градски отпуск, гледах сградата на Висшия машиноелектротехнически институт до паметника на Васил Левски като забранен плод, въздишах тъжно, но пък утехата ми идваше от това, че бях млад - едва навършил деветнадесет години, а и в Пощенския институт се отбиваше военна служба.

 Още на третия ден ни остригаха и облякоха във военни униформи. Когато се видях в отражението на една витрина ми идеше да заплача. Не можах да се позная. Чудех се кой е този идиот, гдето стоеше пред мен. Знаех, че няма да бъда манекен на модна къща, но чак пък да съм такова  плашило...как да не заплачеш?  Всъщност, това стана след около месец, когато брат ми, по-възрастен от мен и вече работещ  в София, ми дойде на свиждане. Щом го зърнах, така се разревах на портала, че на хората около мен им стана неловко. Помислиха ме вероятно за някаква откачалка, хахо. Брат ми се смееше. Колкото повече ме гледаше, толкова повече се смееше. После изведнаж спря и рече:

 - Я не се излагай! Та ти си войник! - Потупа ме по смачканото кепе, тоест по остриганата ми  глава и ме заведе на лавката, където ми купи две вафли и лимонада. Разбира се, само след половин час нямаше и помен от лошото ми настроение. Смеехме се и двамата седнали на мешана скара и студена бира. За да ме развлече, пък и разчувствувал се, като ме видя войник, понеже бе служил доста отдавна, той  ми разказа една забавна случка от неговия войнишки живот:  в момент на лошо настроение, подофицерът се опитал да го подиграе подхвърляйки му нещо за изгора,  любов и т.н. На брат ми му причерняло още повече  и не разбрал кога нокаутирал заядливия  подофицер. Било нещо нечувано –  войник да бие началството си! Дежурният офицер / тогава царски / бил добър човек и след като разпитал и двамата, потулил нещата така, че до съд не се стигнало. Брат ми престоял в ареста само пет дни. Аз, разбира се, бях далеч от мисълта да бия някого, защото знаех със сигурност, че ще ме бият, затова го избивах на плач.

  Може би, това беше   защитен прийом, останал ми от ранното детство.Читателят сигурно си спомня началните страници на книгата, където описвах как се спасявах от боя като дете.

  Двете и половина курсантски години минаха като два дни.

  Сутрин ставахме в 6 часа. От седем до седем и половина, след закуска, марширувахме и пеехме бойни маршове за Великата отечествена война на Съветския съюз, станали вече неизползваеми. Нямаше го българският марш ” Велик е нашият войник”, пят от милиони българи, за който, баща ми  и брат ми, бяха ми разказвали. Нямаше и други наши патриотични песни.

  Хората от съседните жилищни  кооперации,  в невъзможност да ни изгонят от импровизираната казарма, рано-рано сутрин щръкваха по балконите си и по принуда слушаха мощните ни ревове. Офицерите ги наричаха войнишки песни, съседите - ужасна какафония, а  ние, ние нямахме мнение. Пеехме, та се късахме. Това се повтаряше всеки ден - сутрин и вечер - като заедно със страховития рев се чуваше и чаткането по калдаръма на стотици войнишки обувки - марширувахме. Останалото беше почти еднообразно: закуска, учене по класните  стаи, обяд, следобедна строева подготовка, вечеря и спане. Е, имаше и пикантерии. Ще разкажа само две от тях – забавни са, пък и едната ни доста уплаши.

 Точно пред портала на училището, от другата страна на улицата и по-точно пред помещението където спяхме, стърчеше единствената небутната триетажна къща, останала след оформянето на новия център на Столицата. Беше пълна с роми. Колко цигански семейства живееха там, никой не знаеше. Но по моя преценка не бяха по-малко от десетина - петнайсет. През деня или спяха или ги нямаше, но вечер, а и през нощта бяха там и такава олелия вдигаха, че умрял да си, пак ще се събудиш. Песни, музика, бой, смях, писъци, рев – всичко това поотделно или заедно. Единият от прозорците на нашата войнишка спалня гледаше точно в “спалнята” на циганско семейство, което не си правеше труда да гаси лампата над главите си при по-специални случаи. Мъжът и жената се въргаляха  по наровете,  бутаха на пода изпозаспалите циганета и работеха  усърдно за увеличение на фамилията. Ние се трупахме на чудотворния прозорец, докато леглото под нас не се счупеше или докато някой  не изпищеше, че е смачкан от останалите. Най-интересното бе, че след “сеанса”, циганинът надуваше кларинета и заситняше само нему познат мотив. Циганетата и жена му  не мръдваха - спяха като заклани - ние “свирехме отбой” и налягали по леглата коментирахме до късна  доба видяното.

 Втората случка беше направо ужасна.

 Всъщност, не разбрахме много какво стана,  защото ареста на нашия съкурсник стана внезапно и почти светкавично.

 Бяхме се строили за вечерна проверка, когато двама яки непознати мъже изведоха из строя някакъв младеж като нас, униформен, от по-горния випуск и  пред погледа на всички ни - офицери и курсанти- бе набутан в една камионетка, покрита с брезент и изчезнаха в тъмното. Около минута всички мълчахме, след което полковник Антонов обясни на всички, че е  арестувано лицето  Иван Контов  заради  вражеска  дейност. Всъщност и той едва ли знаеше защо това стана, но щом акцията бе проведена от Държавна сигурност, значи е така. Полковник Антонов беше завършил Военно училище на Негово Царско Величество Борис ІІІ и едва ли биха му казали причините за внезапния арест на курсанта. По-късно разбрахме и подробностите.

 Ето как стана това.

 За външния ни вид – подстригване, бръснене и аксесоари за облеклото - се грижеше един млад турчин, черен като циганин / а може би беше и циганин – не знам /. Освен бръсненето и подстригването имаше и малка лавка при него, от където си купувахме дреболии - безопасни игли, якички за куртките, карфици, конци  за копчетата, които често се късаха при нощните бдения на секспрозореца.  Казваше се Сабрин Пашалиев, но всички го знаехме  като Сабри Пашата. Имаше огромни бакенбарди и тънки като пиявици мустачки. Панталоните му бяха тесни и с десет сантиметров маншет – нещо нечувано за  онова време. Такива носеха само екстравагантни младежи, които властта наричаше суинги, буржоазни отрепки и т. н.

  Понеже беше и доста мургав всичко си отиваше на място – берберин от класа. Сабрито беше известен и с това, че нямаше тайни, които да не знае. Освен това умееше да подстригва и да бръсне ”до червено”  с ръката на виртуоз, макар да не си затваряше устата, докато “те работи”. Та от него научихме, защо бе арестуван  нашият колега.

  Бил агент на чуждо разузнаване, по-точно на френското,  враг на народа, предател на родината, с една дума- “сволоч.”  Пашалиев обичаше да използва руски думи, които чуваше постоянно от  бърборещото зад него радио.

  Много по-късно разбрах, че Сабри Пашата бил доносник на Държавна сигурност - турчин докаран от Делиормана и специално обучен да се държи непринудено с нас, както и да “бръсне до червено”. Та на това уж безобидно  забавно човече, ние глупаците, сме си “ изливали душата”, докато ни “работел”. Вероятно и Иван Контов  е правел същото.

  Понеже съм любопитен открай време, реших да разнищя тази детективска история. Години по-късно, когато работех вече в Слаботоковия  завод, се запознах с полковник от милицията - приемчик на готова продукция - и го попитах за случая. Той беше симпатичен и много сериозен човек и един ден ми “докладва”. Сабри Пашата наистина ни “работел”, тоест получавал сведения от нас каквито си иска. Докладвал на своите началници и за въпросния курсант, който споделил с него, че се запознал с едно много хубаво момиче - французойка - дъщеря на служител във френското посолство и че ще се жени за нея. Щял да напусне училището. В сводката, обаче било написано, че френското разузнаване се е докопало до наш бъдещ офицер от Елитно военно училище, който предавал секретни сведения на чуждо разузнаване.. Любопитно ми беше да науча какво е станало с арестуваното момче, но така и не научих. Никой нищо не знаеше за него. Щеше да бъде жалко, ако го беше сполетяла съдбата на по-малкия син на бай Иван.

Та това е по втория случай. След него страхът ни скова като в менгеме. Офицерите – няколко човека - командировани тук- някой заради физически недъзи, други като несигурни, понеже бяха завършили царско училище, също бяха уплашени, но не даваха вид.  Всъщност, опитът си казваше думата. Докато ние, младоците, цял месец  коментирахме случая като сензация от световен мащаб, те си мълчаха.

  Сега, близо половин век след онези събития, такава случка би изглеждала забавна, но тогава си глътнах езика от страх.

Народната  власт може да  си беше много народна, но не бе ясно, на чи народ служи.    

                                 ______________________________

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                 5.

 

                                Плевенски   истории

 

 

        Настъпи есента на 1954 година. Аз завършвах  още едно учебно заведение, при това полувисше, което щеше да ми даде възможност да имам професия, с която да се изхранвам, а Джордж Оруел току що бил написал прочутата си книга “1984”, с която давал прогнози, как сме щели да живеем при комунизма след тридесет и пет години ние, соцлагеристите. Единият - моя милост - стъпваше на реалността, другият - Оруел – стъпвал на предположения, наблюдения, догадки.

 След години се разбра кой, аз или Оруел е бил прав и кой  е строял картонени кули.

Бяха се изтърколили две петилетки  от строителството на социализма по нашите древни земи. Основите бяха готови, тоест дупката изкопана, бетонът - също готов. Оставаше само да напълним дупката. Ентусиазмът беше голям и нямаше начин и това да не стане. Големият брат бдеше – щеше да ни помогне.

Щом взех атестата си за професионална квалификация, след две години  учене и чаткане по калдаръма  в центъра на София, и още шест месеца строева военна подготовка в пловдивско поделение – започнах работа в Плевен.

Още първото ми месечно възнаграждение подсказа, че нещо не е наред. Заплатата  ми бе 70 лева по сегашния курс,  които пари не стигаха за нищо. Започнах да си лягам полугладен. Организмът ми започна да се бунтува. Този мой двадесетгодишен организъм искаше да живее сносно - да спортува, да се храни нормално, да ходи от време- навреме на сладкарница с момичето си, да гледа кино. Телевизията беше още химера за нас, хората от соцлагера. Радиото, обаче, работеше на пълни обороти денонощно: слушахме какво ли не – сутрин ни събуждаше с песни за полето, песни за другаря Червенков и другаря Георги Димитров, на обяд – музика на народите от Великата съветска страна, а те бяха много: руснаци, татари, башкири, чукчи, грузинци, белоруси, украинци, узбеци, шебеци и т.н. и т.н. След обяд, приспиваха работническата класа по заводите с арии на Мусоргски, на Чайковски, Хачатурян и  новоизлюпени съветски класици, чиито имена никой не бе чувал. Докато вечеряхме или се разхождахме по “главната улица ”, от високоговорителите гърмяха “частушки” и бойни маршове съчинени по случай Великата отечествена война на Съветския съюз.На никого не му правеше впечатление, че бяха минали вече десет години от зверското клане между народите. Новините бълваха данни за все по-доброто и по-добро положение на страните от соцлагера – храна, облекло, обувки  произвеждани в количества достатъчни не само за нас- лагеристите, но  да бъдат задоволени нуждите на всички бедни по света -  араби, негри, южноамериканци,  латиноамериканци, патагонци, както и на огромния пролетариат от загниващия капитализъм. При това почти без пари. Само гдето аз не можех да си купя като нормален човек достатъчно нито храна, нито облекло, нито обувки. По  едно време си помислих, че не съм попаднал там където трябва, защото новинарските емисии бяха пълни с изказвания на ударници - стахановци, чиято средна заплата беше около 300 – 400 лева, пет пъти по-голяма от моята. Те не криеха – напротив гордееха се, че работят по 12 – 16 часа в денонощие, на няколко стана или струга и изпълняват по три-четири норми. Съвеста ми заговори: ти какво искаш, бе мързеливецо - за 8 часа работа да вземаш колкото тях, че и да си нахранен?! Та това дори и в Съветския съюз го няма, а ти го желаеш тук, в една малка България, страна на един мижав народ. Ама  ха, а!

  Работех като техник по “поддръжката” в Националния радиопредавател, който току що беше построен край  Плевен. Колегите ми бяха почти всичките от близките села. Всяка седмица си ходеха до дома и естествено се връщаха, я с печена кокошка, я с варена пуешка кълка, я с други деликатеси, като свински бабек или стерилизирано месо в буркани. Пируваха често, понякога и аз – за тяхна сметка. За да бъда пълноценен за компанията,  купувах наливно вино и естествено паричният ми ресурс свършваше още по-бързо.

  Имаше при нас един колега от Пловдив – казваше се Иван - който се хвалеше, че може да изкара цял месец на хляб и мармалад. И го правеше. Но почти не му личеше, защото, / под сурдинка ми се доверяваше /, набивал повече хляб, само гдето приличаше в лицето на парче стар мармалад - бе кафяво и подпухнало. Викахме му Иван Мармалада.

  Реших и аз да прескачам до моето село за провизии, макар да се намираше на около стотина километра от Плевен, но пак нещо не се връзваха нещата. Плащах за влак, а родителите ми, освен боб, някоя буца сирене и естествено погача хляб, друго не слагаха в куфара. Нямаше.Трудоденят продължаваше да бъде символичен – от седемдесет стотинки беше станал  кръгло лев и то за пет години упорито ровичкане на двата Кировци и съселяните ми  в одържавената вече земя, наречена с гръмкото име Трудово кооперативно земеделско стопанство – ТКЗС. Всъщност, единият трактор вече беше минал в ” пенсия”. Скапал се тотално и нямало резервни части.В сравнение с това, което получаваха родителите ми, моята  заплата изглеждаше огромна.  Когато се заговаряхме с баща ми по парични проблеми, той отсичаше философски:

 - Човек знае и две и двеста! - и повече нито дума. Личеше си, че не беше доволен, но си мълчеше.

 Когато взех “правилното” решение да се включа пълноценно в компанията на колегите, бях изпуснал два “дребни” факта. Първо, ония момчета бяха родени в центъра на Добруджа, а аз се бях пръкнал в едно бедно подбалканско селце, където най-много “растяха” камъни и нискостеблени храсти, неставащи за нищо. Е, имаше и шипки. Второ, някои от тях бяха работили на други места, имаха трудов стаж и заплатите им бяха  по-височки.

 Есенно време бяхме добре цялата компания. Един се качваше на радиокулата и бдеше, като предварително даваше знак в кое лозе няма пазач, а останалите правехме десанта и за нула време пълнехме  престилка с грозде – поне десет килограма. После се разполагахме на сянка под някое дърво и ядяхме до насита. От тогава ми остана твърдото мнение, че плевенските лозя и естествено плевенското грозде, са най-хубавото нещо с което съм се срещал. Какво да се прави – убеждение.

 Все повече и повече в мен се загнездваше мисълта, че трябва да се направи нещо. Колкото и да е странно, като че ли гладът има стимулиращо въздействие. Да работя на няколко стана или струга, нито имах възможност, нито имах сили. Не бях вече толкова слаб  както в гимназията, където почти всеки ме биеше, но да доминират в мен някакви физически сили и дума не можеше да става. Работех повече с глава, тоест с акъла си, но какво от това. Беше време, когато мозъчната дейност не чинеше две пари. Умственият труд не само не се ценеше, но и се подиграваха с хората, които не могат да “копат”, да въртят паламарката, около които не хвърчат железни стружки и въобще се занимават с глупости –  научна работа.  

Все пак реших да използвам знанията си от института – нали имах квалификация радиотехник – и да оправям повредени радиоапарати, разбира се срещу символични суми, защото да определиш сам колко ти струва труда беше направо опасно. Само овластените можеха да кажат това, пък и частната практика беше забранена със  закон. 

 Един ден хазяйката ми, жена на възраст и  със добро образование - бивша учителка по математика в гимназията, както и рядко възпитан човек, тактично ме помоли да хвърля поглед на радиоапарата им, защото нещо заглъхвал, като не забрави да каже, че каквото струва ще си плати. Веднага се съгласих. Пренесох апарата в моята стая и започнах да го човъркам. Беше марка “Блаупункт” - производство на световно известна  германска фирма със същото име, за която в Института не беше казано и дума. Все едно, че такава държава – Германия - не съществува и никога не е съществувала.

  Неочаквано на външната врата се позвъни. Аз, разбира се, продължих да оглеждам радиоапарата, когато вратата на стаята ми се отвори. Погледнах натам и занемях. Майка ми - усмихната, бодра и с неизменното цедило-торба на гърба. Зад нея стоеше хазяйката, също усмихната.

   - Я виж кой ти е дошел на гости! Посрещай! - рече тя.

Скочих като ужилен,  прегърнах майка си, разцелувахме се и естествено й помогнах да се освободи от товара. Носеше и една кошница, от която издайнически се подаваха затапените гърла на  две шишета. Бях невероятно щастлив – майка ми е дошла на гости! Щом седна, започнах да й задавам един през друг въпроси - какви ли не и най-вече защо е дошла.

   - Я стига! – каза гальовно тя – не мога ли да си видя момчето?

   - Е, можеш – рекох – но така внезапно...Ами ако не си бях в къщи?

   - Че къде ще си. Най-много да си на работа. Ще те чакам. Хазяйката ти е много симпатичен човек, щяхме да си поговорим. Нали знаеш, че обичам приказките?

   Има си хас да не знам! Майка ми беше известна  в махалата с това, че слушаше редовно радио, знаеше новините наизуст, предаваше ги на другите с неподражаема сладкодумност. Хората я обичаха, защото се беше наложила като безспорен авторитет. 

   - Как си? – ме попита, като критично оглеждаше стаята  ми.

   - Добре. Много добре – отговорих.

   - Абе, не ми изглежда чак толкова да си добре – продължи тя, като се взря в мен.- Отслабнал си. Храниш ли се?

   - Храня се, как да не се храня. Защо?

 Тя не каза нищо, почисти масата, от която машинално бях свалил още неразглобения радиоапарат и започна да изважда нещата от торбата и кошницата. Засиях. Беше донесла цяла целеничка варена кокошка, туршия-печени чушки, която много обичах, печено свинско месо, сирене - две големи буци, баница и още какво ли не. От кошницата извади бутилка вино и половинка домашна сливова ракия. Имаше и огромна погача, естествено.

   -  Момчето къде е? – попита.

   - Кое момиче?

   -   Не момиче, а момче!. Нали живееш с друг?

   - А, Иван ли – рекох.- Той е на работа. Ще си дойде чак утре   вечерта.

   - Харно – каза тя и започна да заделя в една кърпа част от кокошката, сирене, част от баницата, хляб и ги мушна отново в кошницата . – Това е за него – рече строго тя.- Като си дойде, да му го дадеш. Аз утре се връщам, че баща ти е сам и няма кой да му помага при домашните животни .

   Междувременно през изминалите години се бяха случили много промени в нашия дом - баба и дядо починаха, брат ми вече работеше в София, а сестрите ми бяха вече омъжени. Така, че наистина баща ми и майка ми бяха вече сами на село.

   - Как дойде? – попитах, хей така, колкото да не мълча.

   - С влака. Нали има влакове.

   - Ами от гарата до нас? Разстоянието никак не е малко. Кварталът ни е малко встрани.

   - Питах - отговори тя -.Питах тоя, питах оня и така – ето ме тук.

  Докато си приказвахме, тя подреди масата, като извади отнякъде чисто нова покривка за маса - собствено производство. Наричаме го месал. Имаше невероятни шарки и орнаменти. Такива покривки дълго време се продаваха в магазините за чужденци и туристи по аерогарите, а може би и сега още ги има в бутиците на големите хотели.

  Взех от хазяйката чаши, като я поканих, да ни гостува, но тя деликатно отказа. Пиршеството започна. От кумова срама споменах нещо, в смисъл, че не съм гладен, но майка ми се усмихна загадъчно и подхвърли:

  - Хайде яж! Никой не те пита дали си вечерял.

  - Яж и ти, де - подканих я аз – нали си ми на гости.

  - Хапнах във влака - обясни тя - но ще си взема от кокошката  за   мезе.

 След като понапълних стомаха и гаврътнах две-три чаши червен самоток, специалитет на баща ми, който го правеше от сини сливи, щастието изведнаж ме заля като прозрачен сироп. Отворихме се на приказка, като аз продължавах да “нагъвам” вкусотиите от масата и да отпивам от чашата си червения еликсир.

  -  Как си? - попита тя и още недочакала отговора, продължи .- Имаш ли си момиче?

  Този въпрос ме изненада.

 Когато се връщах на село, никога не сме говорили на такава тема. Започнах да мънкам, да се правя, че не разбирам за какво точно ме пита, когато  тя отново ме прекъсна:

  - Я стига си го усуквал! В гимназията беше хлътнал до уши по една, мотаеха се разни там фльорци около теб, а тук да нямаш! Как се казва?

 Понеже майка ми беше настъпателна, реших да й отговоря със същото. Още повече, че бях “подгрят” от изпитото вино. Отговорих:

 - Ще се женя!

 - Ти?!- рече тя без ни най- малко да се усмихне.-  И за коя? За оная от  Згалево ли? За Яна?

 Едва не се задавих. Ококорих се срещу нея с очи като палачинки. Не можех да повярвам. Откъде знае майка ми  за нея?  За името й, за това, че е от Згалево и за  кой знае още колко неща.

 - Абе, майко, ти да не си ходила в Згалево? –рекох.- От къде знаеш всичко това? Че аз не съм ти казвал и дума по този въпрос, нито сега,  нито когато и да било. 

 - Така е - рече майка ми. – Де не се стряскай, де ! Ще ти обясня. Какво така подскочи?  Май е вярно?

 - Кое?

 - Как “кое”, женитбата.- Погледна ме строго и продължи:- Бе ти в кой свят живееш? Да не мислиш, че семейството е ала-бала? Да не си посмял! Или е станала белята?

 -  Нищо не е станало. Пошегувах се. Ти откъде знаеш за Яна?

 След като ми обясни някои подробности, разбрах, че съм голям загубеняк.

 Един ден подреждала куфара ми и там намерила снимка на Яна със стандартното “ Обичам те до гроб! -  твоя Яна.”  Тази снимка я бях  почти забравил, защото това “Обичам те до гроб!” ме вбеси. По-глупаво посвещение не бях чел. Даже саркастично и подхвърлих когато се видяхме: ” Не може ли аз да те обичам до гроб?”.  “До чи гроб?”  най-наивно попита тя.

 - До гроба на Иван Вазов! – креснах в лицето й ядосан.

  Макар да беше много хубаво момиче, реших да скъсам с нея. Беше глуповато наивна. Наивна ли? Да видим.

 Понеже много я харесвах, а бяхме и на едни години и тя завършваше института за детски учителки, бях решил да погледна по-сериозно на нашата връзка. Тя също ме желаеше, което ми даваше самочувствие и когато един ден Яна  ме попита няма ли да се оженим, отговорих, че и  това може да стане, но не точно сега – още сме млади - но ще трябва да ми разкаже всичко за себе си. Абсолютно всичко.

 След три дни получих десет страници писмо-изповед от което, след като го прочетох, се шашнах. Янето ми описваше наистина абсолютно всичко: как се навряла един ден –  била на 14 години - при съседа си Йордан, който много харесвала, щото бил студент и...работата станала. Само гдето Йордан си заминал за Свищов, където учел, а майка й, като разбрала за белята  я  завела при някаква баба и бабата помогнала “да не се излагат пред хората.”  После, Никола от института я задирял, тя също го харесвала и преспали само две-три нощи  заедно, когато били на екскурзия, но сега внимавала, после с  някой си Гечо имала връзка, защото Кольо я зарязал, после...

 Едвам дочетох изповедта `и – бях потресен ! С тоя била, с оня била, а беше само на двадесет години. Шашнах се. Не  от това, че ги сменяла любовниците си като носни кърпички. Бях потресен от глупостта й. Да си признаваш такива дивотии, при това на човек, за когото искаш да се омъжваш?! Ега ти наивността!

 Когато се видяхме, само й казах:

 - Никога, ама никога не казвай тези неща на никого.

 - Защо? - рече тя. – Нали искаше да ти кажа всичко! В кръжока по естетика ни учат да сме откровени с хората.

 Едва не я шамаросах, но не го направих, само си заминах. Естествено, завинаги и окончателно

 Та за тази Яна ставаше въпрос. За пръв път бях благодарен на глупав човек.

 От тогава никога не казвам на човек абсолютно всичко и никога не искам от него същото.

 След като помълча малко, майка ми каза:

 - Работата май не ти допада. Плевен е по-голям град от Враца, но нещо не ти харесва тук. Слушай – оживи се тя - я си ела при нас. Във Враца ще намериш работа. И да учиш! – строго ме погледна .– Подготви се добре за университета, а не да ми хойкаш по Мусачево-Косачево да си губиш времето.

 - Това пък кой ти каза?- изненадах се отново аз.- Нали знаеш къде бях последните три години – учих!

 -  Преди това – рече тя – преди войниклъка! Ангел ни каза. Нали с него сте били там. Търси те един ден в къщи. Разказа ни всичко. Добре, че ти не си се замотал във върбата. Божичко, какви деца, бе! Ние с баща ти мислим, че си отишел изпити да държиш, а ти си решил парашутист да ми ставаш.

 - И това за инструктора ли ви разказа Ангел?

 - За кой инструктор?

 - За оня гдето се замотал във върбата.

 - Ами да. Откъде мислиш, че го знам. По радиото не го съобщиха – сигурно не е бил важна клечка.

 Шашнах се. Макар и неграмотна, майка ми беше невероятно осведомена - направо справочник. Внезапно скочих, прегърнах я и в изблик на силна обич, рекох:

 - Ти си невероятна! Просто съм късметлия с теб. Каквото ми наредиш, това ще правя.

 - Няма какво да ти нареждам. Прехвърляш се на работа  във Враца и започваш да четеш за конкурсните изпити. Не си въобразявай, че като си завършил с отлична диплома гимназия, това е достатъчно. Трябва да си по-добър от другите.Това е. А сега наздраве!

  Взех чашата  и вдигнахме тост. Беше ми адски хубаво. Мислех, че повече няма да говорим, защото бе вече  късно, когато тя изненадващо ме попита:

  - Нямаш ли си хазяин? Хазяйката ти  не е толкова стара.

  - Имам. Тоест имаше го, но сега го няма.

  - Това пък какво е?

  - Ами ...направи една глупост. Ще ти разкажа – рекох и сниших глас: Миналият месец идва Вълко Червенков – имаше някакво тържество на българосъветска основа -  и страхотно посрещане.  Манифестации, митинги, музика, речи, хора. Ние със съквартиранта ми го гледахме от балкона. Хазяинът бил на дворната порта, за да види по-добре Червенков, когато някакъв човек му подал вестник “Работническо дело” да го държи в ръка, уж че се чете масово партийния  орган. Раздавал и на останалите хора. Хазяинът обаче, явно не обича тази власт, защото му креснал в лицето:

  - Махай се от тук  с тоя комунистически парцал! Не ми трябва!

Човекът го подминал, сякаш нищо не е станало, но на другия ден, след срещата на Вълко Червенков с народа, го прибраха и го осъдиха набързо за нарушение на обществения ред.

  - Брей –рече майка ми – за един вестник!

  - Не знам дали е  само за това. Дъщеря му е студентка в София, следва медицина и той едва ли би я поставил в опасност по този начин. Може би има и друго – не знам. Хазяйката каза, че не е наричал “Работническо дело “парцал, но ...

  - Тц,тц, - завайка се майка ми. За един вестник да осъдят човека – каза тя като на себе си. После внезапно се обърна към мен и попита:

  -  Ти къде работиш? Май не си в национален предавател? И какво правите из лозята на хората?

 Те ти булка Спасов ден – си рекох. Това пък от къде знае. Тогава за ясновидци, екстрасенси не бях чувал, нито имах понятие за такива заложби у хората, така че не допусках да съм й внушил подобни мисли.

  Спрях да огризвам някакъв кокал и я попитах:

  - Кой ти   каза това  за лозята?

 Майка ми беше откровен човек, понякога като дете открита.   Заразказва:

  - Пътувах във влака с някакви хора от Згалево - мъж и жена. Доста си поприказвахме. Ами те ви познават и по име. Знаят, че берете грозде от лозята им, но знаят и че сте гладни, та затова не ви задирят много. А и радиопредавателят не е никакъв предавател, а заглушителна станция.  Бръмчалник!

Това, последното, направо ме същиса. Ние си мислехме, че вършим строго секретна работа – предотвратяване на вражеска пропаганда в ефира на страната, а то знаели цяло Згалево и половин Българско. Разписвахме разни седмични сводки за ефективност, секретност, които отиваха там “горе”, а то...

   Майка ми ме попита още нещо, но аз не я чух. В този момент взех мигновенно решение - до месец да ме няма тук. Още повече, че често нарушвах правилата. Вместо да покривам точно честотния диапазон на “вражеската” радиостанция  “ Гласът на Америка” например, аз умишлено местех бръмчалникът малко встрани, за да слушам новините и от “там.”  да видя как загнива омразният капитализъм и кога това ще стане окончателно, без да се усетя, че с това давах възможност на хиляди хора да я слушат и те   безпрепятствено. Чак сега разбрах, че с това вършех противодържавна дейност, за която можех да отида по дяволите. Полазиха ме тръпки. Обърнах се към майка  ми и съвсем бавно и казах:

  - На никого, ама на никого не казвай онова,  което си чула от онези хора. Ако случайно разберат властите за това, ще ме приберат и няма да ме видиш повече.

  - Божичко - уплаши се тя - толкова ли е сериозна работата?

  - Много повече – рекох – много повече отколкото можеш да си представиш. Ще мълчиш като риба. А ако случайно срещнеш ония хора – семейството - все едно, че не ги познаваш!

  - Боже в какъв свят живеем. Що за хора сме. Хванали сме се гуша за гуша и то за какво - за нищо. Зверове!

  На другия ден, след като я изпратих на гарата и настаних във влака, бавно тръгнах към къщи. Размишлявах. Все повече и повече се убеждавах, че със социализма – най-прогресивния строй в света, най-хуманната система, нещо не е наред. Тогава и понятие си нямах за арестуването и избиването на хиляди невинни хора - будни българи - които бяха дръзнали да не харесват власта  на съветските храненици, да се усъмнят в предимствата на социализма,  в светлото бъдеще на комунизма. Та нали повече от тридесет години този хуманен строй съществуваше в една велика страна - истински Ханаан, където всичко бе мед и масло. Тогава, че и дълго след това, не бяхме  чували и дума  за милионите избити съветски хора от “бащата на народите” – Сталин, в налудничавия му стремеж да утвърди един мираж за законен ред в огромната съветска империя.  Много по-късно, когато беше позабравен култа към личноста на Сталин и се видя, че не бил никакъв “баща” на народите, а изверг, по-жесток и от Хитлер, когато се поразголиха тайните на КГБ, много хора, включително и аз, започнахме да се питаме:  Господи, на къде сме отивали?  Какво е било това социализъм, що за система е то, когато се говори едно, върши се друго, а излиза трето. Между сериозните анализи за Системата имаше и чисто вицовски заключения, които, като че ли най-точно отразяваха истината.  Най-ми допадаха два отговора на въпроса - Що е социализъм? Единият бе: ” Победа на “прогресивните “ сили над здравия разум”! А другият – впрочем другото бе виц. Ето го:

   На събрание на ООН  Хрушчов завършва речта си ентусиазирано така: ”... Напред и все напред към сияйните хоризонти на Комунизма!” Журналистите после го запитали: ” Господин Хрушчов, знаем какво е комунизъм,  знаем и що е хоризонт, но не можем да разберем каква е връзката между тях. Бихте  ли ни обяснили ?” Хрушчов ядосано казал: ” Има речници, четете! ”

  И те прочели:” Хоризонт е оная мислена  линия, към  която, колкото повече се приближаваме, толкова повече се отдалечава. “

 Разказвахме си такива неща, смеехме се, работехме на вятъра и се хвалехме пред света, че строим ново общество - нов хуманен строй - при който хората ще бъдат херувимчета, ще се прегръщаме и целуваме на всяко кюше и кръстовище, ще си даваме един на друг излишека от пари и продукти, а  когато дойде и се установи истинският комунизъм, изобилието  ще бъка от всякъде.

   Разбира се, умните хора виждаха и бяха наясно с всичко, но си мълчаха или си говореха на ухо, защото  Тодор Живков не си поплюваше и за виц пращаше в затвора и то не временно -  за сплашване, а за години. Бавно, но сигурно, страхът сковаваше не само отделната личност, а цялата нация, а там където има страх, няма свобода, където няма свобода – човек се превръща в роб. 

  Прибрах се вкъщи в лошо настроение. За жълти стотинки излагах живота си на опасност. Тия 70 лева, които получавах на месец, щяха да ми се  вгорчат, ако останех тук.

  На другия ден, когато отидох на работа, видях приповдигнато настроение у всички – почти празнично. Имаше букет от свежи цветя в импровизирана ваза, до която се мъдреше дамаджана с вино. “Виновникът” за това бе Иван Мармалада. Беше се оженил за едно  момиче, много хубаво и богато, но сакато по рождение.  Още повече изгубих настроение. Стана ми жал и за двамата. До тогава не бях се замислял какво е това “ брак по сметка”. Сега го разбрах. И то в най-уродливата му форма – женихът бе  беден и гладен, а булката - в инвалидна количка. Бях само на двадесет и една години. Радвах се на живота, но тия ужасяващи деформации започнаха да ме плашат. Кой знае какво още ми предстоеше да видя и да изживея. Въпреки това, не се отчайвах. Бях готов да посрещна всякакви предизвикателства и да се боря с тях.

  Не знам от къде я беше взел съквартирантът ми, но една вечер донесе книгата на Мигел де Сервантес  “Дон Кихот”. Бях я чел и преди, но сега при повторното прочитане, все повече и повече се замислях върху казаното от великия испански писател. Не се ли борим  и ние с вятърни мелници, с гигантски вятърни мелници, чиито крила се губеха някъде във времето и можеха да пометат цели народи?

 Дали бях надраснал връстниците си, или много дълбоко се врях в нещата – не знам. Знаех само, че нещо ми се зъбеше насреща, без да съм наясно какво е то. За бягство от България не си и помислях. Едно момче от моето село – войник - се беше опитало да премине  в Югославия и го гръмнаха на граничната бразда. Хем беше син на ятак.  

 След няколко дни си взех отпуск “по болест” и отидох във Враца, да видя  какво е положението там. Веднага си намерих работа  в  Централната поща и то с десет лева повече. Понеже не ме пускаха началниците от Плевен, представих медицинско свидетелство, че ушите ми са повредени - не чувам добре и бях освободен веднага. Донякъде това бе вярно, защото бръмчалниците, с това постоянно виене в ушите наистина ни подлудяваха. Трябваше слушалките да са на ушите ти постоянно,  понеже “ония” знаеха какво да правят - местеха непрекъснато носещата  честота  и ние трябваше да я гоним  с  бръмчалника, за да има ефект. Наричахме го “яхане на американката”. Който го правеше добре, получаваше и премия на края на годината. Но така, че останалите да не  знаят колко пари. Оказа се, че Шефът на   радиобръмчалниците – инженер Барбуков, давал за старанието  градски или домашен отпуск, защото нямало пари. Третираха ни като новобранци –  за добра караулна служба градски отпуск, за залавяне на враг – домашен отпуск. А бяхме цивилни, тоест, свободни хора. Хайде, де – свободни ? Свободата, Санчо, е скъпо нещо – казал Дон Кихот на оръженосеца си един ден. 

 

                            __________________

 

                                       

                                6.

 Отново   във  Враца

 

    Във  Враца постъпих на работа в Окръжната пощенска станция, като техник по поддръжката на техническите съоръжения.  Междувременно бях приет задочно и за студент във Висшия машинно-електротехнически институт “ Ленин”. Тогава всичко по-значително беше преименувано  Ленин или Сталин. По едно време, не си спомням точно кога, прекръстиха и град Варна. Нарекоха я...как мислите? “Сталин”, разбира се! Не беше за дълго, понеже управляващите видяха, че прекалиха  или кой знае защо? Чудя се, столицата ни - София, как не я нарекоха  “Надежда Крупская”. Сигурно не са се сетили, иначе като нищо щяха да го направят. По-късно разбрахме, че подмазвачеството към  Големия брат беше взело такива размери, че се стигна до уродливост –  тайно от народа, разбира се, управляващите, во главе с Недоразумението, предложили на “Брато” да станем  съветска република. Добре, че Московската камарила не ни обърнала внимание или пък, вероятно не й било изгодно да го направи: трябвало да изпрати още един  военен контингент извън страната - на Балканите. Военните контингенти - близо милион войници, офицери и бойна техника - дислоцирани в ГДР, Унгария, Полша, а по-късно и  в Чехословакия, ставаха непосилно бреме, дори и за такава огромна страна като Съветския съюз.

 Така  че, “братушките” подминали с мълчание това ентусиазирано просташко предложение на Тодор Живков и на родените родни  идиоти, управляващи тогава България. Освен това, те знаеха, че стотиците КГБ ченгета, намиращи се в нашата страна, си вършат добре работата.

 Не можеше да се назначи военен от висш ранг - генерал, контраадмирал или дори полковник, ако не се получеше одобрението на руския съветник. Не говоря за “българските” държавни секретни служби. Никой не криеше, че те се назначават от Москва за да служат на Москва. Разбира се, за това не те плащаха, а нашият данъкоплатец. Били ”български държавни секретни служби?”  Глупости! И последният шашкънин  у нас знаеше, че това не е така. Но се гордеехме, че сме в скута на Големия брат.

  Много се зарадвах, когато разбрах, че съм приет за студент. Животът ми като че ли започна да се осмисля. Работих и учих една година. Служебните ми задължения бяха леки - бързо се справях с повредите и ми оставаше много време за учене. Колегите ми бяха по-възрастни от мен, но не стари и това даваше възможност да си устройваме забавления, шеги и не дотам шеговити истории.

  Наех квартира при едни много добри хора – далечни мои роднини, с почти символичен наем и с уговорката да помагам на децата им по математика. За мен това бе фасулска работа.

  Макар и с десет лева повече, парите пак не стигаха. Тетрадки, учебници  и другите необходими пособия струваха много повече. Често си прескачах до село и това донякъде оправяше финансите ми. Само, че с тези боб, туршия, картофи и в изключителни случаи някоя пилешка мръвка, не се решаваше генерално проблемът. Пък и усещах, че родителите ми изнемогват също. Трудоденят продължаваше да е около лев, а това беше сериозен проблем не само за тях, но и за много мои земляци, занимаващи се със селскостопанска работа. Ограничих се до  опасния минимум  в харченето  на пари. Заприличах на отшелник, но не съвсем.

   Не липсваха забавни случки и тук.Ще разкажа някои от тях, защото, освен, че са колоритни и забавни, показват, че заглавието на тази книга – “Да отгледаш идиоти “ си е съвсем на място.

 Една вечер, беше събота, ходих на гости на мой братовчед, за когото вече стана дума и се върнах в къщи около полунощ. Живеех на втория етаж, затова се качих тихо и пак тихо отворих  вратата на стаята си. Реших да не паля  лампа - разсеяната светлина от уличното осветление бе достатъчна. Съблякох се и когато се опитах да се мушна под завивките,  някой скочи и изпищя. Едва не си глътнах езика от страх и изненада. Запалих лампата и що да видя: там в леглото ми, като нимфа от приказките седеше полуголо младо момиче, чудно хубаво. Помислих, че съм го материализирал, защото, да си призная, докато решавах диференциални уравнения от първа и втора степен, в главата ми се въртяха разни еротични мисли. Няма да ги описвам – читателят непременно ще се досети какви са били. Бях пийнал малко мастика и три четири  чаши домашно вино, но пък чак до такава степен да съм заспал по пътя? Потърках очи, погледнах отново към кревата, но виденето си беше там, при това още по-хубаво и още по-апетитно. Че се уплаших, това си беше самата истина, но напуска ли се такова приказно същество? Иначе, ако беше някоя  грозотия, одавна щях да съм на улицата.

  Онова красиво нещо в собственото ми легло, се усмихна. Ухилих се и аз, не казвам” усмихнах  се”, защото при създадената обстановка не се знаеше  каква физиономия съм имал.

  - Коя си ти? – попитах.

  - А ти кой си? – на свой ред попита видението.

  Това ме изненада. Вече напълно разсънено, то започна да ме оглежда любопитно, като междувременно смени позата си, от което чаршафа се свлече наполовина. Прекрасното тяло на младото същество внезапно се откри. Оскъдните бикини и някакъв мижав комбенезон едва ли можеха да скрият нещо повече, освен малка част от тялото и някои съвсем  интимни точки.

  Вцепених се. Не можех да помръдна, а и онова нещо в леглото ми, също не помръдваше. Само се усмихваше, което подсказваше, че не бе дошло да ме обере, например.

  Ако имах таланта на Балзак, който на шест страници бе описал вратата на спалнята на една от героините си, щях да опиша видението на цели 66 страници, но  го   нямах. Затова ще продължа да описвам сцената по мой  начин.

  Помислих си, че някоя закъсала с ученето  гимназистка от селата, ми се е вмъкнала в леглото за да ме прелъсти / такива имаше много из съседските къщи /, но пък за какво – нито пари имах, нито бях Чарли Чаплин, за да ме  изнудва после за бащинство, нито блестях с кой знае  каква мъжественост. Само гдето бях млад и мераклия като новобранец. Със сигурност знаех, че никоя не въздишаше по мен, въпреки това, леглото ми беше запълнено с нещо много хубаво и много апетитно - истинска София Лорен в следпубертетна възраст.

  Докато такива и други разни мисли се въртяха в ошашавената  ми глава, онова нещо гдето се бе свило в леглото ми, повтори въпроса си:

 -   Ти кой си?

 - Ами – рекох -  това е моето легло, чаршафите са мои, даже гардеробът,  в  който вероятно са дрехите ти е мой. В тази стая живея под наем от месеци. Дори книгата, която е под възгланицата, е моя. Казва се  “Мадам Бовари”.

 - О, да!- потвърди видението. - Докато заспивах, хвърлих поглед на нея.

 - Но коя си, дявол да го вземе? Ако си дух, омитай се от леглото, че ми се спи. Ако си живо същество, предполагам, че си имаш легло. Че си хубавица е малко да кажа – ти направо си приказна -  но едва ли е подходящ моментът за комплименти.  Сред нощ е.

 - Аз съм гостенка на леля Дора. Живея в Чехословакия с родителите си – те работят там. Пристигнах тази вечер и тя ме доведе тук да преспя. Не ми е казвала нищо, че стаята е на наемател!

 - И на мен не ми е казвала, че има роднини в Чехословакия,  нито, че такава красавица ще спи в леглото ми. Как се казваш?

 - Вержиния – рече “чужденката”.

 -  Хей, ама ти истинска ли си ? – рекох вече развеселен .- Може ли да те пипна?

 - Само по ръката  - усмихна се  тя, и още повече се омота в чаршафа.

 След това прихнахме да се смеем и двамата, от което момичето стана още по-хубаво, аз по-самоуверен и нямах вече нищо против, то да ми гостува тази нощ.

 - Да, ама не! ще кажа и аз, като  Петко Бочаров.

  На вратата се почука. Отворих. Беше леля Дора, хазяйката, която като ни видя и двамата полуголи прихна да се смее. Ние спряхме да се смеем, но тя продължи. По едно време каза през смях:

 - Боже, какво щях да направя! Ти от къде изникна, бе! Не си ли на село?

  Обувайки панталоните си обясних, че не съм си ходил в къщи, а бях на гости у братовчеда Гошо.

 -  Ами сега - рече тя – какво ще правим?

 - Нищо – казах- Вержиния ще остане в леглото, а аз ще будувам. И без това не ми се спи. Ще си приказваме.

 - Бе то може, ама хайде  това  да  е  утре, че момичето е пътувало цял ден и е уморено.

   Като кавалер – отстъпих.

 Слязохме долу и преспах на един диван в хола. По-точно опитах се да поспя, но не мигнах, защото непрекъснато си мислех за нимфата от горния етаж. Ако бях малко по-голям на години, щях веднага да навия хазяйката да ми ходатайства и подсиля рехавите връзки с “ чехословашката “ хубавица  от български произход. След като ме приеха студент, бях станал по-нахакан и веднага вдигнах летвата. Е, не знаех нищо повече за нея, от това, което ми каза и видях, но и то не беше малко.

  По онова време, който имаше връзки, се измъкваше по чужбина, естествено на запад, но не бяха за принебрегване и такива страни като Чехословакия или Германската демократична република. Много нашенци отиваха на работа в Съветския съюз, като секачи в тайгата на далечния север, в Коми, или като изкопчии, зидари, мазачи в Казахстан, където усилено се строеха разни ядрени полигони. СССР също си имаше работническа класа, но след тридесет години социализъм, хората се били опиянчили така яко, че не били в състояние да работят повече от два-три часа на ден.

 Щом пристигнели на обекта, веднага се завирали някъде на скришно място и продължавали нощния си сън или след час работа  направо си отивали в къщи и там, след  допиване на останалото от вечерта, лягали да спят. Това не е измислица, а разказ на мой познат, който имал  “късмета “ да бъде бригадир на десетина съветски мужици и трима българи,  строители на военни жилища в Казахстан. Понеже нормите – ми каза той – не бяха малки, за да се изпълняват, идваха жените  на поспаливите “ момчета”  и така криво-ляво работата вървяла.

    В Чехословакия било друго. Имало по-голяма свобода, както в законите, така и в манталитета на хората. Затова и мислите ми се въртяха все на втория етаж. Преставях си как следвам в Прага, как Вержиния ми е съпруга, как си имаме малка дъщеричка красива като майка си, как родителите й са ме “осиновили”, тоест, ме издържат, щото ако искат да имат учен зет, трябва да го заслужат. Изобщо много работи си представях, но засега, реалност  бе само нимфата от втория етаж.

   Станах рано, избръснах се, измих се и отидох при  гостенката.

 Вержиния също беше се събудила и се разхождаше из стаята още по бельо. Стана ми приятно като я видях, защото освен хубаво лице, тя имаше и други прелести. Загледах се в нея като малко дете в жадувана играчка. Хазяйката ни покани на закуска и аз неохотно слязох в трапезарията. Дойде и Вержиния. Там на кафе от ръж, чаша прясно мляко и мекици, се разприказвахме. Вержиния беше вече живяла  две  години в Чехословакия, видяла бе много други неща, освен нашето българосъветско всекидневие и заразказва, че и там е социализъм, ама по-друг. Малко се усъмних, че една съветска система, може да бъде по-различна от това, което е, но си мълчах, защото не исках да влизам в спор с нея. Току що родените планове относно законното ми изчезване от България с помощта на тази красавица, не бяха избледнели – напротив, станали бяха по-реални. Вержиния беше отворено момиче, свободна в държането си, но с мярка и най-важното - показа интелигентност над средно ниво по моите стандарти. Тя също се заинтересува от моята особа. Оглеждахме се на дневна светлина  един друг и се преценявахме, като че ли ще се купуваме. Пък и други неща заглеждахме по нас,  които леля Дора не виждаше.

  След закуската  Вержиния  замина на село да види  баба си, аз отидох на моето село да се похваля на приятелите си, как съм преспал с една млада чехкиня, навряла се насила в леглото ми, което не стана, защото никой от тях не беше там  и така миражът с нимфата изчезна.

  Помислих си, че Вержиния  ще се върне отново, поне да си вземе  довиждане с нас, но това не стана.

  Един ден, три месеца след нощното приключение на втория етаж, се престраших и попитах леля Дора, какво стана с племенницата й.

  - О, - рече тя. – Вержиния се задоми.  После ми  обясни, че тя срещнала някакъв германец - учен човек -  и са омъжила за него. Оня я харесал много  и след десетина дни заминали за Франкфурт на Майн. –  Ама и ти я хареса май - усмихна се хазяйката. После продължи: -  па как не – такова хубаво момиче!?

  Мълчах си, но много се ядосах, че не опитах поне късмета си.

 Вержиния нямала нито тук, нито в Чехословакия сериозна връзка, та затова решила да се омъжи. Пък и била вече за омъжване – карала двадесет и четвъртата година. Леля Дора ме погледна и някак си жалостиво рече:

  - Ама ти не се ядосвай. Малък си за нея. Има да учиш.

  Като ме видя, че въобще не я слушам, заключи:

  - Не се ядосвай, леля. Тук ще си намериш момиче. Може да е  и по-хубаво.

  Благодарих й за информацията и си тръгнах по моите  работи. Вътрешно обаче кипях от яд – поне да бях опитал! После, като се поразмислих, дойдох до извода, че още не съм  за Запада. Теглих й една нашенска, и  след месец вече не си спомнях коя беше тази Вержиния.

  Другата случка е почти криминална.

Един ден, когато бях на работа, ме извика Началникът на пощата - инж. Борисов - в кабинета си. При него имаше непозната жена на средна възраст, интелегентна на вид и добре облечена. Шефът хвърли един изпитателен поглед към мен и попита:

 - Познаваш ли тази жена?

 - Не – отговорих – никога не съм я виждал.

 - Но тя те познава. – Помълча малко и продължи. – Когато ходи на изпити в София да си се запознавал с момиче на име Елена? Или да си ходил на друго място?

Тези въпроси на шефа ме смутиха, защото вече познавах няколко момичета от моя курс, а дали е имало Елена, едва ли бих си спомнил. Обясних, че имам  много познати, но коя от тях е Елена или дали изобщо е имало  такава – не знам. Нито мога да си спомня, нито съм сигурен, че е имало такова момиче. Обстановката започна да ме изнервя, защото разпитът не бе много учтив.

Жената извади една снимка на девойка средна хубост и ме попита:

 - Да познаваш това момиче? 

 - Никога не съм я виждал – казах твърдо, което си беше самата истина,-  нито на снимка, нито в действителност.                               

 - Ще те съдим! – рече тя решително. – Нали ти си Цецо техника?

 - Е, и? – попитах вече малко раздразнено. – И да съм, какво от това? Няма да си крия името.

След тази реплика се обърнах към инженер Борисов и го попитах, едва сдържайки гнева си:

 - Може  ли да си изляза ?

 За миг той се поколеба, но разреши :

 - Да. Свободен си. Все пак след работа не си отивай веднага. Може да ми потрябваш.

 Излязох си разгневен. Досещах се какво може да е станало, но защо аз да съм канарчето. Толкова ли приличам на идиот, та да обирам простотиите на други.

 Повече никой не ме търси  по този въпрос.

 Оказа се, че мой колега, оня на чието място отидох да работя, беше ми извъртял този  гаден номер. Отишел на почивка в Костенец и там се запознал с въпросното момиче като, идиотът му с идиот, се представил за моя милост. След срещата при шефа, майката и момичето  тайно ме оглеждали  в  една сладкарница и дъщерята категорично казала, че не съм аз човекът, когото търсят. Инженер Борисов си изясни случая, решавайки, че това е работа на Григоренков и го наказа служебно. По нататък не знам как се развиха нещата. Естествено, за мен последствията бяха никакви, само гдето с мошеника не си говорихме месец. Той все ми се извиняваше, като не пропускаше да се майтапи, уж, все едно аз съм бил в Костенец: лошо ли било да се оженя за вакарелка. Глупава история, но последствията можеха да не бъдат толкова леки, ако беше ме посетил вакарелецът – бащата на момичето. Добре, че шопите са аналитични и...не толкова глупави. За да не ходят на съд, съблазнителят им платил някаква сума, нещо като морално обезщетение, защото бе женен и имаше две деца. Дори и жена му не разбра за аморалните забежки на съпруга си. Така завърши тази криминална сага, в която  аз бях неволен свидетел и донякъде участник, с не чак дотам приятни емоции.

 Като казах, криминална, се сетих и за една друга случка от онова време, която сега ми се вижда смешна, но тогава доста ме изплаши.Разказвам я, защото такива истории нямат давност - могат да се случат всекиму и по всяко време.

 Току що бях си купил велосипед, превъзходен немски “ Диамант” и го изпробвах по главната улица. Не че нямаше къде другаде, но тук по-лесно щях да срещна познат, пред когото естествено, да се изфукам. Тогава леките коли бяха рядкост, а да се даде цяла месечна заплата за велосипед си бе чисто безрадсъдство. Та въртях педалите в жегата – беше някъде около три часа след обяд- и наистина срещнах познат. Мой съученик от гимназията, казваше се Еленко Игнатов, ми се изпречи на пътя внезапно, като едва не ме събори. Здрависахме се и той направо започна:

   - Брей, какъв късмет вадя! Тъкмо се чудех какво да правя. Хайде, че няма време.

   - Чакай, бе човек – рекох – не сме се виждали три години и изведнаж…За къде си се разбързал?

   - Ще се женя.

 Изненадах се, защото Еленко бе на моята възраст, тоест около двайсетте, а едва ли беше и по-зрял от мен. Гдето се казва още не беше се изчистил от младешките пъпки.

   - И къде е булката? – попитах.

   - Чака ме с един мой познат пред Ритуалната зала. Ще ми станеш свидетел, нали? Намерих един, но казаха че трябвало двама.

Съгласих се и отидохме в залата за бракосъчетания, пред която наистина чакаха двама човека – едно момиче на около седемосемнайсет години и един офицер. Мисля, че беше старши лейтенант.

След тридесетина минути Еленко бе вече женен мъж. Хвана момичето си за ръка и хукнаха към гарата за да не изпуснели влака.Щели да се скрият в София, защото бащата на момичето не давал момата на Еленко –  тя била още малка, а той пройдоха, мързелив, пък и политически ненадежден – баща му бил кулак.

 Ние с офицера останахме на улицата, позяпахме известно време след тях и тъкмо щях да яхна велосипеда и да се прибера у дома, когато старши лейтентът предложи да отидем у тях – живеел наблизо, да се почерпим за щастието на младата двойка, пък и да се опознаем.Реших, че в това няма нищо лошо.Щом и двамата сме приятели на новото семейство, защо да не го отпразнуваме.Офицерът беше по-голям от мен с около десетина години, каза ми че той ги е запознал и любопитството ми надделя. Отидохме в квартирата на Х.Човекът ме посрещна много любезно, набързо подреди масата с разни вкусотии и питиета, което не ме изненада.Тогавашните офицери получаваха големи заплати, даваха им хубави жилища, а те, не подценявайки тези екстри естествено, се женеха за готини мадами. Х. не правеше изключение. Показа ми снимки на жена си, която наистина бе парче и половина, красива като кукла.Обикновено офицерските жени не работеха, но съпругата на Х. била детска учителка.

  -Ти си голям късметлия -рекох – добра заплата, супер квартира и красива съпруга. Щастливец!

  -Приятелю, аз съм нещастен човек, – каза той и това ме накара да се загледам в него за няколко минути. Нещастен?!? На тоя какво му става? – си помислих. Какво иска повече? Няма вид на болен – офицер е, щом работи съпругата му, значи, че и тя е наред.

  -Нещастен? Какви ги говориш?

Вместо да ми отговори, Х. нежно ме прегърна и започна да ми обяснява, колко хубаво момче съм.Какви големи очи съм имал, каква къдрава черна коса красяла главата ми, бил съм строен и така нататък.

  Втрещих се.Тоя на къде бие – си рекох.Колкото и да не бях запознат с двойнствеността на човешката душа, все пак не бях вече толкова малък, че да не разбера при кого съм попаднал. Инстинктивно се дръпнах, продължавайки да следя всяко движение на офицера. Той обаче не мръдна от стола, наведе глава и най-неочаквано заплака. Това още повече ме обърка, но, кой знае защо реших, че не е опасен и гонен от любопитство го попитах какво му е.

  Х. заразказва една дълга лична история, която ме изуми. Не затова, че беше обратен, а затова, че за да бъде истински мъж пред жена си, трябвало да легне с себеподобен преди това.Пред страх от дисциплинарно уволнение, не смеел да се изявява пред войниците си от към тази светлина. Каза, че жена му също знае за това, но в директен разговор му заявила, че не я интересува с кого ще спи преди това, но когато си легнат да бъде мъж. Такива пикантерии от интимния живот на един гей чувах за първи път и естествено не можех да повярвам, че и такива проблеми имало в някои семейства.

 По едно време Х. виждайки, че го гледам уплашено с очи като палачинки, хвърляйки недвусмислени погледи и към вратата, рече:  

  - Ако ми направиш тази услуга, ще уредя да легнеш и с жена ми.Тя няма да има нищо против.

Направо щях да изкукам.

Този току що срещнат мъж предлага да го оправям и това той нарича услуга. По гърба ми изби студена пот. Но това, което добави щеше да ме довърши. Каза:

 - Искам всичко да остане в пълна тайна, защото моето  семейство се ползва с добро име и ако се разчуе, хем ще ме уволнят, хем и жена ми ще ме напусне. А за такова нещо няма да простя никому.

Разбрах, че работата става дебела и че този нещастник е решил на всяка цена да спи довечера с даскалицата.

Вече знаех, тайните му, и ако хукнех да бягам, кой знае какво щеше да му хрумне. Като нищо можеше да ме застреля. Мозъкът ми защрака светкавично, търсейки най-безопасния вариант за измъкване.

Заразхождах се из стаята уж обмисляйки думите му. Първото, което ми хрумна беше да се хвърля към прозореца - апартамента беше на приземен етаж – да го счупя и да се развикам. Но веднага отхвърлих този, направо опасен вариант. Ами ако се заколя на счупените стъкла? Е, можеше и да не се заколя, но Х. със сигурност щеше да се развика, че в дома му е има крадец.   Като нищо можеше да ме съдере от бой след това.Кой щеше да ми повярва, че този як български офицер, защитник на родината, е класически педераст? Естествено никой. Не само, че щях да ме смеле офицера от бой, да платя счупеният прозорец, но и да ми излезе име на крадец.

 Реших да хитрувам.

Гледайки навън през прозореца, се провикнах зверски:

  - Хей, я остави колелото, че ако те пипна! – и разбира се хукнах към вратата.

Офицерът не помръдна.Аз отворих бързо външната врата на къщата и грабвайки велосипеда изхвърчах със скоростта на ракета от иначе приятния двор на красивото семейство.

А след това, въртейки педалите с бясна скорост, за половин час стопих километрите до село.От там, на другия ден се обадих в службата, като казах че съм болен и една седмица се спотайвах в бащината си къща.Разбира се, тогава не си дадох сметка, че нито името ми знаеше офицерчето, нито къде работя.

  Когато се прибрах в града и тръгнах отново на работа, не смеех да се покажа из врачанските улици.Все ми се струваше, че на всяки ъгъл виждам тълпи от обратни и по някакъв начин ме търсят за да си отмъстят.

 Тази история, драги читателю, не съм разказвал никому до днес – ти си първия, който я научаваш. Разбирам, че това е една глупава история, но пък колко глупави истории са завършвали трагично? Само като си помисля, какво щеше да стане, ако бях по-малко съобразителен или нерешителен, тръпки ме побиват.

 

                      ___________________

 

 

                 7.

 

        Триумф на простотията

 

     Един ден, тъкмо се бях задълбочил в учебника по математика, изучавайки теоремата на Фурие за безкрайните редове, телефонът  извъня и аз бях извикан на “горната земя”, тоест в апаратната. Беше лято и стъпеше ли човек на повърхноста на земята, направо си загиваше от горещина. Особено ако над главата ти няма дебела сянка от кичесто дърво или бетонна плоча. Качих се веднага и разбрах, че нещо важно се е случило. Целият  “колектив”  беше събран в коридора. Дойде и Шефът, придружен от партийния секретар и ни съобщи, че от утре ще помагаме в прибирането на реколтата. Стопанството в село К.  закъсвало с жътвата – нямало хора, които да приберат житото, та трябвало временно да се притечем на помощ. Това “временно” беше известно на всички българи. Продължи в глобален мащаб – за цялата страна - до окончателното “построяване на социализма”, тоест до неговато пълно издънване през 1989 година. Хората се юркаха къде ли не: ту жънеха, ту събираха сено, плевеха заленчуци -моркови, зеле, лук - ту обработваха изкласила царевица необходима за семе, ту беряха кайсии, праскови, даже тютюн по време на възродителния процес, извозвани на стотици километри от постоянната им месторабота.

 Не броя почистването на боклуците и мръсотията на огромните социалистически обекти, току що построени и чакащи нещо да произвеждат. Заради тези никнещи навсякъде бетонни грамади, бяха съсипани хиляди декари плодородна земя, където задължително се изгребваше хумусния слой или бяха докарани невероятно мръсни производства до големите градове. После бе отчетено това  за  грешка, но кое ли не беше грешка? Мимоходом ще спомена за огромната железобетонна грамада край София, наречена “Металургичен завод “Кремиковци” и за изградените цементови халета край Пловдив – гордостта на българосъветската инициатива за съвместно производство на електронни възли за съветските товарни коли, кръстосващи Сибир. Не стига, че беше изкопана и изхвърлена на боклука най-плодородната почва от хиляди декари земя, но се оказа, че разработката на възлите не била подходяща за тамошните големи студове.

  При тези селскостопански бригади не се правеше сметка може ли “колективът” да върши  работата, за която е пратен, или не  може, как ще я свърши и т.н. Случваше се цели звена от медицински заведения – поликлиники или болници, например операционен екип хирурзи, анастезиолози, медицински сестри -  да бъдат изпратени на жътва, макар, че никой от тях  не бе хващал сърп. Дори не знаеха той за какво служи.  Вечер по радиото се съобщаваше, че колектив с ръководител професор доктор на медицинските науки другаря Николов, заслужил хирург, е ожънал еди колко си декара пшеница и получава червеното знаме на труда.

  Директорът ни съобщи, че остават само няколко човека в пощата на възловите места, а останалите, тоест всички ние, от утре да сме на полето.

  Имахме една колежка, съпруга на” разжалван “адвокат – човек с отнети професионални права, защото след  девети септември 1944 година защитавал “врагове на народа” и голяма шегаджийка, която подхвърли:

  -Ще има ли инструктори “отгоре”, които да ни наблюдават “отдолу”?

  Тъй като всяка вечер слушахме подобни “бисери” за ръководителите “отгоре” и ние  “отдолу”, пък и защото тя го каза доста двусмислено, всички прихнахме да се смеем. Шефът се направи, че не чу какво каза леля Тотка, и ни освободи да си ходим  в къщи, за да  се готвим за утрешната бригада.    Партийният секретар се опита да дава и той някакви наставления, но тъй като никой не му обърна внимание, отиде при леля Тотка да я мъмри за подигравката. Тя обаче не си направи труда да го погледне и продължи с бясна скорост да предава телеграми на телетайпа. Беше страхотна  и само за това шефовете я държеха  на работа. На другия ден бяхме натоварени на единствената камионетка-пикап, собственост на Окръжна поща. Всеки се беше облякъл както намери за добре, но имаше и такива, които преспивайки през нощта, бяха забравили, че отиваме на селскостопанска бригада, а не на сватба - бяха си облекли почти нови  дрехи и нови обувки.   Добре, че обектът, тоест нивата за  жънене  не беше далече - за половин час бяхме там, защото колата нямаше седалки, а и пътят не беше хубав. Щом се отбихме по междуселския друм, положението се усложни до критичност – щяхме да катастрофирахме на един завой – въпреки че шофьорът, караше с около 30 километра в час.

  На обекта ни чакаше бай Янаки, един як селянин без коса, чието теме лъщеше на слънцето като залято с ягодов сироп. Каза ни, че е бригадир на селскостопанска бригада, тоест на нас и каквото наредял, това сме щели да вършим. Огледа ни критично / на мен ми се стори презрително / и попита без заобикалки

  - Не ви ли казаха, че ще се жъне?

  - О, да! Казаха ни - отговори леля Тотка.-Защо?

  - Как “защо”! А къде са сърповете, паламарките, бъкела?  

  - Вижте – рече леля Тотка вече сериозна –  за какво става въпрос? Какво  “къде е”?

  - А бе, кой идиот ви изпрати тук – каза,  вече не на шега ядосан бай Янаки.- Това се жъне, хей това - продължи той - като направи широк замах с ръка, сочейки житния блок.- Не се скубе! Двайсет души дошли да жънат без нито един сърп!

  Това като че ли преля чашата и партийният секретар влезе в ролята си на посредник. Все пак трябваше да свърши някаква работа и той, защото не беше дошел да жъне – бе подстрадал като ятак и не можеше да се навежда, пък и единият му крак бе по-къс от другия по рождение.Рече:

  - Чакай, чакай, другарю, казаха ни, че тук ще има всичко: сърпове, паламарки и това там какво беше...

  - Бъкел за вода! – подсказа някой. 

  - Да, бъкела. Къде са? - строго попита той

  - Ти кой си? – любопитно го изгледа бай Янаки.

  - Партийният секретар! - изрепчи се нашият човек и изведнаж “врагът” омекна. Бай Янаки се ухили така благо, така непринудено, /така идиотски /, както един друг  селянин го правеше ежедневно в София . Рече:

  - Няма нищо страшно, другари. Просто не сме се разбрали. Нека някой от вас да отиде заедно с шофьора до селото. По пътя може да срещне  баба Маруца - домакинката на Стопанството – тя знае къде са сърповете и всичко останало.

  - Не е ли най-добре вие да отидете. Познавате се. Може шофьорът  да подмине жената или да мине по друг път – предложи главният инженер на пощата.

  - Я не мога. Требва да ви наблюдавам .Отговарам за вас. –  хитро се измъкна той. Явно нямаше никакво намерение да излага сиропеното си теме на силното слънце. Замина само шофьорът. Нямаше как. Въпреки, че пристигнахме рано с намерението да работим по хлад, трябваше да жънем през жегата. Изпокрихме се кой  където намери на сянка и зачакахме баба Маруца да дойде и да ни “въоръжи”.  Бай Янаки също изчезна някъде. След минути полето опустя, сякаш никога не бе имало там двайсетина човека, камион и един едър голотемен потен  селянин.  Аз също се шмугнах в храсталака на дола и зяпайки по тревата и цветенцата, стигнах до някакъв върбалак. Сетих се, че щом има върби, ще има и вода  в дола. И не сбърках – след стотина метра открих малка рекичка, която за мой късмет се вливаше в голям вир.

  - Манна небесна! – рекох си.- Тук ще жъна цял ден.

  Набързо смъкнах панталоните, оставайки по гащи. Гмурнах се в студената вода. За миг жегата, убийственият слънчев пек, отиде някъде в небитието. Десетки изплашени жаби изпонаскачаха във вира, някои и по главата ми, но кой ти гледа подробностите в такъв момент. Бях доволен от откритието си. След като се цамбурках десетина - петнадесет минути и се освежих доволно, нахлузих паталоните и тръгнах по рекичката с намерението да я изследвам. Направи ми впечатление, че водата идва мътна. Насочих се срещу течението и на около стотина метра по нагоре що да видя: бай Янаки лежеше чисто  гол в един плитък гьол, целия в кал като шопар. Като ме видя леко се смути, но остана във водата, така както си беше. Каза:

  - Здравословно е. Калта помага. Сега ми нема нищо, но знае ли човек? - след което ми смигна и продължи:  –  я виж по-нагоре,  до оня валчестия камък, какво има. Вгледах се в указаната посока и видях няколко бири да се спотайват в сянката на голям камък, потопени във водата. 

  - Вземи си – покани ме той – вземи и ми донеси една  на мен. В тая жега   ще измрем, ако не се оводняваме – заключи философски той.

 Подадох му бутилка. Отворих и аз една. Щом сръбнах мигновенно я изплюх. Беше топла и кисела - нещо средно между конска пикоч и монголски кумис.

  - Бай Янаки, – рекох – как го пиеш това?

  - Е, малко е топла – обади се Началството от гьола – ама нали ти казах: да не се обезводни организъмо. Имаше и по-хубава у хоремага, но е скъпа. И тая си я бива. Като се изстуди, ще я харесаш. Па и такава ни се полага.

Изненадах се.  Помислих, че не чух добре.

  - Да не искаш да кажеш, че раздават служебно алкохол?

  - Това не е алкохол. Това е бира. И пет да изпия - пак нема да ми има нищо. Тия тук и още една каса са за жетварите. Така да се каже за мен, за теб и...ако остане –  смигна ми той -  за другите. Колко човека сте? - попита  бай Янаки.

  - Незнам. Май двайсетина – рекох.

  - Ще се оправим – каза бай Янаки и се обърна на другата страна  в калта.

  - Щом  дойде пикапът и докара домакинката, ще го пратим отново до селото да докара останалата бира.

-  Защо не му каза когато отиде? Да не ходи два пъти до  там.

-  Я, да нема друга работа– отговори новото Началство.

-  Трябва да жъне, нали за това сме тук. 

- Шофьор да жъне! – изкиска се той. – Къде си видял такова чудо, бе момче? Шофьор нито жъне, нито копае, нито оре. Днес да си шофьор е голема работа. Най-важните хора в страната  са. Ние сме малко село, гдето се казва, един файтон хора, а имаме двайсетина “водачи” на моторни превозни средства. Нали така се казват вече? Къщите им са най-личните в селото – строят ги за нула време. Откъде вземат строителен материал - железо, цимент, вар, тухли, само един господ знае, но за месец – два и палато е готов. И непременно с гараж. Някои имат и по два гаража.

  Тези думи на бай Янаки не бяха изненада за мен.   В моето село беше същото. Шофьорите, дори и такива без основно образование, се бяха обзавели, нагласили, подредили, като че ли бяха по-различни от останалите. И си беше така. В цялата страна те бяха нещо като каста – привилегировани, уважавани, търсени, ухажвани.

   Нямаше как да е иначе: под ръка им беше всичко - товарни превозни средства, багери, строителен материал, бензин и почти никакъв контрол къде ходят, какво  карат, за кого работят и т. н. Останалите простосмъртни, тоест хората от сивия поток им завиждаха, като гледаха как  ония от шофьорската каста  си “играеха с пари”, купуваха си леки коли, строяха си къщи безпроблемно, черпеха свойски понякога и ако се наложи да ти направят услуга с возилото, почти винаги го правеха ...срещу заплащане на четири очи. Все пак ако правеха услуга на големец, там бе друго – не смееха да се обадят. А ръководителите на Трудовокооперативните земеделски стопанства бяха най-лесни - услуга за натура: агне, прасенце, чувал пшеница или царевица, или ядене и пиене на корем по време на услугата и след това до припадък. Каса бира или малко прасенце беше нещо като разплащален чек. Естествено, живинката се вземаше от стопанството – водеше се за изчезнала или умряла, която наистина изчезваше – изядена до шушка от приятелите работяги или неработяги. Друго може да има или да няма за пиене, но “веро 11” винаги имаше. Това бе най-долнопробната бира, която някога българска пивоварна промишленост е произвеждала, за близо стогодишното си съществуване.

  Приятелството им с органите на КАТ беше пословично. Работеше се  на принципа “ти на мен - аз на теб”. Едните си затваряха очите за нарушенията, а другите или им пускаха “сухо” на четири очи, или ги пояха след работа до полунощ  в по-затънтените кръчми / за редовите милиционери /  и  в изисканите ресторанти - за големците от милицията, където се уреждаха и сделки от по- голям калибър. Например, договаряне за построяването на някоя виличка на лозе  или апартамент в града, без да  вложи и стотинка бъдещият собственик. Шофьорската солидарност бе за завиждане, когато ставаше ясно, че от това “мероприятие” далаверата   ще е голяма.

  Това отваряше “зелена улица “ за почти всички шофьори от “кастата” и те кръстосваха страната с крадени материали – дървени бичмета, цемент, желязо, вар, тухли - без някой да ги смущава. Парите и на шофьори  и на началници, течаха  към тях  като из “попски ръкав”. Особено пък, ако се работеше на голям национален,  обект. Там никой не можеше да му хване края. Надписването на нормите бе масово, като от това, - колкото и да му се струваше парадоксално на някой - всички, включително и ръководството на обекта имаха кяр. Нормите се” изпълняваха и преизпълняваха”, за което естествено, държавата плащаше премии, тоест суха пара и то немалко. Така строителните обекти се оскъпяваха десетократно. Това бе и причината всеки министър да се натиска обектите му да се водят национални и наднационални. Всеки по пирамидата си получаваше своето, като естествено, върхът получаваше най-много. Как се получаваше и колко бе то, това само те си знаеха. Нито се пишеше някъде за тези далавери,  нито се коментираше по обществени форуми – партийни и държавни - за корупция, за изнудване, за” буржоазни уклони”, щом като авантата бе голяма и търсенето на отговорност – никаква. Естествено и тарторите от съдебната система гребеха яко от държавния казан.

  Читателят сигурно се досеща, защо трудоденят на село в Стопанството бе символичен и защо заплатите на съвестно работещите българи по предприятията и администрацията бяха  също символични - около 120-140 лева месечно. Не говоря за лекари и учители. Те бяха просто забравени от Бог и Господар. Много от тях бяха принудени, към края на робовладелския соцстрой, когато се поотпусна малко примката, да станат шофьори на таксита, за да изхранват  семействата си.

   Като студент втората година, живеех на квартира при роднини. Срещу тях живееше доцент доктор на медицинските науки.Калин Китов. Понеже много негови пациенти го търсеха и в  дома му, той се принуди да сложи табела-надпис, който гласеше:”Не приемам в къщи! Живеем четирима човека в една стая  и обща кухня.”  Жена му също беше лекарка. Заплатата на двамата общо бе колкото на половината на  “водач” на КАМАЗ. Беше срамно и грозно да гледаш как всеки ден един хирург  се храни  в  движение, тичайки, за да не закъснее за работа.

   Но почти никой не протестираше. Хората се гордееха,  че властта е тяхна. Нямаш нищо, работиш по 10-12 часа, никакво по-свястно заплащане, живееш на квартира – обща с друго семейство и се гордееш!?! Наистина, невероятна простотия! И масова. Патологията бе пълна. Да се гордееш с някого, който те баламосва, лъже и краде ката ден?!

   "Ега ти! -  рекъл Нане – я ли съм много  прост или Вуте кога  и двамата ручааме жабата, докато се надлъгвахме по пато.”

   Непрекъснато се втълпяваше на глупака, че го имат за нещо: устройваха му манифестации, тържествени събрания, излети до “исторически” места, където двама или трима партизани са прекарали в студа десетина дни, завряни в набързо направена в земята дупка, като единият от тях е ходел непременно за храна до близкото село, щото иначе нямало да се доживее до победата на комунизма.

  Ония, които имаха полза от това състояние на нещата, неистово крещяха по медиите / вестници, радио, телевизия /, че това е най-прогресивният строй, но, забележете, не начин на живот, не общество, а СТРОЙ, ЛАГЕР, тоест пак нещо, което да ти напомня за казармен начин на живот или за затвор.

  Едва ли стратезите или теоретиците на социализма, като Тодор Павлов, Жак Натан и други., станали академици набързо, са се замисляли върху тези две думи, но те отразяваха по превъзходен начин как живеехме и какво бе това прословуто социалистическо общество. Някъде към края на доизживяването на това миш-маш общество, някои от “стратезите” на марксизмо-ленинизма се усетиха и вече не го наричаха строй или лагер,  а система. Това стана тогава, когато някои от социалистическите страни, като Полша, Чехословакия, Унгария бяха пробили пролуки в прословутата желязна завеса и упорито надничаха  през дупките,  гледайки на живо, какво става в нормалните държави, чудейки се, защо ония там на запад и много далеч на изток, просперираха, богатееха, развиваха технологии, за които ние не бяхме и сънували.

   Управляващите упорито криеха от нас, какъв бе там  далеч и не много далеч животът, като” кърпеха” железния параван със забранителни постановления, закони, закончета, наредби или тотална  пропаганда  за онова което ще ти се случи, ако не дай си боже попаднеш по някакъв начин “оттатък” – животът ти става ад, пълнят те с наркотици, обработват те психотронно, обират ти и последния цент и те изритват обратно в “скъпата ти родина”, ако не си се съгласил да станеш техен шпионин. Позволиш ли си да останеш “отвъд” без тяхното “ чрезвечайно” съгласие, биваш  завинаги анатемосан:  ти си престъпник, предател на Родината, на рода и на семейството. Забележете: не на социалистическия строй, не на властта, не на олигофрените - чужди и наши - които водеха страната ни към съсипия, - а на народа, на Родината. Внушаваха ти, че не обичаш страната си, роднините си или семейството, щом си решил да останеш и да живееш при капиталистите, при ония омразни капиталисти, които са заграбили всичко, което ти принадлежи по право.

   Понеже оформянето на общественото мнение, обработката на съзнанието, тоест, така нареченото промиване на мозъци, не е лек процес, а продължителна  и трудна манипулация, управляващата върхушка  си даваше сметка,  какво трябва да направи, за да е сигурна, че социалистическият бент няма да се пропука където не трябва и когато не трябва. Затова в  голямата игра бяха впрегнати най-активно точно ония, които трябваше да са съвестта на нацията - писатели, поети, художници, актьори, учени, известни вече певци и други, тоест всички ония, на които посредствената личност от сивата маса вярваше и им се възхищаваше.          

   Когато отидохме на обекта с бай Янаки, уазката вече бе дошла. Баба Маруца не беше никаква бабка, а яка жилеста селянка с отворено засмяно лице на около 45-50 години. Дори не се казваше Маруца, а Марина - Марина Попгеоргиева.  Слезе пъргаво от кабината на пикапа, каза  едно жизнено “Добро утро на всички” и веднага ни раздаде “оръжието”. Незабавно ни подреди в началото на житния блок, каза ни да си сложим мокри кърпи на главите за да не слънчасаме, щото “пека е силен” и отиде някъде. След малко водеше бай Янаки, който отново се беше вмъкнал в прохладния върбалак, като му се караше. Бригадирът се метна на пикапа и заедно с шофьора запрашиха към селото. Бирата! ” Разплащателният чек ” го нямаше, нямаше го и бъкелът със студената вода, без който щяхме да капитулираме само  след половин час. При тази жега “баба “ Маруца пое функциите на медицинска сестра, санитар и естествено на  доктор. Веднага усети отговорноста за тези двайсетина печени-недопечени граждани, които бяха дошли да им прибират реколтата.

   Като гледах, как зорко наблюдаваше някой да не се пореже със сърпа, хвърляйки по едно око, дали не се връща пикапът, като не забравяше  и да ни  учи, как се държи “оръжието”, не можех да не й се възхищавам.

   Не е нужно да казвам, че жътвата е тежка работа, особено, ако не  я умееш, ако “слънцето, спряло, сърдито пече” или ако те мързи. Но така е. За да ни окуражи “баба “ Маруца взе един сърп, паламарката и с ловкостта на жонгльор ни показа как се жъне. За “нула” време ръкойката беше готова. Положи я  встрани и продължи отново. Ожънатото около нея видимо растеше. Даже започна да пее някаква народна песен, която не беше никак лоша. Това, като че ли ни въодушеви и  ние награбихме сърпове, развъртяхме се около госпожа Марина Попгеоргиева с намерението до час, два да “глътнем” блока. Само, че който може, си може, а ние...

    Вечерта отчетохме едно скромно 2 декара ожъната площ, макар да бяхме точно 18 човека - цял “колектив” работна сила. / Шофьорът и партийният секретар не ги броя - те наистина не пипнаха сърп, поне за “кадем” /. Плюс това, за беля двама колеги се бяха порязали не много леко, което направи работата ни още по-неефективна.

Прибрахме се вечерта капнали от умора. На другия ден половината от нас бяха болни: с температура от прегряването или изгорели от слънцето до червено.

   Така беше не само при нас, така беше във всеки “колектив”,  попаднал не  там, където трябва. Селяните ни гледаха презрително и злобно,  защото “не ни бивало за нищо”.  Думите “интелигент”, ” учен човек”, чиновник”, бяха замествани от едно подигравателно “чантаджия”. Не можеш ли да работиш на полето, ти не си човек - ти си нищо. Мазолестите мръсни ръце продължаваха своя триумф и...назидание. Нормален човек оставаше с впечатление, че не главата, а ръцете на човек, са всичко.

 Дори се правеше опит за увековечаване на тези дивотии и  чрез изкуството.

   И днес още може да се види на  входната магистрала от към източната страна на град Враца, шестметрова чугунена фигура на работник  с нахлупен каскет и с “ груби мазолести ръце”, провесени отстрани като пречупени,  унило гледащ някъде на стотина метра  пред себе си. Не знам кой е автор на този ”шедьовър”, но съм сигурен, че е взел торба пари за да моделира и да реализира от желязо обобщения образ на работническа Враца. За съжаление десеттонната чугунена отливка не изразява нищо. Нито вид има, нито художествена стойност, нито символика.

  Аз ходих още два дни на жътва и после спрях. Започнах да повръщам, но не от жегата, а от развалена храна. Горещината за мен не бе страшна - дълбокият вир ме спасяваше от жегата.

 Какво стана по-нататък с неожънатия житен блок - не знам. Не чух нищо нито за “баба” Маруца, нито за бай Янаки.

   Повече не ги видях.

           

                                       

                                  _____________________  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

          

                       8.

 

 

 

                                 В  помощ  на света

 

 

    Първата година от следването ми мина успешно.

Това ми помогна втората година безпроблемно да се прехвърля от задочно обучение в редовния курс.Станах редовен  студент, без връзки, без протекции, без “социалистически чекове”. Годината бе 1958. По това време се случиха някои събития около България  и по- далеч от нея, които ме смутиха. В Гърция гражданската война между  комунисти и “останалите”  беше приключила в полза на “останалите.” Много деца на комунисти и  участници в самите събития, бяха изгонени от Гърция или емигрираха доброволно в нашата страна. Моментално бяха обгрижени от властта, като им бяха дадени големи привилегии –  влизане във ВУЗ без конкурсен изпит, някои и без дипломи за средно образование!?!, безплатни квартири, солидни държавни стипендии, началнически постове из наши предприятия на ония, които имаха що-годе някакво образование. Те сложиха началото на нова привилегирована  каста – кастата на чужденците, кастата на неуспелите в своите страни борци за “свобода, братство, равенство”. Равенство? Това бе един глупав лозунг, останал още от Френската революция, издигнат от Марат, Дантон и Робеспиер, лозунг, който властващата Камарила у нас и ония, които искаха на всяка цена да наложат в своите държави диктатура на пролетариата, го използваха, за да замазват очите на глупаците. Там, където народите бяха умни, проницателни и гледаха в перспектива, ” номерът на китайката” не мина. Гърция и Югославия отхвърлиха категорично Сталиновата доктрина за нов световен ред, което, естествено, вбеси съветските гаулайтери, но те не можеха да направят нищо, защото си знаеха възможностите, макар да вдигаха пушилка до бога, че са най-това, най-онова и т.н.

 България стана челен отряд на комунизма срещу “войнстващия” капитализъм тук на Балканите. 

  Живеех в студентските общежития на четвърти километър,  където беше пълно с чужденци – гърци, сърби / изгонени от Тито сталинисти /, албанци, германци, китайци, виетнамци и негри, много негри - сякаш цяла Африка се беше изсипала в България. Половината от тях си нямаха понятие от комунизъм или дори  от история, не знаеха даже къде се намира Съветският съюз, но това не им пречеше да живеят в България, като наши храненици, изучавайки марксизмо-ленинизма. Беше създаден специален“ международен“ институт, уж за изучаване на български език, а то си беше за съвсем друго. Мнозина от това негърско нашествие останаха у нас за дълги години, занимавайки се бог знае с какво, оставяйки мешано поколение. Други, усетили, че комунизмът  е една мистификация, напуснаха България, но, забележете, не в посока Африка, а към Запада. Не зная някои от тези “прости “ туареги да е напуснал нашата страна и да е емигрирал в СССР, тоест в Социалистически Ханаан. Такива идиоти, дори и между черните нямаше, въпреки, че и те слушаха и разбираха гръмките изказвания на наши и чужди агитатори.

  Като млад човек ми беше интересно да наблюдавам тази шарена менажерия в студентските общежития, още повече, че имаше и момичета и то доста красиви създания. Може би тук думата “колектив” не будеше отвръщение, както преди, така и след студентския период. Студентството е описано  в много книги от прочути автори,  възпято е дори и в опери. И с основание.  Там винаги е имало хора, бъкащи от нови  идеи, носещи бунтарски дух, хора готови на всичко. Да си припомним съдържанието на “Души в окови” от Съмърсет Моам, на “Кентъбърийски разкази” от Джефри Чосър или прекрасната опера на Джакомо Пучини  “Бохеми”  и за много други великолепни произведения описващи живота на студентите. Това, което наблюдавах не беше по различно по емоции от онова, което е описвано от прочути писатели или композитори, стига само да си наблюдателен и впечатлителен.

  Макар и да продължи недохранването - обядвайки в студентските столове разни буламачи - бях щастлив. Душата ми се пълнеше с много впечатления и емоции, а те бяха по-силни от глада. В интерес на истината  трябва да кажа, че властта помагаше на студентите, дори за сметка на ощетяване на други социални слоеве от населението. Почти всички живеехме в общежития, освен ония, които бяха  деца на бившата буржоазия – или децата на новосъздадената червена буржоазия. Последните бяха капризни  или си имаха достатъчно средства. Спомням си такъв случай: партиен големец от провинцията закупи на символични цени апартамент в София, настани двете си деца – студенти - да живеят там и след като те завършиха, продаде същият апартамент на трикратно по-висока цена. Разбира се, беше абсурд обикновен човек да направи това, например келнер, макар да имаше торба с пари. Връзките бяха тогава нещо невероятно, а връзките между големците, силните на деня ,”китовете” -  направо “убийствени”. По този повод беше излязъл на мода изразът - клетва “да ти умрат връзките!”  .

  Държавата на Тодор Живков ухажваше студентството осъзнавайки неговата сила и експлозивност. Наемите в общежитията бяха символични и всичко останало почти без пари: - ток,  вода, обслужване, чаршафи и други незначителни “екстри”,  като радиоточка, например или евентуално баня на етажа. Може би се разчиташе на тях  като на бъдещи продължители на строителството  на огромната бутафория, наречена  социализъм. Може би. Пък и защо –не! Ние бяхме – като всички млади хора – още неомесено, още невтасало тесто, не ставащо нито за “пица”, нито за “мекици”, нито за” хляб”, гдето се казва – бяхме още незавършен продукт. Така, че инвестициите си струваха. Аз, който имах набито око и критичен ум, започнах да губя представа за някои глобални събития и истини.

Унгарските събития от 1956 година бяха вече история. Някои млади унгарци – деца на загинали в боевете комунисти - дойдоха да се учат у нас. Не че тамошните висши учебни заведения  бяха по-лоши, не, напротив, но тук като държава със стабилен режим, възможностите за “кльопане” бяха по-големи. Естествено, веднага бяха зачислени в кастата на чужденците. Останалото се знаеше –  стипендии, безплатни купони за храна, безплатни общежития, влизане без конкурсен изпит във ВУЗ и т.н. Мислех, че възторжено ще разказват как са  смачкали ” реакцията “ и  “фашизираните “ елементи, надигнали глави срещу  “благородните съветски воини” останали в страната им да ги пазят от капиталистите, но те мълчаха уплашено или си говореха на непознатия за нас маджарски език, макар отлично да знаеха руски език. Беше ми непонятно защо това е така. Нашата преса, тоест правителствените  вестници и радиото, неистово крещяха, че социализмът е в опасност, че капитализмът настъпва, че една социалистическа страна е станала жертва на  хитри безкрупулни  богаташи и че незабавно е била освободена от непобедимата съветска армия, повикана от законно избраното унгарско правителство, от унгарския народ и т.н.  и т.н.

  Тогава си нямах и понятие  за това, което късно, много по-късно, мнозинството българи узнахме, че унгарската революция срещу окупаторите и комунизма, била потъпкана жестоко с проливане на много кръв - хиляди хора избити и от двете страни на барикадата. Чак тогава разбрах, защо тези млади унгарци се скупчваха  самотно като пилци без майка  до някоя пейка на двора и си шепнеха тихо, неразбрано и уплашено. За няколко дни те бяха “пораснали с няколко века”.

 Навикът да слушам “черните станции”  го нямаше вече – бяха минали две години от плевенските ми служебни задължения.Пък и ежедневието ме беше така завъртяло, че вече нямах време за такива “ екстри”. Почти бях забравил, че истината има две лица.

    След 1962 година дойдоха в България много млади кубинци, да се учат ли, да се женят  за българки ли  – не стана много ясно за какво точно. Мотаеха се, не само в студентските общежития, не само в София, но и в цялата страна – безочливи и нагли, сякаш всички бяха роднини на Фидел Кастро. Умееха да пеят и да танцуват, като всички негри, и това май бе всичко.

   За петдесетина  години, от началото на Втората световна война, през Българско преминаха сума ти чужденци. Черни, бели, жълти – всякави.Надменните вземаха каквото можеха и си отиваха, но гладните се застояваха. Щедър народ сме, добър народ сме: кой от където и да дойде у нас все му се подлагаме. Така и не можах да разбера, дали сме много добри или сме пълни идиоти.

  В общежитията имаше също много китайци и виетнамци, които бяха по-скромни и по-прикрити. За четири години не можах да разбера поне един  китаец какво мисли за нас, за света или за този прословут строй - социализма. Безмълвни бяха  като празни бутилки от кока– кола, а  лицата  им имаха вид на японска джапанка. Щом  заговарях някого от тях на тема социализъм, джапанката моментално променяше формата си - ставаше нещо средно между усмивка и вглъбеност – което трудно се разбира какво изразява – смях, плач, надменост или уплаха. Пълна мистификация. Само един единствен път успях да извадя от равновесие китаец. Казваше се Ха Хо. Един ден му подхвърлих, че и в българския език има такова име – само че двете думи са сляти. Той се поинтересува какво означава тя и какъв е дълбокият смисъл на името. При тях името имало дълбок смисъл, затова се давало на човек  след известно време. Казах му, че Ха Хо е нарицателно име и означава глупав човек, хахо, нещо като полуинтелигентен идиот. Китаецът позеленя, присвитият му кос поглед придоби опасно изражение, затова побързах да поясня, че това е случайно съвпадение и в краен случай не означава нищо. Все пак му се извиних за нетактичноста. Ха Хо прие извинението, но от тогава за него бях перде и то от най - прозрачните – вече не ме забелязваше..

 И като редовен студент, продължих да гледам сериозно на следването. Бях от добрите студенти, но не върхът, естествено. Изискванията към редовните студенти бяха много по-високи, отколкото при задочното обучение. И това си имаше своето обяснение. Задочниците учеха и работеха, бяха почти изцяло от работнически произход и възрастово по-големи от редовните студенти. Малцина бяха ония, които можеха са се равняват с младежите, току що завършили гимназия. Особено голямо внимание се обръщаше на практическите занимания. Посещението на лекции беше задължително. Почти всички професори бяха авторитети в своята област. И това бе естествено –  бяха следвали и завършили висшето си образование в Германия, във Франция, в  Швейцария и нито един в СССР.  Европейската школа си личеше дори и в маниера им. Следяха новостите. Това позволи на някои от тях да направят нововъведения в науката, което даде възможност на нашата индустрия да “дръпне” по-бързо от съветската в някои области. Например, нашите телевизори - разработка и производство на Слаботоковия завод - бяха много по-добри от вносните съветски или германски телевизори /на ГДР / и като качество, и като дизайн, и като трайност. По време на следването ми, се оборудва и пусна в експлоатация  и Националният телевизионен център в Парка на свободата - днешната Борисова градина.Предавателната техника беше английско производство. Това позволи още в началото да гледаме по-свястна картина от съветските граждани. Руснаците не ни простиха и това, че купихме предавателно оборудване от капиталистическа държава, но нямаше как – те просто нямаха такова.     Спомням си, че закупиха лиценз от Франция за производство на кинескопи за цветни телевизори, но така и не можаха да направят свестен цветен телевизор. Цветовете на екрана се преливаха както им дойде и не съответстваха на реалното предаване. Пак се гледаха  цветове, но малко по-различни - дърветата бяха червени, тревата синя, лицата на хората жълтозелени. Понякога и небето беше синьо, само гдето облаците червенееха като пурпурната звезда на Кремъл. Иначе всичко мърдаше, шаваше, тичаше и бягаше, като истинско.

  Ние обаче се трупахме пред нововъведението, наречено телевизор и се радвахме като деца. Отгде да знаем, че ония там “гниляци”от Запада имали по-качествени апарати, че били напред, ама много напред в тоя пусти технически прогрес. Тогава всичко ново идваше от Съветския съюз, всичко хубаво пак от там,  всичко прогресивно – направо от Кремъл.

 Много по-късно, кажи-речи в залеза на социалистическия рай, разбрахме, че още през 40-те години, наш сънародник – Джон Атанасов – отроче на българина Иван Атанасов, емигрирал в началото на века  в “дивата американска пустош” да търси препитание,  изобретил първата електронна изчислителна машина. Не е необходимо да казвам, че днес това е цяло направление в областа на световната индустрия и информаторика. Никакъв Интернет нямаше да има, ако инженер Джон Атанасов, българинът Иван Иванов Атанасов, не беше се родил и изучил в страшната Америка. От одавна, в далечните Съединени американски щати, му свалят шапка за това велико откритие, целият свят го уважава, докато ние се питаме още: - А бе, кой е този Джон Атанасов?

   Мой бивш колега  – Николай Бончев – утвърдил се автор на научно популярни статии, книги и филмови сценарии още в тоталитарно време се престраши и издаде без официално съдействие малка книжка – биографията на Джон Атанасов - която никой не си направи труда да  популяризира и  днес за срам и резил, тя се продава по десет стотинки парчето, вместо за истинската и цена от 5 лева екземпляра.

  Като студент внимателно следях новостите в техниката,  особено в областа на физиката и непрекъснато намирах тенденциозно подчертаване на “решаващата” роля на съветската наука, за “ кардиналните” открития на съветските учени, в почти всички области на техниката – самолетостроене, корабостроене, ракетостроене, автомобилостроене, електропроизводство, електроника  и т.н  и т.н.

 Например, когато изучавахме теорията на радиопроизводството и на електротехниката, дебело се подчертаваше в учебниците / превод от руски език! /, че откривател на радиото е Александър Попов и нито дума за истинския изобретател – италианецът Маркони. Почти нищо нямаше за великия изобрететел, американецът Томас Едисон, а непрекъснато се пишеше за някой си Ладочников, които “открил” електрическата крушка. Изучавайки теорията на физиката не бях и чувал за титаните в тази област като Нилс Бор, Хайзенберг, Шрьодингер, Д.Д.Томпсън, Ръдърфорд, Макс Планк, а се изтъкваше решаващата роля на Иваненко, ” открил” протона. Пишеше се за ефекта на Черенков, без да се каже и дума, че създателят на Общата теория на относителноста, великият Айнщайн, на базата на това откритие и на прочутата Планкова константа, обяснява какво е това  фотон и поставя началото на квантовата теория, за което получава Нобелова награда.

 Но когато излязоха “теоретични” материали на Съветската академия на науките, че електронно-изчислителните машини нямат бъдеще, лазерната техника – също, макар, че откривателите на лазера, съветските учени Басов и Прохоров, получиха Нобелова премия и световно признание за това тяхно откритие, се замислих..

 Бях подочул вече за огромните възможности на електронноизчислителна техника и за лазерите, за някои переспективни проучвания правени от западните учени и започнах да се съмнявам сериозно в истинността на казаното от Съветската академия на науките.

  Естествено, това умишлено загърбване, непризнаване и отхвърляне на всичко западно нанесе огромни щети на и без това изостаналата икономика на лагерните страни, затова, да бъдем справедливи, не може да се винят само властващите тъпи политици не виждащи в омразата си нищо хубаво от капиталистическите страни, а и ония, учените, които можеха да реабилитират отчасти “Лагера”, създавайки нещо ново и носещо блага на хората.

  Техническият прогрес на думи и на хартия не носеше нищо полезно, освен заблуда, огромна заблуда, която в крайна сметка ни довърши като народи.

     През 1954 г. унгарец Габор, живеещ в САЩ, открива прочутата холография – пак нищо. Двайсетина години преди това, учен от руски произход  прави решаващо изобретение в производството на хеликоптери –  отново нищо. Е, да, руснак е, ама живее и създава известната си фирма за хеликоптери “Сикорски” в омразната САЩ, значи все едно че не съществува.

     Мой приятел, завършил висшето си образование в Съветския съюз, ми разказа, че стигнали до бой със съквартиранта си – руснак - в студентските общежития, където живеели  двамата, в спор кой е открил славянската азбука, азбуката на Кирил и Методи, четмото и писмото на милиони руснаци и на други народи. Руският студент твърдял, че това направил преди около триста години Ломоносов. Имало и документи в Руската академия на науките по този въпрос. Въобще не можело да се говори за някаква си славянска азбука дошла от малка България.

  - А до тогава? До раждането на Ломоносов, нима не сте имали писменост? – учудил се  моя познат.   

  - Какво “до тогава” ? – попитал тъпо защитникът на официалната руска версия. 

Спорът приключил с прехвърчане на празни бутилки от вино над главите им, които за щастие не улучили никого. 

   

                       ___________________________

 

 

 

                    9.

 

 

                       Борци за Кубинска свобода

 

 

   През 1961 година се случи нещо невероятно. Куба, Островът на свободата, единствената свободна територия на Америка /всичко това бяха вестникарски заглавия /, беше нападната от...САЩ - най-мощната и най-мразена държава в света. Няколко хиляди елитни американски бойци придружени от супер бойна  техника, дебаркираха в залива Кочинос / Залива на прасетата / и тръгнаха да завладяват Куба, да свалят правителството на най-смелият революционер, народен вожд и трибун – другарят Фидел Кастро, човекът който можеше да държи речи от по седем часа без да си затваря устата, независимо дали го слуша някой или не.

  Куба в опасност! Куба загива! Куба гори! Да помагнем на смелия  кубински народ! Вън янките от Острова на свободата! Такива и още по-напомпващи обстановката съобщения и призиви чухме от радиото рано сутринта на 14 април 1961 г. Високоговорителите гърмяха из коридорите на  студентските общежития или между жилищните блокове мощно, независимо, че бе рано и още спехме.

 След съобщението, което не преставаше да се излъчва по радиото, отново и отново за агресията на янките над свободна Куба, няколко стотин млади хора, “от всички крайща на света”, сънуващи еротични сънища до преди час, тръгнахме да освобождаваме Куба. И понеже Островът на свободата беше далеч, много далеч, както и Съединените щати – прекият агресор, тръгнахме да превземем Американското посолство - единствената свободна територия в България. Пардон, обърках се: единствената американска територия в “свободна“ България.

   Набързо написахме и подходящи лозунги. Тогава лозунгите бяха нещо като лазерно насочващите устройства на натовските ракети, които смляха Югославия преди две години, когато Слободан Милошевич, беше тръгнал да завладява  Балканския полуостров. Е, не точно така въздействаха, но няма значение.

  Та написахме сума ти лозунги, намерихме отнякъде и червени знамена / то други и нямаше / и еуфорично настроени се отправихме към американкия агресор, който в момента се намираше в центъра на нашата  столица. По пътя до Орлов мост, такава дандания вдигнахме - лозунги, песни, викове, псувни, клаксони от присъединили се към колоната шофьори -  че хората наизлязоха по балконите си сънени и уплашени, чудейки се какво става. Ние, горди от първенството на “отпора”, викахме още по-силно и по-необуздано. Някои от нашето студентско  братство, вдигаха конячени бутилки, отпиваха за кураж и това предаваше още по-войствен вид на многохилядното шествие.

 Ако тогава американците имаха днешната техника на сателитна комуникация и биха видяли отгоре какво става между Четвърти километър и Орлов мост, щяха незабавно да спрат агресията си. Бяхме се проточили като свински черва поне на километър. Много хора се присъединиха към нас.Дали и те мислеха като нас или имаха предвид нещо друго, незнам, но тръгваха “на бой последен”.

 Неочаквано, точно пред Софийския университет, ни спря някакъв цивилен, който слезе от милиционерска кола и нареди:

 - Връщайте се незабавно там, от където сте тръгнали! Веднага! – гласът му прозвуча мощно от рупора на колата, излъчен от поне 50 ватов мегафон.    

 Втрещихме се. Ние отиваме да смачкаме САЩ, да помогнем на социалистическа Куба, а този тук, някакакъв си непознат кретен  ни спира?!

Опитахме се да му възразим, да покажем, че за пролетарския интернационализъм  граници няма, когато той ни прекъсна гневно:

  - Вие ли ще освобождавате Куба, бе пикльовци? Марш назад!

Това ме обиди не на шега, но инстиктивно разбрах, че милиционерският началник не е дребна риба и си замълчах.

Но наконячените ми колеги, които вече се вживяваха като охрана на шествието, застрашително заобиколиха колата, държейки недопитите бутилки в ръце. Разбирайки, че ситуацията се променя не в негова полза, той извади маузера си и гръмна във въздуха два пъти. Моментално се разринахме като ято подплашени яребици. Първо изчезна подпийналата “охрана”, след което страничните улички погълнаха огромна част от войнствената интернационална колона. Останалите кандидат-бойци се упътихме обратно към студентските общежития, вървейки бавно и в безкрайни спорове, защо така стана и кой е тоя страхливец, гдето гърми във въздуха по средата на столицата. Едни нарекоха ченгето предател, други твърдяха, че власта си знае работата, трети, че Куба ще победи американците и без нас и т.н. Започнахме да се обвиняваме един друг, че не сме се опънали на милиционерския шеф – били само двама души, той и шофьорът му – а ние хиляди.

 Аз бях безкрайно засегнат защото, под сурдинка си признавам, че организацията и похода към Американското посолство бе моя идея, защото искрено вярвах, че и в Куба социализма ще победи, така както това ще стане и при нас. Този ден никой не ходи на лекции, а се мотахме по алеите между жилищните блокове, не спирайки да спорим и губейки се в догадки, защо власта постъпи така с нас.

  Вечерта по радиото правителственият говорител обясни всичко. Цитирам:

   “Днес пред Американското посолство в София, се състоя многохиляден протестен митинг на българските трудещи се,  които гневно заклеймиха американската агресия в свободна и демократична Куба...”, като през половин час се даваха сводки за събитията там. Съобщаваше се за гневни масови протести на трудещите се в цялата страна и нито дума за мощния интернационален протест на студентите. Яд ни беше, че не ни обърнаха внимание, но си траехме, защото веднага съобразихме, че ако се репчим много на власта, ще загубим придобивките, които ни се предоставяха на символични цени. А някои от нас, такива като мен например, със сигурност щяха да спят по пейките на парка.

  Години по-късно, когато вече имах допир до по-високите етажи на власта, случайно срещнах  генералът. Попитах  го защо тогава стана така. Отговори ми лаконично:

  - Вие студентите сте неуправляеми. Тълпа. Тълпа, която не губи нищо и не зачита никого. Щяхте да направите маса поразии. Пък и обикновенните американци нямаха нищо общо с тази история.

  - А кои? - попитах изненадан.

  - Няколко хиляди кубинци, противници на Фидел Кастро, изгонени от него от страната, бяха решили да си възвърнат власта. Разбира се, не без помоща на ЦРУ. Научавайки за това, президентът Кенеди спрял незабавно помоща им - оръжие, боеприпаси, разузнаване – и Фидел Кастро ги ликвидирал за няколко дни.   

Години по-късно, този отговор се потвърди и от други източници. Стана ми ясно защо мълвата за убийството на американския президент Кенеди от кубински емигранти си беше чиста  истина. Кубински патриоти, емигрирали в САЩ, не можаха да простят  на американския президент  за стотиците избити техни другари и хиляди пленени от режима на Кастро, макар Кенеди да нямаше никаква вина. Тогавашното ЦРУ бе  решило да е държава  в държавата, но не се получи. Естествено и те помогнаха за убийството на Президента.

  Това разбрахме едва тогава, когато в желязната завеса, прогнила от времето, се отвориха големи дупки, когато контактите между нормалните и ненормални държави станаха по интензивни,  когато някои държави създадени искуствено изчезнаха от картата на света, а други се появиха, горди от извоюваната си независимост.

  Неприятностите от злополучния поход срещу Америка отшумяха бързо. Забравихме ги. Още повече, че Куба и лично Фидел Кастро “смачкаха”  за няколко дни американците в Залива на прасетата. Не разбрахме много защо това стана, но стана. Навярно САЩ се уплашиха от Острова на свободата, закротуваха си и кубинският пролетариат, во главе с огромния Фидел Кастро, продължи да строи социализма под носа на янките. Какво строеше и как го строеше се разбра по - късно, когато народът започна масово да бяга от Родината си още по на запад, кой с каквото  намери – пироги, рибарски лодки, саморъчно направени салове, легнали само по на една дъска с риска да бъдат изядени от акули. Бягаха хората от “максималното задоволяване на постоянно растящите нужди на населението”. Бягаха от изобилието, от “ народната “ власт на двамата братя авантюристи – Фидел и Раул, чиято диктатура беше известна по цяла латинска Америка, превърнали един бисер от  Карибите в гладуващ остров.

 

                       _________________________

 

 

 

 

 

 

 

 

 

       

      

                        10.

          

                Да се смееш ли,  да плачеш ли ...

 

 

  Като всички млади хора и студентите умеят да се веселят. Нямаше нужда някой отвън да ни устройва забавления. Нито дори да ни подканя. Още повече, че не липсваха и самородни таланти, които бяха превъзходни певци, актьори, комици. Чуждестранните студенти трудно се включваха в наши импровизирани мероприятия по неизвестни за мен причини, но нашите момчета и момичета бяха в стихията си, когато това ставаше. Ректорите и управата на Общежитията нямаха нищо против да се веселим и смеем, стига с  това да не се подиграваме на властта. Не че толкова държаха на нея, но си пазеха сиренето. А за него врани колкото щеш. Затова при сценките липсваха политически шаржове, гротески от нашия живот, вицове. Е, поне не на всеослушание. Прекалено много бяха ония, които можеха да ни “натопят” и неприятностите не бяха никак безобидни.

  Въпреки това обаче, набързо скалъпвахме сценки и при подходящ момент – Нова година или 8 декември, празникът на студентите - например, ги поднасяхме на останалите, съпроводени с музика и песни.

  Понеже гледахме хем да не ни обвинят в нелоялност към властта, хем да напомним на зрителите, че сме наясно с обстановката, правехме такива сценки при които,  както е казал Христос “ които има  уши да слуша, който има очи да гледа”.   

  Един мой колега, студент от Театралната академия, беше облечен и дегизиран като Чичо Сам / тогава, това беше контешкият образ на САЩ/ , но с оръфани панталони, бос, със сако без един ръкав, с пробит цилиндър и докато другите се веселеха в салона - пееха и танцуваха - той ходеше при негрите и ги молеше за помощ. Просеше от тия, които нямаха пари за едно ножче за бръснене. Особено се спираше пред кубинците, защото те бяха най-стиснати. Събираше стотинки и накуцвайки / повреден при сблъсъка с Куба /, отиваше при негрите от Ангола, Мозамбик, Етиопия и т.н. Падаше голям смях.

  Естестено, не закъсня и реакцията на власта. “Чичо Сам” го привикаха “там където трябва” и му чели “ конско”, в смисъл да не се поставят политически сценки, които правели двусмислени намеци за нашето положение и най-вече обиждали сме братята негри. Тогава за пръв път разбрах, че освен братя руснаци  имам и братя негри. Бях се гипсирал от страх,  защото аз бях автор на шаржовете и гротеските. Никой обаче не ме потърси за обяснение. Вероятно бяха помислили, че това е хрумване само на “Чичо Сам”. Този приятел обра и лаврите, и неприятностите. За известно време престанахме да измисляме заядливи скечове. Самоинициативата ни със Сашо / ЧичоСам / замря, но пък се отворихме на вицове разказвани помежду ни, като политическите бяха естествено най-смешните. Спомням си два от тях, които се разказваха на ухо. Тогава още, това народно творчество не беше се развихрило и още нямаше  прибрани в затвора, но все пак си имахме едно на ум, какво може да се случи, ако някой те натопи преди ти да го направиш. Между нас имаше какви ли не - деца на партизани, на интербригадисти от испанската война, на ятаци, на ченгета. Спомням си два  вица, които отразяваха като матрица политическото и икономическото ни състояние, както и ролята на най-смешния човек в България - Тодор Живков.    Първият бе:   

   Привикали генералните секретари на лагерните страни в Москва и другарят Брежнев ги попитал как се справят с нелекото положение  - не бивало да се допуска недоволство сред народа. Всеки от правителствените ръководители докладвал какво е сторил в неговата страна.  Дошъл ред и на Тодор Живков. Брежнев го попитал :

   - Вие, другарю Живков, как се справяте: колективизация, частна собственост, благосъстояние на хората?

  Нашият човек отговорил:

   - Както и вие, другарю Брежнев. У нас е като в Съветския съюз  - има  всичко. Дал съм  по един декар на семейство за частно ползване и свобода на действие – кеф им жито да сеят, кеф им животни да отглеждат, кеф им нефт да вадят от него. Тяхна си работа!

   Другият  виц беше академичен.

   Пътуват Тодор Живков и председателят на БАН - академик Ангел Балевски със самолет над България. Отивали на лов някъде към Силистра. Тодор Живков погледнал през илюминатора на самолета надолу, видял Балкана, обширната Дунавска равнина и се провикнал:

   - Ангеле, Ангеле, е, виж какво съм дал на българския народ! Как да не  ме  обича!

Балевски, който беше известен с тънкото си чувство за хумор, рекъл:

   - О, да, другарю Живков, така е. Но ако искате радостта им да е пълна, скочете при тях. Уверявам ви, че много ще се зарадват.

   - Ха, ха, ха – разсмял се Живков, без да се усети за какво намеква академикът.

   По-късно вицовете придобиха епидемичен характер, защото гафовете   следваха един след друг, но не беше никак  безопасно да се съчиняват или разказват. Доста “веселяци” бяха прибрани на “топло”,  други - по-смели, продължаваха да си ги разказват на семейни срещи. Народът се кискаше над тези апокрифни умотворения без да се замисля, че  колкото беше смешно всичко това, толкова и тъжно..

 

                                         *        *         *          * 

               

   Вече укрепил цитаделата на еднолична си  власт, Тодор Живков започна да става  инициатор на хитри и не дотам хитри постановления и разни правителствени документи. Например, това, да се поощряват браковете между българи и цигани. Това щяло да се отрази благотворно и  освежително за нацията. Ромите, тоест циганите щели да станат българи, децата им – също българи. За едно поколение сме щели да ги претопим и нацията да стане чиста. Само че, не се знаеше кой кого щеше да претопи, щото те си кръщаваха тайно децата Ахмед, Юсуф, Мено, Айше и т.н. Пък и знаем каква е раждаемоста при тях - между пет и десет циганета от двама безотговорни родители. Вдигна се и добавката за многодетни майки и бащите само това чакаха: - за една -  две петилетки циганските махали набъбнаха застрашително. В София, Пазарджик, Лом, Сливен и т.н. вече не се знаеше кои са повече - циганите или българите. Цели семейства, до вчера кошничари и калайджии, започнаха да се изнасят по градовете, защото на село”марото” /хляба / трудно се печелел. Не признаваха никакви закони, но Тодор Живков им се радваше като на собствени деца.Те също го обичаха. Даже започнаха да го наричат ТАТО.

Разбира се, този глупак от висок ранг и инициатор на тази идея,  не беше се сетил, че не това е пътя за стабилизиране на нацията и че една нация може да се състои от много етноси и пак да бъде единна. Но как да се сети човекът, като за това са  нужни, култура, интелигентност и интелект. А где у него такива “екстри”. Та той не можеше да говори що-годе сносен  български език. Когато започваше да ораторства по партийни форуми или по радиото и телевизията, ставаше за смях. Но нахалното си е нахално. Продължаваше да се излага без да му мигне окото. Хилеше се на собствената си неграмотност като олигофрен.

   Удивително е как иначе грамотни хора много  вярваха на тази “гениална” идея на “тато”. Само че, незнам,  дали той си вярваше. Дъщеря му се омъжи не за циганин, а за адвокатски син, мой съгражданин – едно много хубаво и свястно момче и от него роди момиче, което се “писа” дъщеря на дядо си, сякаш не можеше по друг начин да му наследи крадените милиони. Дядото нещо не зачиташе сина си -  бил глупав, не ставал за нищо – нито за политик, нито за даскал. Сякаш той ставаше за нещо и щеше ли да знае България че такъв человек съществува, ако не беше се мернал пред очите на кремълските тартори, в един случаен момент. Дъщеря му Люси бе амбициозна и пробивна. Само, че попрекали със заглеждането си в Запада, а това не се хареса на московските им работодатели и ...“случайно” почина твърде млада. Може би баща и се досещаше какво се случи в загадъчната баня на супер охраняваната  Боянска резиденция,  но смееше ли да го каже публично! Ами  властта? Ако му я отнемат внезапно, какво ще стане с него, с останалите му близки, с краденото?  Изведнаж можеше да се окаже по зле и от тия гдето се надпреварваха да му викат ТАТО. Затова тази загадъчна смърт се потули тогава, но за нея продължаваше  да се говори още дълго време. Кой, защо, как? Дори се появиха и версии взети като от психотрилър. Людмила била ликвидирана от “мъже в черно”, по нареждане на висш Разум, защото им трябвала. За какво ли? Истина е, че тя се ровеше из света на свръхестественото, из мистериите, които тогава  за българите бяха табу. Посети много пъти Тибет, Индия, възхищаваше се на източната мистична култура, вярваше в нея, но едва ли това бе причината за нейната скоропостижна смърт.

   Наистина, не бяха малко ония, които безкритично вярваха на Първия, на Главния, на Единствения и Последен /виж това се оказа вярно/, на неговите етнически инициативи и на останалите му глупости. Това даде повод на циганите, особено на по-заможните, безцеремонно да оглеждат бъдещите си снахи от бялото братство.

  Не се размина и при нас, студентите, Тодорживковите инициативи да не  бъдат приложени на дело.

   Моя позната, състудентка, по една случайност от познато на мен село, учеща се не лошо, се запознала с мургав млад човек с известно “солидно” образование – тракторист. Това бе професия, с която тогава се изкарваха на месец по две професорски заплати, стига да си малко хитър. Вероятно бе гледала съветски класически филми, защото се влюбва безумно в мургавия тракторист и за ужас на родителите си, прекъсва следването някъде по средата. Бащата проучва бъдещия си зет и научава, че е от малцинството, което след години щяло да стане мнозинство, но за сега момчето  е ром, тоест типичен циганин. Това някак си го преглътнал, но като опознал родата му едва не психясал: щял да има роднини от всички крайща на България – калайджии, мечкари, кошничари и специалисти по окултни науки или казано на разбираем език – баячки,  гледачки, развалячи на лоши магии  и т.н. Бъдещият  му зет бил най-ученото момче от многобройния цигански клан. А, щях да забравя  – имало и музиканти, както впоследствие се изяснило на сватбата. Какво ли не правили родителите `и, как ли не я увещавали за  да я убедят да учи - поне да завърши следването си - като се надявали, че след това, едва ли ще се омъжи за циганин и то без образование. Бащата не можел да го преживее  – тя била третата му дъщеря поред – надявал се човекът да е момче и понеже се бе родила в един ден и в една година с “Царчето”, тоест с цар Симеон ІІ и за да му напомня за неродения син, беше я кръстил Симеонка. Какво да се прави – бащини мечти!

 Но нещата не се развили съгласно родителските желания. Както и да е, бащата се примирил, че не е момче, прави курбан за здраве и двадесет години дъщерята,  предвидена за момче,  расте и носи радост в къщи. Другите две сестри, били по-неугледни,  но се задомили добре. Но Симеонка?...

 Нещеш ли техен съселянин,  по смотан и от въпросния циганин, връщайки се от Коми/ СССР/ ,където работил като обикновен секач на борови дървета – си довежда булка, рускиня с две висши образования и красива като кукла. И...щастливи. Много щастливи.Тя – че като по чудо се е измъкнала от Хрушчовия  Рай, той - че си е довел жена красива като зюмбюл, че и учена отгоре на всичко. Разбира се, нашенецът се отсрамил достойно – докарал си чисто нова  лека кола - Жигула – мечта на всеки българин без връзки и макар неугледен, като застанел до жигулата, някак си се виждал по-хубав. Целият комшулък се изнизва да види булката  на Данчо Църното, Лариса Фадеева Фадеева – инженер Фадеева на квадрат.

 Когато моята позната, студентката,  посочва като аргумент, това което се случва във великия Съветски съюз, родителите и млъкват, още повече, че половината съселяни вземат нейна страна, изтъквайки аргумента, че щом Данчо Църното  си е довел такава хубавица, защо да не видят дъщерята на Иван Николов кого ще доведе. Пък и Симеонка посочва солидни аргументи: във века на социализма расовият подбор е противонародна проява, бъдещия й съпруг носел много пари, докато Данчо Църното бил едно нищо - едва се вредил за дървар в Коми, а вижте какво жена го взела за съпруг!

  Само, че руската женшчина води Данчо Църното има - няма година. Запознала се с друг мъж, не българин естествено, а с германец и изчезнала като фантом от селото, забравяйки си шофьорската книжка в жигулата, докарана заради нея чак от Коми. Никой не разбра повече какво стана и къде се подвизава голямата любов на Данчо Църното. Той си остана с жигулата, паркирана на двора, трите си кози и пръча, които редовно се почесвали на любимата му кола. Любима ли? От както инж. Фадеева  на квадрат изчезнала,  Данчо Църното не погледнал колата,  както и...друга жена.

 Моята позната, обаче, не постъпи така. Стана примерна съпруга на тракториста, отиде си  при него някъде из оряховските села и му народи куп българо-циганета, като манталитетът и културата й отидоха на кино. Случайно я видях преди време, след дълги години на абдикация от нашия регион. Беше смачкана, смачкана – не приличаше на човек, камо ли на жена.

 Е, читателят сигурно се досеща, че не съм ромофоб, нито ксенофоб. Но от простотията получавам ортикария. Тъкмо затова описах тази, или по-точно, тези две преплетени истории.

                                    _______________

 

 

 

                     11.

 

 

 

                                           Дуелът                          

                         и  други  забавни  истории 

 

 

      Годините се нижеха една след друга, къде успешно, къде по-малко успешно. Вземах си изпитите “от раз” гдето се казва, макар да не бяха лесни: ”Основи на електротехниката” преподавана от проф. Златев, “Висша математика”-  първа и втори част, написана и преподавана от проф.Брадистилов – Брадата и т.н., което ми даваше самочувствие и време за други неща. Всяко лято бях на почивка по студентски лагери на море,/ почивните карти бяха на символични цени също /,  където беше весело и приятно, и където си отпочивахме от целогодишното напрежение. Имаше и по-възрастни колеги, които бяха завършили военно морско училище и разбираха от “морско дело.”, само гдето един ден едва не се издавихме..

  От някъде Иван Морският, бивш мичман и настоящ студент, намери една рибарска лодка -  от приятел ли я взе или без да пита някого я сви  от кея - незнам, качихме се на нея десетина човека и двама души / най-гламавите/ загребаха. Един натам  друг нататък и лодката започна да се клатушка застрашително и върти на място. Докато давахме акъл как да се оправи посоката, някои се хвърлиха във водата да поплуват. Скочих и аз  заедно с една колежка, като мислех / всъщност изобщо не мислех / да се поосвежа и отново да се кача на лодката, като  въобще бях забравил, че морето е дълбоко и че не мога да плувам. След десетина метра,  аз и моята колежка, започнахме да се задъхваме. Тя се развика, че се дави - не можела да плува и веднага я прибраха на “борда”. А аз : хем не можех да плувам, хем ме беше срам да си призная. Добре, че ме забелязаха от лодката как поемам въздух на присекулки примесен с крайбрежния мътиляк и се развикаха. Морският веднага се хвърли във водата и след минути  бях вече в безопасност. В безопасност ли? Глупости! Другите се бяха така развълнували от нашето неплуване и безразсъдство и надвесили се на едната страна на лодката едва не я преобърнаха. С  големия усилия Мичмана ни прибра на сушата, тегли ни по една псувня и ни изостави на брега. Тези стотина метра морски поход щяха да ни струват скъпо, ама нейсе – размина ни се.

    Не липсваха и куриози на изпитите. Всеизвестно е, че изобретателността на студента няма граници, когато трябва да се вземат изпити. Особено ако се чувства “тънък”, тоест неподготвен. Имаше много и различни забавни истории, свързани с изпитните сесии, но две от тях няма да ги забравя никога.

    Бях на изпит при професор Златев –  втората част на “Основите...”, която изцяло обхваща теорията на електромагнитните полета  –  един невероятно труден материал - пълен с формули. Вземеш ли този изпит, значи си прескочил летвата и гледаш първокурсниците с принебрежение. 

 Пред мен седна колега, бивш офицер от съкратените през 1954 година военни. Казваше се Георги Трайков. Когато започна да говори по изпитните въпроси, такива глупости казваше, че ние, останалите двама студенти наведохме глави от смущение и срам, а професорът го гледаше като изкопаемо.

 Гогата, обаче продължаваше да импровизира, без да му мигне  окото .

    - Колега – рече професорът – тези свободни интерпретации никого не интересуват сега.Съсредочете се  върху темата на падналия ви се въпрос.

    - Именно – рече Трайков и продължи така, както си знаеше.

      Това ядоса професор Златев и той го спря отново.

    - Колега, говорете по същество, иначе ще ви пиша двойка.

    - На мен! – рече Трайков, на мен, дето знам материала  наизуст!

      Това вече вбеси професора и той каза внезапно:

    - Ама, че нахал! Дайте си книжката.

    Трайков се засуети, чудейки се дали да я дава или да се примоли и яви отново, когато професорът повтори:

    - Книжката!

 Трайков му я даде. Беше станал жълт -  зелен като недозрял лимон.

  Професор Златев я взе и зацъка с език. Явно нещо го изненада.  После, заглеждайки се внимателно в нея, попита:

    -  Как се казвате?

    -  Георги Трайков - едва  чухме Гогата да произнася името си.

    -  Георги Трайков! -  повтори като ехо професорът.- Апропо, имате ли нещо общо с вицепрезидента на Правителството господин..., другарят, Георги Трайков?

   -  Разбира се! –  внезапно се оживи  Гогата и пое въздух, сякаш току що беше изваден полумъртъв от дъното на триметров басеин.

   Професорът повъртя малко студентската книжка из ръцете си, позамисли се и писа нещо в нея, след което му я подаде мълчаливо.

Георги Трайков, студентът, не земеделския водач - ортакът на Тодор Живков - я взе с треперящи ръце, каза едно глухо “довиждане” и си излезе.

   Изведнъж от коридора чухме едно диво ”Йее, хуу”, така мощно - направо зверски – че  всички се стреснахме.

   Гогата ликуваше!

 Седнах  пред професора, треперейки като буково листо пред буря, въпреки че знаех двата въпроса – единият отлично, а другият общо взето добре. Започнах да говоря, когато той ме спря, обръщайки се към нас:

    - Всъщност, какво е общото на студента с г-н Георги Трайков?

    - Нищо – рекох – само името. И двамата се казват Георги Трайков.

 Професор Златев почервеня внезапно и ставайки от стола,  избухна:

    - Мошеник! Долен мошеник!  Нима още се намират такива? Да ме подведе така!

  Очевидно бе, че Гогата не подведе никого - просто извади страхотен късмет от случайните  съвпадения на имената. Това го съзнаваше и професорът, но яда си е яд, особено ако те мине някой  по - незначителен от теб.

  Целият на нокти и треперейки, си рекох: свършено е с мен.  Защо ми трябваше да казвам истината? Да бях казал едно “незнам “ и толкова. А сега?  Трайков върза тройката, а аз...Глупак! Пълен глупак! Гледах белите изписани листа тъпо, несмейки да погледна професора. След минути той седна мълчаливо. Ние, аз и другият  студент, също мълчахме. Особено аз. Езика ми беше се  схванал и надебелял като ухапан от оса. Професор Златев започна да преглежда изписаните от мен  листа и след малко каза:

    - Развили сте въпросите много добре, колега. Дайте си книжката.

Сякаш планински масив с големината на Витоша се смъкна от мен. Подадох студентската си книжка, той писа едно “много добър” и аз си излязох от кабинета му, още неразбирайки какво се случи. Трябваше да мине половин час, за да се съвзема. Колегите ми отвън питаха какво стана, та Гогата изкрещял като дивак и опитвайки се да направи салто на циментовия под в коридора, едва не се претрепал – само си навехнал дясната ръка.

    - Ами изкара шестица – рекох – Професор Златев му писа шестица.

    - Ами! – рече един от тях.- На Трайков –шестица? А на кого крещеше  “мошеник, долен мошеник”!  

    - Не знам, бе хора! Не знам. Нищо не помня – казах вече едва стоейки на краката си от умора и напрежение. Все пак положителната емоция от успешно взетия изпит и петте кебапчета поляти с две студени бири, които изгълтах за обяд бързо върна силите ми. 

   Втората случка е по- весела – направо забавна.

   За разлика от проф. Златев, който минаваше за “сухар” и недостъпен, професор Брадистилов бе общителен. Обичаше да се забавлява с оригиналностите на студентите и понеже беше много умен и находчив, почти винаги печелеше “двубоя”. Легенди се разказваха за неговото остроумие. Въпреки, че преподаваше математика, ходехме на лекциите му като на шоу. Студентите си позволяваха понякога волности, шаржираха го на черната дъска, като умишлено оставяха нещата така, че Брадата да ги види или чуе. Беше им интересно да наблюдават реакциита му, а те бе винаги в полза на професора. Това ни развеселяваше и...засрамваше, ако по някакъв начин се опитвахме да го злепоставим.

  Остроумието му беше пословично.

  Един ден на изпит по математика, при него се явява някакъв посредствен студент за втори път, тоест, това било последното му явяване. Не вземе ли изпита, не само че няма право да презаписва годината, но ще трябва да се прости с инженерството.

 С треперещи ръце той изтегля билетчето, а вътре въпроси и задачи, по които е пълен инвалид. Започва да решава задачите. Брадата,  хвърляйки по едно око към него / обикновенно  изпитваше по двама души едновременно / видял, че оня е само въздух, го запитва:

  - Колега, задавали ли сте си въпроса, защо сте тук?

Студентът обаче, кален от непрекъснатите дублирания на изпитите си, не загубил присъствие на духа, отговорил:

  - О, да! Да стана инженер. Не ми се работи като прост работник. Искам да стана Началник.

  - А ако това е невъзможно?

  - Няма невъзможни неща – отговорил студентът.

  - Хайде бе!- подхвърлил професорът – я да видим дали всичко е възможно – и взел изписаните листа на колегата. Прегледал ги, повъртял хартията из ръцете си и гледайки от упор студента, му казал:

  - Момче, тая наука не е за всяка глава. Дори елементарната задача не си решил.

  - Четох – казал студентът – много четох. Съсипах се от четене.

  - Това не само се чете, колега, това се анализира. Но за това трябва акъл, мозък, сиво вещество, с което да разбереш написаното. Я се виж, та ти нямаш физиономия за инженер –  заключил Брадата, като му дал втора задача.

Оня пак се мъчил, пуфтял над нея, изпотил се и зад ушите, но резултата бил плачевен –  напълно грешен отговор.

Тогава Професорът развеселен от хладнокръвието на опонента си и виждайки неистовото желание на студента да прескочи “бариерата”, и за да му докаже, че наистина не е за там, за където се е упътил, му казал:

- Ако ми напишеш теоремата на Фурие за безкрайните редове, ама точно, ще те пусна – и му дал чисто бял лист на който се подписал. Това естествено било сигурна защита от преписване, шашми или вадене на “пищов”.

  - Честно? – рекъл студентът и поел листа.

  - Честно, разбира се. Напиши ми теоремата и тройката ти е вързана. Без минуси и никакъв опит за преписване, че нали ме виждаш колко съм слабоват.

  Брадата беше над 120 килограма и около  два метра висок. Обичаше да добавя  в подходящи моменти: “ ние сме трима братя и аз съм най- кльощавия от тях ”.       

  Студентът, държейки листа в ръка, молива в устата, забил поглед някъде в тавана на аудиторията, се замислил. Дълго зяпал нагоре, после написал нещо на белязания лист, пооправил го и подал хартията на професора.

   Прочитайки го, Брадата ахнал :

  - Бе ти, как преписа!

  - Не съм преписвал, другарю професор.  Да бъдем честни.

  - Е, щом не съм те хванал, значи не си. Та аз не я знам както трябва – рекъл Брадистилов - а ти я написа дума по дума. Що за човек си, бе момче, не си научил елементарното, а знаеш наизуст такава сложна теорема. Но уговорката си е уговорка -  казал той и му писал тройката. Връщайки студентската  книжка, го привикал с пръст и тихичко му казал на ухото:

  - Никога, ама никога и на никого не казвай, че си роден за инженер.

  - Не съм си и помислял! - отговорил студентът, поемайки книжката  със скъпоценната тройка.

Разбира се, в знанията на слабака нямало никаква тайна или трикове. Просто знаел, че Брадата има слабост да “унижава” мързеливците с нещо много сложно от теорията и като добър психолог “се бил подготвил” за голямата битка.

   Години след този случай, същият този студент,  вече инженер Пиперов, бе станал главен директор на Завод – комбинат. Какво да се прави – съдба.

  Двамата големи професори – професор Златев и професор Брадистилов – си останаха в България, но други – по-млади – старши преподаватели, професори, доценти, асистенти намериха начин и напуснаха страната. Отивайки по научни форуми, просто “забравяха” да се върнат в милото си Отечество. Запълниха вакантни длъжности в западни университети. А там ги приемаха с охота, защото бяха хем кадърни, хем непретенциозни. Причината, да бягат от България не беше само ниското заплащане, което от соцреволюцията / 1944 година / насам беше пословично ниско. Особено за лекари и учители.

  Ограничението, което управляващата върхушка налагаше на интелектуалците не беше случайно.Просто трябваше да им се напомня ежедневно, че на  власт е работническата класа и че има диктатура на пролетариата. Тази уравниловка и унификация дори и в науката, дразнеше добрите професори и те, или се затваряха в “черупката “ си, или не се завръщаха в страната, ако им се удадеше възможност да пробият “стоманената завеса”. Естествено, властта ги анатемосваше и ги обявяваше  за предатели, невъзвръщенци, некадърници, неблагодарници и за какви ли не още.

  Докато пишех книгата, случайно срещнах един мой познат, казва се Добрин, който беше избягал преди години в Канада. Заприказвахме се и Добри спомена, че във Ванкувър, където се беше установил, имало много българи. Почти всичките били добре устроени, а някои и много богати.

  - Съседи сме с един професор, напуснал България преди тридесетина години. Бил асистент във Висшия машино- електротехнически институт. Казва се Георги  Бояджиев.

Изведнаж се сетих, че имахме  асистент по математика със същото име, който навремето, един ден, не  дойде за упражненията. Казаха че е катастрофирал  и загинал във Виена, където  бил на някакъв симпозиум.

  Попитах Добри :

  - По какво е професор?

  - По математика. Сега е доктор по математика и преподавател в два университета.Много е известен. Има две къщи във Ванкувър и разкошна вила в Мексико.     

  Повече не питах. Стана ми ясно каква е била онази катастрофа и  защо тогавашната власт набързо го изпрати в отвъдното.

 

 

 

                  ____________________________

 

 

 

 

 

                              12.

 

 

 

 

                        Темелите  на  новото  общество

 

                                 

    Понеже бяха попрекалили с офицерския  кадър, - тъй като много ятаци и техни съмишленици, автоматически ставаха офицери, хей така, ако на някои  им хрумне да сложат на своите момчета пагони,  между 1954 – 1956 година, бяха съкратени млади офицерски кадри и за да не роптаят им дадоха големи привилегии – влизане във ВУЗ без конкурсни изпити. Но и  тези привилегии се градираха. Например, ако си син или дъщеря на активен борец против фашизма и капитализма / АБПФК /  въобще може да нямаш и диплом за средно образование и пак  да следваш където си пожелаеш. Обяснението им беше, че фашистката власт не им позволила да учат, което беше абсолютна лъжа. Някои от тях наистина не бяха завършили гимназия, но причината беше друга: занимавали  се с подмолна комунистическа дейност, увлечени или принудени от твърди комунисти, които изпълнявали  директиви на Коминтерна – да се завземе власта на всяка цена -  дори и насилствено. Така се създаде още една каста в студентското съсловие / освен тази на чужденците /, която по време на следването доста оредя, въпреки, че ходатайствата пред професорите нямаха край. Всъщност, завършиха безпроблемно само ония, които наистина си бяха умни и може би случайно попаднали във военни училища. Най-интересното бе, че след безкрайния зор при следването и дипломирането си, почти всички некадърници от тях, за ужас на нормалните висшисти, искаха на всяка цена да станат научни работници - доценти, професори, академици. И успяваха.Уж имаше квоти за научните степени и длъжности, които се отпускаха или узаконяваха от Висша атестационна комисия /ВАК/, но приятелските, роднински и най-вече партийни връзки на “нашите прогресивни” млади и не много млади момчета  бяха истинските лостове, които  действуваха безупречно.За такива не беше проблем слагането на доц,а или проф,а  пред инж,ето. Другарите от “славното” партизанско време си помагаха със завидна пролетарска солидарност. Официалната политика толерираше такива дейности, защото искаше на всяка цена да подмени старата интелегенция с нови, техни хора. Е, може и да не са толкова  учени, но са наши!  За буржоазни възпитаници нямаше вече място в Алмаматер. Новоизлюпените учени гледаха само да докопат бюрото и кабинета с лъскавата ламперия и после не отваряха книга. Че защо ли им трябваше да четат?  Та те вече знаеха, можеха и бяха наясно с целите на марксизмоленинизма – останалото нямаше значение.

   Други, които нямаха тяхните връзки, но искаха на всяка цена  да се вредят и да завладеят заветната цел, се подлагаха на невероятни унижения, само и само да получат същото. Отказваха се от родители – “кулаци”, фабриканти или невъзвръщенци. Женеха се за грозни, стигащи до уродливост  жени, дъщери на партийни големци, водеха деца олигофрени на властимащите по чужбина да бъдат лекувани там, ставайки им санитари и болногледачки, триейки им сополите при преглед пред мастити западни професори. Ония ги съжаляваха и естествено не ни имаха за нищо, щом разбереха що за индивиди сме.

 Познавам много такива случаи, пък и кой не ги знаеше – то си беше нещо нормално – но някои просто се набиваха в очи. За такъв един искам да разкажа.

 Мой познат, доста по-възрастен от мен, казваше се Илия Попов, след завършване на медицина, въобще не ходи в провинцията като млад лекар три години, както беше тогава по закон, а стана направо асистент, после старши асистент и  с това си остана. Пенсионира се като старши асистент на 70 години, докато редовните професори /от старата “гвардия” / ги изритваха на 60 години. Тъй като колегите му си го знаеха що за специалист е д-р Попов, че и пациентите му, го наричаха бай Илия, а не д-р Попов. Това го ласкаеше, мислейки че е заради възраста му, а то си беше заради съвсем друго. Бай Илия беше не само прогресивен другар, но много прогресивен - бил партизанин. Такива ”байовци” имаше почти във всички области на нашето висше образование. Някои дори достигнаха до званието “академик”, без да са допринесли и процент с нещо в науката или за страната. За това звание, освен пристижа, получаваха и по една средно месечна заплата. Доскоро в академичните среди се подвизаваше един такъв набеден учен – физик, който лично познавах и  който получи академичната си титла само заради някакви мъгляви обяснения с които популяризирал учението на...Айнщайн.

   Друг известен “учен” продавайки съвеста си  и рода си, стана подлога на властимащите и те го наградиха с невероятни титли - професор, член кореспондент, академик, председател на БАН, и т.н. Научният му принос е толкова мижав, толкова смешен, че не си заслужава да се споменава. Но все пак да кажем за най-важното му ”откритие” – математическия модел на клетката с който ни проглуши ушите навремето. Днес, понеже това лице не става и за даскал в прогимназия, го направиха  говорител на една  “кауза пердута”  със  стогодишна история.    

 Някои, знаейки  възможностите си и това, с какъв зор са изкарали висшето  образование, се насочиха към партийни синекурни длъжности, като трамплин за по-високите етажи на власта.

 За партийни постове не се изискваше да си знаещ или можещ. Трябваше да си верен на Партията или по-точно на партийната Камарила, да си гъвкав като стоножка. За съжаление имаше твърде много такива, които смятаха, че комунизмът като система ще е вечен и гледаха да се нагаждат към власта,  да си уредят личния  живот, живота на своите деца и внуци, че  те да нямат проблеми поне сто години. Лижеха чужди задници, правеха се че не знаят, когато някое по-разпуснато началство спеше с жените им, живейки с надеждата, че това няма да не бъде отчетено от височайшия любовник. И той наистина не забравяше ”услугата”. След някоя и друга година, дори  след месеци, нашият човек получаваше “хонорара” си – длъжност за коята е бленувал поне две петилетки. Ако женичката му беше по- захватна, можеше да бъде изпратен и в чужбина. Сам, естествено.

 Ще избързам малко с повествованието и ще разкажа една история станала с мой колега, когато вече работех в Министреството. Казваше се Нешев.

  Та тоя Нешев се правеше като ударен с мокър парцал, докато жена му “ си пиеше кафето ” по късна доба с един доста влиятелен началник, за което той му се отблагодари, като го прати...къде мислите?  Чак в  Южна Америка, в Чили като втори или трети секретар на посолството ни - не си спомням. Радваше се като дете, получило новогодишна играчка. Едва не го гръмнаха там, когато Пиночет свали Салвадор Алиенде от власт и изгони комунистите от страната. После, когато се прибра в България  ми разказа патилата си: седмица се крил в едно мазе, където случайно го заварили събитията. Бил на чашка текила при една “приятелка “ индианка.

  - И ти изневери на жена си с индианка!? – го попитах. –Та жена ти  беше много хубава – реших да го полаская аз,  изтъквайки качествата на бившата му съпруга.

  - Майната й! – рече Нешев – тя въобще не дойде при мен. Цели три години живях като катър. Що писма и пратих, що подаръци. Не с индианка ще спиш, ами и с шамана на племето. Та аз бях само на тридесет и осем  години! – после като изпсува,  подхвърли: -  знаеш ли, в съда ме изкара виновен – бил съм й изневерявал?  Тая високопоставена курва ме изкара развратник!  Мамка й...взе ми сина.

 - Ш,ш,т, т, не псувай – рекох – може да те направя  герой на фейлетон, а там псувните са забранени. После се засмях и подхвърлих:

 - Защо не се върнеш сега в Чили, там нещата се оправиха, а и индианката може да те чака.

  - Как не! Та тя спеше с още двама. Единият бе негър, а другият не зная каква народност бе, но беше  бял като саламурено сирене. Но и двамата не й даваха пукнат грош.

  - А ти?

  - Е, стига си ме разпитвал – ухили се той – тя беше проститутка, но бе страшно хубава и мила. Имах чувството, че в посолството знаеха за тази пикантерия, че и за много  лични неща за семейството ми, но си траеха. Всъщност, там нямаше никаква работа за нас и всеки се занимаваше със свои лични си работи.

                      

                                   ____________________________

 

 

 

 

 

                    

                  13.

 

 

                           Спасяване  по  единично    

 

 

  Дипломирах се успешно през 1962 година. След толкова труд, напрежение и разни очаквани и неочаквани перипетии, най-сетне се осъществи мечтата ми – висшето  образование бе реалност.

  Предстоеше  разпределение за работа - в съответствие със закона - тъй като икономиката ни беше централизирана. Всички тръпнехме: къде ли ще попаднем, защото България е малка страна, но затънтени места в нея колкото щеш. Не беше все едно да те пратят в село Горно Уйно, Кюстендилско като бригадир на шивашки цех или в голям град. Между студентите беше популярен един виц - вносен, от великата Съветска страна. Там централизираното планиране беше в стихията си. Ето го:  

  По време на разпределение се срещнали двама  новоизлюпени  инженери –  единият, току що излизащ от Комисията, а другият щял да влиза.  Влизащият пита:

   - Колега, какво каза,  та те оставиха в Москва?

   - Е, нищо особено – рекъл другият – пожелах да отида в Далечния изток - Магадан и комисията, отчитайки скромноста ми, ме остави в Москва. Аз благодарих на Партията и Правителството и... това е.

   Първият, вече наясно с паролата, влязъл и когато го  попитали къде иска да отиде и отдаде младия си живот и знания, той незабавно отговорил:

   - Моля да бъда изпратен в Сибир, в Магадан.

   - Съгласни сме – рекли ония от комисията.

 Бъдещият строител на Комунизма се сащисал. Разбрал, че е излъган. Помислил малко и казал:

   - Благодаря на Царското правителство.

 Комисарите се зачудили защо благодари на една отдавна отминала Институция го попитали да поясни.

   - Ами, защото продаде Аляска на американците.

 Е, при нас бе малко по-добре. Нямахме Магадан, но беше вече налице Мадан и големият Родопски масив с  разни строящи се там  водни каскади, рудници и т.н.

   Бях се замислил и аз по този въпрос, когато един ден, неочаквано ме  извикаха във Вузовския партиен комитет. Там не викаха често, нито когото и да е. Чудех се за какво съм им – не бях нито активист в Комсомола, нито  член на Партията. Отидох. Посрещнаха ме  много любезно - почти цялото Партийно бюро. От тях познавах само партийният секретар – бивш офицер – с когато завършвахме висшето си образование. Подпитваха ме дали не бих се съгласил да стана партиен член. То не било задължително, но можело да се има предвид при разпределението, пък и произходът ми бил прогресивен. Побеснях. Навсякъде, по повод и без повод, ми изтъкваха моя селски произход! Хайде, де – рекох си -  нима хората от града, са идиоти?

 Веднага съобразих какво ще стане ако откажа. Сетих се за един  виц, който досущ отразяваше ситуацията в която бях попаднал. Ето го:

 Българин отишел на екскурзия в Турция. По време на обикалянето из истанбулските сокаци, му се приходило по голяма нужда. Отишел да се облекчи в обществен клозет. Щом си свършил работата,  влезли двама  яки турци. Нашият човек си глътнал езика, сещайки се за някои не дотам добри навици на турците.

 - Спокойно, аркадаш –  му рекли те, оглеждайки го като проститутка. - Не се плаши. Ние само ти носим вода да си измиеш дупето.

 Нашенецът прибледнял, но поел ибрика. Та имал ли избор човекът?       

 Приех предложението на бюрото. И да видите какви усмивки цъфнаха  веднага по тяхните лица! Да не повярваш. Написах там каквото трябва, а то беше само едно заявление за кандидат член на Партията и си излязох. Отвън споделих с мой приятел, Кирчо, случилото се.

  - А стига, бе – оживи се той – да не искаш да бачкаш на Белмекен! Де мен да ме поканят за такова нещо – ще се съглася “от воле”. Инженер Кирилов не го поканиха, макар да беше син на бедна вдовица, защото майка му не обичала новата власт - постоянно ги кълнела  заради двете кози, които пролетарските местни вождове напирали да и ги вземат. Все пак Кирчо бе безопасна игла  и го пратиха на работа в Перник, на което той много  се зарадва. Аз бях разпределен в Завода за радиоприемници – София, който тогава носеше името на съветски партиен ръководител - “Климент Ворошилов”. Назначиха ме в специален цех, в който нямаше нищо специално, само гдето съветските специалисти бяха повече от началниците в цеха..

   Още първия месец се разочаровах. Заплатата ми бе точно 90 лева, тоест, само с двадесет лева повече от месечното ми възнаграждение като “заглушител”. Пет години блъскане и четене като идиот, губене на време, треперейки на изпити само за двадесет лева повече! Е, имаше и едно “инж”. пред името ми  в официалните документи свързано с моята скромна личност, но какво от това?  Пак щеше да се гладува като  в Плевен. Там поне имаше лозя, а тук, в София  – нищо.

  Незачитането на образователния ценз продължаваше. Беше нещо като генерална линия на Партията. И защо не! Тодор Живков да бе учил? В първото издание на Българска енциклопедия се казваше истината – бил учил само в средно професионално училище. Във второто издание  Недоразумението беше вече висшист, юрист. Само че, между първото и второто  издания  времето беше малко повече от колкото е необходимо да завършиш курс за санитари. Много по-късно “народо” разбра що за интелект е Тато. След 1990 година, когато Тодор Живков беше вече безопасна игла, почти всички вестници публикуваха факсимиле от дипломата му за образование, от което се видя, че “Човекът от народа” бил прост, остана си прост и си умря прост, но хитър, хитър като лисица и зъл като невестулка.

 Началник на Специалното производство бе един полковник – инж.Пъндарев, завършил в Съветския съюз някакви военни науки, грандоман до побъркване и абсолютен галош в областа на радиопроизводството.

   Още в началото се спречках с него, и то по въпроси, които нямаха нищо общо с производството.

 Месец след като постъпих на работа,  полковник Пъндарев ме извика в кабинета си и ми предложи да се военизирам.Щял съм да получа офицерски чин, по- висока заплата, пари за облекло, някакви порционни и други облаги като военен, например ранно пенсиониране и т.н. Дори ми написа всичко това на лист, като не преставаше да ме убеждава в предимствата на военния живот – дисциплина, сигурност, повече пари.

 Отказах категорично.

  - Защо? – попита Полковникът, гледайки ме  неразбиращо.

  - Нямам особено високо мнение за военните – изтърсих без да се замисля.- Не обичам военщината.Предпочитам да си остана цивилен инженер.

Полковник Пъндарев ме изгледа мълчаливо, после ядосано рече:

  -  Ще видим. Не мисли, че си тук за да  решаваш сам какво да правиш.Помисли си и приеми това което ти предлагам, защото не те виждам с бъдеще.

Изтръпнах от тази недвусмислена заплаха и то от военен, но отново повторих:

 -   Военен няма да стана, та ако щете да ми направите заплатата  пет пъти по-висока.Имам си свои планове.

    Това вбеси Началника ми и той ми изкрещя в лицето:

 -  Ти за какъв се мислиш, бе, келеш! Ще те държа тук три години, а после ще те изгоня в провинцията.

Без да обеля дума си излязох страшно ядосан и ...уплашен.

   Този жесток човек беше в състояние наистина да ме съсипе.Не можех да напусна завода, защото тук бях по разпределение три години, пък и къде щях да отида? Сетих се да помоля директорът на завода да ме премести поне в друго производство, като му разкажа чистосърдечно причината.И един ден го направих.

Директорът ме изслуша внимателно, не каза нищо, но усетих, че не обича полковник Пъндарев.

 Излязох си от кабинета му с противоречиви чувства, но и с усещането, че по някакъв начин ще се отърва от Полковника.И това наистина стана.

   Тогава имаше практика във всяко наше предприятие да има съветски люде, които уж следеха за качеството на продукцията или се водеха приемчици на готовите изделия.Получаваха големи заплати, безплатна храна в специалното сепаре на заводския стол, по повод и без повод подаръци от властниците, почиваха със семействата си безплатно в  наши почивни станции.

  На такива съветски “специалисти” им попречих да лапнат премия от по две хиляди лева. Бяха двама и постоянно киснеха при Полковника.

  На Дирекционен съвет заявих, че аз и още един мой колега – инженер – ще се справим със задача, залегнала в плана на Завода, без чужда помощ, за два пъти по-кратък срок.

  Директорът, който беше честен човек, аплодира тази наша постъпка и заяви на всеослушание, че по тази задача нямаме нужда от съветските специалисти.

Разбира се, ние с колегата знаехме какво говорим и за два месеца изпълнихме задачата отлично.Бяхме наградени с по 80 лева, което беше далеч от предвидената премия за гостите, но пак беше добре – почти цяла месечна заплата.

После, от Директора разбрах, че Полковникът му направил страхотен скандал, като се усъмнил в подготовката и кадърноста ни. Нито Пъндарев, нито ощетените съветски храненици можаха да го преглътнат и докато не ме изгониха от Завода, не мирясаха.Само, че бяха забравили една малка подробност.Впрочем – две.Първо Директорът на завода знаеше цялата истина защо Полковникът ме мразеше и второ, беше възхитен от нашата младежка дързост и...смелост.Пък и, усетих го, не обичаше нахалните чужденци.Все пак внимаваше и за да не предизвика гнева на “боговете”, защото съветските “специалисти” се водеха на отчет в ЦК на Партията, ме “изгони”, като ме прати на работа в Министерството.Станах, така да се каже, шапка на въпросния Полковник, който побесня, като разбра къде ще  работя.Опита се да ме злепостави пред Министъра, изкарвайки ме некадърник и конфликтна личност, но номерът му не мина.

  Аз станах министерски чиновник, а той си остана в завода.

 Назначен бях за главен специалист в управление “ Икономически връзки с чужбина” Работата ме отегчаваше, защото бе свързана с безкрайни срещи, писане на безсмислени протоколи,  конференции и т.н. - все неща, от които нямаше никаква полза. Това “рекомендуем”/ препоръчваме/ не означаваше нищо за нито една държава членка на СИВ.Но за мен това бе по-добре, отколкото да бъда всеки ден под напрежение от заплахите на оня цербер. 

  Повече разнообразие имаше при заседанията на Комисиите, където се събираха по сто и повече човека, разменяха се усмивки в продължение на няколко дни, оформяха се документи за следващото събиране и се  утвърждаваха  графици за срещи на по-ниско ниво. Домакините се стараеха  да се покажат от най-добрата  си страна и ни развеждаха из държавата си.  Посещавахме разни бирени фабрики, винени изби със стогодишна история или специални цехове за отлежаване на коняк, например. Зяпахме по огромните бъчви, давайки си вид, че много се интересуваме от производството на съдържанието което бе вътре във тях, но истината бе, че скучаехме до момента, когато домакините ни поканваха на “скромен” обяд в специална зала за гости. Моментално се изнизвахме натам и сядахме около добре подредени маси за обяда. Какво ти “ подредени” -  направо отрупани с невероятни деликатеси, месни специалитети – суджуци,  луканки,  пастърми,  рибни филета, разноцветни вина и поне с  десетгодишни ракии и коняци. Е, имаше и приветствие от някоя по-малко пияна делегация - нещо като комплимент за старанието на домакина. След час по масите оставаха самотни празни чинии, чаши и тук там някоя недопита бутилка коняк..

  Първото ми излизане беше в Унгария, по-точно в Унгарската народна република. За мой лош късмет, това стана точно в деня когато гръмнаха Джон Кенеди в далечен Далас. Видях с очите си как плачеха унгарците, обикновените унгарски граждани -  мъже и жени –  за един президент на една капиталистическа страна и то от най- омразните. Омразна за кого? Това ме накара да се замисля и да си припомня унгарските събития от 1956 година. Изглежда, че те  не са били чак толкова нажелани от народа, щом като сега  маджарите масово плачеха за един американски президент. Но си мълчах. От опит вече знаех, че не всичко онова което човек вижда и чува трябва да го коментира. Не бях и малък – тридесетакът  беше вече ме чукнал, пък и званието “инженер”, тоест образован човек,  ме задължаваше да бъда по-внимателен. Заплатата ми беше по-височка – около 140 лева. Командировките също носеха по нещо, та се облякох по- прилично. Хранех се по-добре, даже преяждах, особено когато бяхме по съвещания.

  Там нямаше срам или неудобство от началство. И защо, когато те бяха по-лакоми от нас – отделно нагъваха и пийваха при личните  двустранни срещи, така че, когато сядаха на общата кьорсофра,  вече се бяха “подквасили” солидно. Младите  издържаха на коремното натоварване,  но старците / разбирай, съветската делегация /  въпреки тренинга, понякога изпадаха в делириум. Един генерален директор от братушките, даже умря от преяждане и препиване в Унгария. Съветските ни наставници и домакините  се опитаха да потулят случая, но “ шило в торба” стои ли? – всички разбрахме за “нещастния случай”, станал по време на “ служебна дейност”. Както и да е, Никанор Никанорович Гусев, беше забравен още на третия ден от срещата.

Що се отнася до мен, късмета ми беше провървял донякъде.

В службата всичко вървеше гладко. Не се навирах в очите на началниците, изпълнявах си задълженията по Кодекс. Не закъснявах с писмените материали, които ми бяха втръснали, но ги пишех, защото от това  си вадех хляба. Така бе в работата.

 Но в личния ми живот, там нещата се объркаха тотално. Какво ти “объркване”, направо се удавих в някаква плитка локва, а си мислех, че скочих  в дълбока река, в която щях да плувам срещу течението успешно. Нищо подобно обаче не стана. Това ми струваше години наред нерви, раздвояване, колебания, неприятности. Може би Иван Мармалада от Плевен, когото съжалявах, че направи брак по сметка с едно сакато момиче, беше трикратно по-щастлив от мен. Бракосъчетах се от съжаление ли, от любов ли  –  незнам, но нещата не тръгнаха както си ги представях, даже може да се каже, че въобще не тръгнаха.Жена ми се оказа не това което очаквах, а когато продължи свободния си живот на куртизанка, без да си  дава сметка че вече е семейна, разбрах, че този брак е обречен.Чак тогава реших да проверя за истинността на някои недвусмислени намеквания на съседите им, но бе твърде късно. Бащата - пияница, майката с любовници едва ли не от сватбата си, а брат й наркоман.   Изтръпнах.По цели нощи не спех, мъчейки се да си представя някакво бъдеще, а то не беше никак розово. Както и да е, издържах три години.Като капак на всичко, баща й, след като се напиеше, идваше в Министерството и ми вдигаше скандали.

 Един ден Началникът на управлението ме извика и ме предупреди, че това така не може да продължи повече. Трябва или да озаптя “роднината“ си или...да напусна.Понеже първото бе невъзможно, а и животът ми като заврян зет се превърна в ад, подадох заявление за развод, като междувременно се прехвърлих на работа в Държавния комитет за планиране.

  Оставих сина си - едно тригодишно умно и хубаво дете –  който безкрайно обичах,  в неподходяща среда, но нямах избор. Затова нека тази част от личния ми живот си остане за мен и да не я правя  достояние на читателите, макар че,  като житейски опит е много интересна и...полезна за младите хора. Ще добавя само, че успях да “изплувам” от локвата и да се съвзема от жестокото житейско кроше, което получих при  опит да си създам семеен уют.

 

                                       *    *    *    *    *

  По това време много се говореше за морал, за честни отношения между хората,  дори това бе записано в устава на Българската комунистическа партия, която по Конституция бе ръководната сила на България.Членската маса в Партията бе огромна – над милион членове - което предполагаше, че моралните устои на страната би трябвало да са на висота.Би трябвало, разбира се.Но в действителност? В действителност бе съвсем друго.Ама съвсем, съвсем друго.Лицемерието беше нещо нормално, подлостта – в реда на нещата.

   След развода останах не само  без семейство, но и без дом. Наех едно мазе в къщата на колега, което приспособих като стая за живеене.Ходех редовно на работа, но мозъкът ми беше ангажиран с мисълта какво ще правя по-нататък. А и мъката по сина ми беше непоносима. На всичко отгоре се разболях от ангина и трябваше да гледам тавана на мазето петнадесетина дни сам, докато се оправих. Всъщност, свърши ми отпуската по болест, иначе хич не бях добре.Не бях вече и същият – от предишната веселост, приятелски закачки и самоувереност нямаше помен.Бях унил, разсеян и мълчалив.Приличах на смачкан фес.Колегите разбираха състоянието ми, опитваха се да ме разсеят, дори ми даваха примери от живота, от които да разбера, че нито съм първият нито последният разведен.Аз обаче не ги чувах – думите им минаваха покрай ушите ми като шумолене на стар вестник,  щото постоянно мислех за тригодишния си син и защо това се случи с мен.След работа не ми се прибираше в къщи. Мотаех се по улиците безцелно.

  Изведнъж разбрах, че било много лесно, от нещо, каквото си бил, да станеш едното нищо.За малко да се пропия.Но и тук се провалих.Концентрат въобще не обичам, а изпиех ли бутилка вино, на другия ден ме “цепеше” глава и бях отпаднал, сякаш съм пил отрова за мишки.

 Без да се усетя започнах да се срещам с една колежка, която иначе не беше лоша, но бе омъжена и постоянно ми разказваше колко бил “завеян” мъжът й, и че по цели месеци не я докосвал.

  Един ден – бяхме в командировка – реших да отговоря на намеците й, защото бях чувал че клин клин избива.В късна доба прескочих в хотелската й стая.Тя, разбира се, знаеше че ще идвам и се беше подготвила – на масичката имаше разни вкусотии – шунка, салам, фастъци, ядки от орехи и още там разни други неща за ядене. Имаше и бутилка   “шардоне”.

 Аз обаче, недокосвал жена от месеци, я сграбчих още на вратата и в следващия миг бяхме в леглото.Тя също ми налете безцеремонно.Из въздуха се разхвърчаха дрехи, обувки, чорапи, сутиени, нощници, слипове,– за малко да обърнем масичката с “ вечерята”, щото стаята беше за един човек и доста малка.Но до най-главното не се стигна.След половин час въргаляне по леглото и пода, аз се отказах от секс. Бях блокирал и разбирайки, че само измъчвам жената, се отказах от по нататъшни напъни.Колежката видимо смутена, помисли че тя е причината и започна да се извинява, като по едно време, чудейки се какво да каже, предложи:

  - Ми да хапнем, пък после може да се срещнат  чувствата ни.

 Мили боже, - си рекох -  тая си няма понятие какво ми е на душата и ми говори за чувства и ядене!

Облякох се, извиних се за непохватноста си и се прибрах в стаята.Там като се размислих изпаднах в ужас: ами ако това мое състояние продължи дълго време? Ако така глупаво се изложа втори път? Макар да познавах себе си, тази тъпа мисъл се заби като пирон в главата ми.

 След месеци пиронът беше изваден, но дупката дълго време остана да ме тормози.Намразих всичко: и работа, и квартира, и жени.Отбягвах и приятели.

   Един ден обаче нещата се промениха внезапно.

От где да знам, че всяко зло било за добро.

 

                       *          *          *          *

 В стаята, където работех, бяхме  четирима човека. Аз, един колега-инженер, Стефан Попов, една рускиня, омъжена за български офицер и един евреин – казваше се Леон Леви.По думите на другите колеги, всеки от нас си имаше особености, но според мен, направо си бяхме оригинали.Аз се вживявах в развода си така, сякаш животът ми свършваше с него, инженер Попов бе цар на хаоса – непрекъснато търсеше нещо по бюрото си, а когато го извикваше някои от началниците изпадаше в истерия и псуваше като хамалин.Рускинята, чиято първа младост отдавна беше минала – гонеше петдесетте, непрекъснато се оглеждаше в огледалцето си и питаше защо не я ухажваме, мъже ли сме или напротив, като не преставаше да се заяжда на тема родолюбие.За двадесет и пет години престой в България беше научила няколко стотин български думи и то с възможното най-лошо произношение. Демонстративно казваше, че не си струва да се учи език на такава малка нация като българската.Инженер Попов, когато не ровеше из бюрото си и не го тормозеха началниците  и отговаряше хапливо, което караше евреина съвсем сериозно да заявява, че не се знае как ще завърши войната между малка България и огромния Съветски съюз.Иначе той си мълчеше.Или, по-точно казано, дори когато телом бе на бюрото си, духом го нямаше.Работеше на нерегламентиран работен ден, защото беше преподавател в Икономическия институт, тогава носещ името на Карл Маркс, а днес -  Университет по национално и световно стопанство /УНСС/. Въобще, както виждате, тази наша псевдо Алмаматер, винаги се е кичела със страховити  наименования.

 Та там колегата Леон Леви преподавал икономически науки на студенти- задочници. Когато беше на работа почти нищо не вършеше и трябваше ние, останалите, да му пишем справките, макар да се водеше за главен икономист на отдела.

 Един ден споделих с инженер Попов това мое недоволство.Той се засмя и ми обясни, че другарят Леви е професор, от него зависят много хора и че тук се водел само на заплата.Много от сегашните и бъдещи началници били студенти при него.Професор Леон Леви работел по съвместителство при нас и идвал само колкото да отбие номера.

 Ето значи каква била работата!Той просто си почиваше на бюрото.От какво ли? Ами имало от какво.

  Един следобяд, останали само двама в стаята, той ме попита:

     - И сега какво ще правиш след като се разведе?

Изненадах се, защото мислех, че по този мой личен проблем той не знае нищо.

     - Ами незнам -рекох. – Ще видя.

     - Искаш ли да имаш собствено жилище?Апартамент.

Погледнах го въпросително, в смисъл”дали чух добре” но  той, сякаш говорейки за времето или за други банални неща, продължи:

     -  Виж, аз съм професор в Икономическия институт.При мен има много важни “клечки”, които се напъват да завършат висше образование и да вземат дипломи.Знам, че квартирата ти е в община “Триадица”.Сега слушай ме внимателно: отиваш и подаваш молба за жилище при Председателя на Общинския Народен съвет, казва се Васил Толев.Останалото е моя работа.Е, ако имаш  пари, разбира се. Поне за началната вноска. Хиляда и петстотин лева.

  Гледах го като египетско божество по време на прочутите Мистерии. Понеже знаех, че хората чакат с години за жилище и то при определен ред – лихвоточки, непременно  да си семеен, брои на членовете в семейството и така нататък, то от самосебе си се разбираше, че аз съм далеч, ама много далеч, на светлинни години, от тази моя мечта.На всичко отгоре още не беше ми уредено жителството в София  въпреки че бях разпределен на работа в столицата.Това не ставаше автоматически, а се оглеждаше от поне десет началници и чак тогава, ако си късметлия, ставаш софийско копеле. Освен, ако не те вземе под крилото си, да речем министърът, или някоя  по-едра от него “риба”. Но кой бях аз, та да ме слага под мишница един министър?

  И сега изведнъж, този тук, предлага да ми уреди скоропостижно жилищния въпрос Луд ли е, или аз халюцинирам?

  -  Виж, другарю Леви,– рекох - имам си много лични неприятности и мисля, че не е сега време за шеги.Дори и да имаш желание, откъдето и да го погледнеш законът е против мен- разведен, без постоянно жителство, още млад специалист...

  - Остави закона за другите.Не ти правя услуга.Предлагам ти сделка.

Наострих уши, защото видях, че професорът не се шегува.Каква ли ще е тази сделка? Какво можех аз да предложа на един успял евреин – човек със солидно образование, с две, а може би и три заплати, с безброи връзки? Веднага в главата ми изникна страшната мисъл: Леон Леви, професорът от Икономическия институт е американски шпионин и иска временно да ме използва.Иска да има прикрита от власта квартира, явка, където да се среща с чужди разузнавания.

   - Ами, - започнах да мънкам  ...

   - Слушай внимателно – прекъсна ме той – аз ще ти уредя да закупиш жилището, а ти ще ми предоставяш ключа отвреме навреме.

Вече нямаше никакво съмнение – Леон Леви е шпионин и не на шега се уплаших.Сигурно си мисли: този тук нещастник е с разбито семейство, сам, без собствен дом и лесно ще го вербувам.Че бях в такова положение, си беше самата истина, но още помнех случката с Иван Контов, когото хората на  Държавна сигурност набутаха  в закритата камионетка пред очите на няколко стотин курсанти.

  Предложението беше адски примамливо, но ако се съгласех, кой знае какво щеше да стане с мен, ако пък откажех, вече знаех някои неща за Професора, бях белязан и неговите хора щяха да ме ликвидират за нула време някоя вечер.

 Леон Леви продължи, гледайки ме изпитателно през пет диоптровите си очила.

   - Апартамента ми трябва за срещи. Само два пъти седмично по за три-четири часа.Виждам, че се изплаши затова ще ти кажа направо: имам приятелка, интимна приятелка на която много държа и няма къде да се срещаме с нея. Не е кой знае какво за теб. Поне за една година?

   Гледах го и не можех да повярвам;  един почти непознат човек  предлага да ми уреди жилищния проблем само за да се среща с гаджето си в него?!? Та кой не би се съгласил на такава сделка!

   - Слушай – рекох – ти наистина ли можеш да го уредиш този мой проблем? Все пак някой може да се опъне. Не зависи само от един човек, знаеш как е.

   - Ако си мълчиш няма да има никакъв проблем. Аз имам жена и две деца.Големи. Освен това съм в интимни отношения с...бълдъзата.Разбираш, защо искам да си дискретен?

До този момент смятах евреите за божи хора, а много от тях за светци, така както пишеше в Библията, но се оказа че между тях има и дяволи и то дяволи, които умеят да се възползват от всякаква ситуация.

 Съгласих се.

 Подадох молба за жилище направо при кмета на Общината, който, за моя изненада, ме прие много любезно и обеща “нещо да направи по въпроса”.Личеше си, че професорът му е намекнал за мен. Внесох и хиляда и петстотин лева жилищен влог в Банката.Направих го веднага, щото имах около две хиляди лева спестени пари.Всъщност, даде ги баща ми, който си беше имал едно на ум за брака ми със “софиянката” и през тези три години спестявали с майка ми от скромните си доходи.

Въпреки че предприех необходимите действия съгласно указанията на Леви, в историята, която ми разказа  въобще не вярвах. Все си мислех, че шпионската версия е най-правдоподобна.Или пък, че всичко това е кьорфишек.Но защо? Ако един професор ме залъгваше, то каква полза имаше  от това.?Не личеше да е  и мегаломан. Та той се беше достатъчно издигнал и нямаше нужда  да прави комбина за нещо с един току що разведен млад човек, неудачник, имащ куп проблеми.

 От колегата Попов научих обаче нещо много важно. Председателят на Изпълкома на община “Триадица” бил студент трети курс при професор Леви и бил тъп като яйце на щраус.Нито схващал от икономика, нито знаел как да приложи и малкото научено в Института. Това донякъде обясняваше увереноста на Леви, че проблемът ми ще бъде решен до няколко месеца..Докато уточнявахме условията по “сделката” аз непреставах да се съмнявам и го подпитвах за туй-онуй, например дали няма да се възползва друг от ситуацията и да направи жилището ми нещо повече от уютна квартира за двама влюбени.

 Професорът каза уверено:

  - В никакъв случай! За нашата договореност знаем само двамата: ти и аз. Дори  балдъзата не е в течение на нещата.На жена не се казва всичко – заключи той. После добави:

  - Жена ти е хубава, но глупава. Ти си по друг.Ти си умен, но наивен.Защо сключи брак с такъв неподходящ човек?

Това, последното доста ме озадачи.От къде ли знаеше подробности за личния ми живот? Та той почти не разговаряше с мен. Не счетох обаче за необходимо да разпитвам, за да не навредя  на голямата сделка, но усетих, че ме е проучвал.

 По това време, като специалист по електроника, отговарях за двустранните икономически връзки в тази област с Германската демократическа република.От мен донякъде зависеше кои да бъдат командировани там, когато това се налага.Започнах да включвам и професорът в делегацията, за което той нищо не казваше, само се усмихваше многозначително.

Един ден, месец и половина от първия ни разговор, Леон Леви каза:

   - Днес се решава твоя въпрос... И моя – допълни той.

Бях удивен.Толкова бързо! Все още не вярвах, че този с нищо незабележим очилат професор, ще разреши квартирния ми проблем, въпреки че бях чувал: обещае ли ти евреин нещо от което самият той  има полза, би трябвало да му се вярва.

   - Дано. – рекох малко скептично.

   - Трябва да намериш още две хиляди лева, които да внесеш в банката, за да ти се отпусне двадесет годишен заем от четири хиляди лева.И то бързо – до един - два месеца.

Гледах го като настъпен от слон.Тоя човек истината ли говори, будалка ли ме, или сам  вярва на измислиците си? Притеснява се дали ще намеря необходимите пари, за да ми се отпусне банков кредит?! Че аз не го вземах толкова навътре това, макар паричният проблем тогава да не беше никак лек.Не се намираше лесно сума, равняваща се на две годишни заплати.

   - Включен си в трета група от общо осемнадесет.- продължи да обяснява той.

Веднага си помислих: това означава, че ще мога да избирам жилище...освен ако всичко това не е някаква игра в която аз съм пионката.

   - Гледай апартамента да е в нов квартал, да има парно отопление и да не е много скъп.

Бре –рекох си на ум – тоя многодиоптров, почти сляп евреин е помислил за всичко.Нямаше да се учудя, ако още сега бръкне в джоба си и ми даде необходимите две хилядарки.Такава заитересованост?! Но звучеше логично – не пренебрегваше и собствения си интерес.Кой би завел мадамата си в студено жилище или в познат квартал?

 След седмица бяха публикувани списъците  на крайно нуждаещите се семейства.От стотиците непознати имена, аз наистина бях петнадесети по ред - в трета група.Гледах името си и не можех да повярвам.Леон Леви или беше бог или истински дявол - всичко каквото ми каза се изпълни до запетайката.

Изведнаж забравих огромните си неприятности около развода, забравих и много други неща, дори и служебни за което едва не ме наказаха.

С часове стоях пред списъка и гледах името си, чакайки с нетърпение да обявят и готовите обекти, където щяхме да избираме бъдещите си домове.След десетина дни и това стана.След тридневно непрекъснато обикаляне из кварталите Княжево, Толстой и Емил Марков оглеждайки новите, току що завършени жилищни блокове, си избрах двустайно жилище в квартал Емил Марков, днешният Гоце Делчев, близо до оформящия се тогава Южен парк.След дни получих и ключа.

 Бях побъркан от радост.Не можех да повярвам, че само преди месеци нямах нищо, спях на гумен дюшек при един приятел, а сега се ширя в  жилище от 67 квадрата. При това с парно отопление, електричство и топла  вода.

  Безкрайни щастливи мигове!

 И всичко това случайно? Тогава си нямах и понятие, че животът е предопределена игра, а свободната воля  на човека само тук- там доизкусурява някои детаили от битието   ни и в никакъв случай не решава кардинални проблеми.

 Уговорката с професор Леви разбира се си остана в сила – той беше изпълнил своята част от сделката, аз изпълних моята – дадох му ключ от апартамента, макар да го “обзаведох” доста скромно и набързо:  само с една кушетка, два стола и една олющена маса.Но какво значение имаше това : нито той прояви претенции, нито аз имах възможност за нещо повече от най-необходимото..Но се радвах, радвах. Та аз бях само на тридесет и три години!

 Леви се възползва веднага.Не мина и седмица и той заведе балдъзата си в новото ми жилище.

 Няма да крия – не изтърпях на изкушението и още в началото един ден тайно зърнах мадамата му.Бях силно изненадан.Любовницата на професора беше много по-млада от него, руса и с тяло на богиня.Най-впечатляващи обаче бяха краката й – невероятно сексапилни, обути във супер модерни  обувки с поне десет сантиметров ток.Чудех се тази красавица какво бе харесала на “моя” професор, който освен с петдиоптровите очила и професорската си титла не правеше впечатление с нищо друго.Но аз така си мислех. Мадамата му сигурно беше на друго мнение.

 Леон Леви, като всеки евреин, беше много стриктен – идваше в точно определените дни, в точно указаните часове и си отиваха пак в посочените време..Никога не се разминахме на вратата.Това продължи повече от половин година и сигурно щеше да продължи още, защото на мен въобще не ми пречеха, нито пък аз на тях, докато един ден стана нещо непредвидено, което прекъсна любовната идилия.

 Професорът ми предаде дословно какво се беше случило.

 Един ден, отново били в къщи.Тъкмо се поотпуснали, след половин часова предварителна почерпка и нежна настройка, легнали си и изведнаж огромната бетонна къща се разлюляла като кибритена кутия. Земетресението продължило само десетина секунди или най-много половин минута, но на  балдъзата и се сторило цяла вечност. Уплашила се до смърт и категорично отказала повече да идва в този апартамент.Било прокоба.Леон Леви се смееше, а аз, слушайки историята, му подхвърлих сериозно:

  -  Е, точно пък това не предвидих – земетресението. Иначе, за тази услуга която ми направи, щях да го избера на първия етаж, а не на тринадесетия, кажи-речи в небесата.

 Та така – за вас лъжа за мен истина – само за шест месеца аз влязох в собствено жилище, в което живея и днес.

  Кой би повярвал, че една потайна незаконна любов между евреин и бълдъзата му, ще ми помогне да се сдобия с дом!. Май никой.

 Колкото и да бе изненадващо за мен, Леон Леви  не прави никакви уговорки, просто ми върна ключа.Вероятно, или се беше наситил на роднината си, или бе наел за по-нататъшната си авантюра, приземен апартамент.

  Измина повече от година откакто живеех вече в собствен дом, но все не можех да повярвам, че това е истина.Бях подписал само договор, нотариалният акт се бавеше и започнах да си мисля, че това е нарочно.Ами ако проверят и се разбере как съм получил апартамента? Ако се поразровят властите? Споделих страховете си с Професора, но той само поклати глава, засмя се и не каза дума.

    Един ден, по същия повод подхвърли, че моите страхове са глупост и да спря да се впрягам за неща, които са ежедневие.

 

                      ___________________________

 

 

                           

                  14.

                        

 

                                  Зад    Кулисите

 

 

 

   В Държавният комите за планиране работата ми беше почти същата и понеже не съм авантюрист си останах там цели двадесет и четири години–до пенсионирането. Това ми даде възможнот да видя невероятни неща, които тогава не правеха впечатление, защото бяха начин на живот. На всички нива на власта се симулираше работа, движение, активност. Както в Комитета, така и в Министерствата, пък и в цялата страна, се правеха какви ли не кадрили на кадрите, само и само да се види че нещо се прави. А дали наистина имаше ефект от тези размествания, назначения, уволнения и т.н., тоест от “преброяване на дивите зайци”, никой не можеше да каже. Всъщност, май – никакви. Но се подчертаваше, че това е сериозна дейност, кардинални преустройства, чиито ефект ще се види много скоро.

 Тогавашният министър на планирането Гриша Филипов, претичваше, ту до Тодор Живков, ту на заседание на Политбюро, ту летеше до Москва за пресни инструкции, от които нещата уж щяха да живнат. Ние, чиновниците от Министерството – някъде около 1000 – 1300 човека – отначалото пишехме справки до побъркване, които никой не четеше, по-късно чакахме някой нещо да нареди, изпокрили се по кабинетите или обикаляхме страната уж за оказване на помощ “долу по места”, а то си беше заради някой и друг лев от командировките и богатите кьорсофри по предприятията, продължаващи до полунощ. Тогава разбрах, че всеки завод си има почивна станция за специални гости  - за ония “там горе” и за съветските специалисти...и ако случайно не бяха заети от тях, канеха и нас  - дребната министерска цаца. От  време - навреме говорехме и за производство. Особено ако виното беше хубаво или конякът качествен. Например, попрепилият Началник- управление  се интересуваше: “ Тоя коняк колко години е отлежавал?” Веднага се отговаряше точно и за потвърждение на казаното тайно му се слагаше в служебната “Волга”  едно-две кашончета от кехлибарената течност, за смазване на отношенията между “главата” на завода и” шапката”.

 Началникът се правеше, че нищо не е видял, нищо не е чул ако нещо в плана или качеството на продукцията  куца и ...така до днес. На по-високо ниво във  власта не пиеха коняк. Там бяха по изискани или пък им беше омръзнала нашенската ракия, макар, това което има се поднасяше да  бе “върхът ”- супер троянски еликсир. На тях, багажниците на мерцедесите се пълнеха с качествено уиски, луканки, суджуци, макар да бяха на посещение, примерно,  на завод за болтове или кламери.  Виж, ако посещаваха предприятие  в Белово, в багажниците на колите им непременно се слагаше и чувал супер тоалетна хартия, защото, колкото и да е чудно на днешния читател, това беше най-дефицитната стока по време на “триумфа” на социализма. Когато, нямаше-нямаше, но когато заводът приключваше плана, тоалетната хартия се продаваше навсякъде: по площадите, направо на улицата, по градинките на София,  във фоаетата на хотелите-  къде ли не.

 Беше нещо обикновено да видиш гражданин изтупал се като за опера, метнал на рамо огромна найлонова торба с  тоалетна хартия, доволен и предоволен, че поне месец няма да използва  вестник  за  деликатните цели.  Какво да се прави – малки радости, но радости! Все пак читателят да не си мисли, че всичко беше зле.Ето виждате - имаше и добри неща.

   Понякога и ние, дребосъка, “намазвахме”, край големото Началство. Спомням си, как една вечер, след “усилен работен ден”, приготвяйки се за спане, излязох на двора да подишам чист въздух  –  бяхме на посещение в Завода за радио и телевизионни приемници във Велико Търново. Разбира се, спането щеше да се осъществи в почивната станция на Завода в село  Арбанаси, - една невероятно луксозна сграда. Облегнал се на перилата и наблюдавайки околностите отвисоко, чух някакъв шум идещ откъм страна на колите. Отидох да видя какво става там и ...гледам Главният секретар на Министерството как се мъчи да вкара нещо обемисто в служебния си мерцедес. Без да осъзная, че навлизам в чужда територия, реших да помогна.

Приближих се и поздравих, от което Началството се стресна  -  едва не изпусна кашона.

  Щом ме видя рече:

  - А,ти ли си?

  - Ами да – рекох- извинявай.

  - Няма нищо – усмихна се другаря Божков – и бързо затвори багажника на колата.

Докато си говорехме, видяхме човек да се прокрадва из двора около колите. 

Паската / главният секретар се казваше Паско Божков / му даде знак и оня дойде при нас. Носеше някакъв кашон, не много обемист, но, личеше си, че бе тежък. Другаря Божков го пое и отново пакета  хлътна в багажника на колата. Човекът си отиде. Ние останахме сами на двора до колата. Понеже бях смутен от неочакваната ситуация, промърморих, че се прибирам, щото ми се спи.

   - Чакай малко – рече Началството и отвори багажника. Извади от там нещо и ми го подаде. Беше бутилка уиски “Джони уокър” Каза:

   - Вземи една. Бях поръчал да ми донесат една – две бутилки, а те - виж какво направили – два кашона! Къде да ги връщам  хората  сега  в тази тъмница?

   - От къде са ? –полюбопитствах.

   - От личния резерв на Директора.

 Ега ти резерва! –си помислих.- Тоя директор трябва да е  съдружник на шотландската фирма за производство на уиски.

   Няколко думи за тази интересна личност. - Паско Божков.

 Божков бе изпратен при нас в Комитета от МВР, където се” ковеха”  всички възлови кадри на ведомства,  комитети и министерства.

Нещо не се справил с душманите на Тодор Живков, та трябвало да бъде наказан, но пък си имал свой човек сред големците, та бе назначен за  Главен секретар на Държавния комитет за планиране – една синекурна длъжност с ранг на зам.министър. Носеше званието майор, макар и млад –  едва тридесет и пет  годишен.  Главната му задача бе да оправя командировките на големите началници – зам.министри и министъра. Страшно обичаше да си попийва, та  не се изненадах, че си “купува “ от Завода  вместо телевизор, шотландска ракия.

  Никой нищо не говореше за него, докато един ден, много по-късно от описаната случка  чухме, че другаря  Божков, главният секретар на Държавния комитет за планиране,  изчезнал. Отишел на някаква командировка до Гърция и от там объркал   самолетите – заминал за Аржентина. Шушукаше се, че задигнал и валутата на Началниците си, но аз не вярвах. Защо да краде човекът, когато имаше възможност да си преведе по банков път зелени пари където си иска. Ама знае ли човек какво ще се случи – човешкото око е лакомо. Някои, по-прости от мен, твърдяха, че забегнал заради уискито – на Запад било по-качествено.

  Когато разбрахме, че заминал с еднопосочен билет за Южна Америка, чак в далечна Аржентина, се развълнувахме не на шега. Третият човек по ранг в едно централно ведомство, където се ковеха съдбините на страната и което беше стожер на социализма, бе избягал при ония, гдето постоянно се разлагаха. При това – семейно. По-любопитните, аз и такива като мен, забихме носове в Атласа на света за да видим къде е тая  пуста Аржентина, гдето отиде Шефа на администрацията ни, неканен и без командировъчни. Зяпахме картата на Американския континент и се чудехме на акъла му. Какво щеше да прави из пампасите на Южна Америка, когато можеше човекът да се уреди, да речем, на топло посланическо място някъде из соцстраните и най-вече в Москва. Щяха да го вземат веднага руснаците при себе си, щото и той пиеше здравата  – значи имаха солидна  допирна точка. Ама на – глупак! Така мислехме тогава. Да не мислите, че и сега сме  така нагласени?  Няма такова нещо.

  Бях изненадан, че никой от големите ни началници и дума не обели по тази кадрова издънка. - просто си мълчаха, докато ние по-дребните чиновници, го одумвахме с месеци.Не така беше за други.

  Пет години преди този случай, един колега, казваше се Мишо Михайлов, “забрави” да се върне от Великобритания, където обикаляли със замминистъра Иван Радонов служебно. За него правихме три събрания на “колектива”, анатемосаха го от най-високо място, оплюха го с невероятна злоба, защото станал предател на родината, изменник, невъзвръщенец и т.н., а за Паската  - нищо! Може би, защото  Паско Божков бе известно пиянде, а инженер Михайлов бе отличен специалист по електроника. А може би не и за това – изобщо пълни кълчища. Само, че инженер Михайлов се върна след три  години, за да ”сподели” опита си и предаде това, което бил научил в капиталистическа Англия. Май беше забравил  какво го чакаше  тук, защото когато го пратиха в провинцията в някакъв невзрачен цех,  постоянно повтаряше :

 -”Какво съм направил, бе хора?” Мисля, че той беше един от класическите  идиоти, за които се разказва в тази книга, само че вносен шашкънин. Искал да предаде опита си на наши специалисти!? Че кой ти го иска, бе ненормалник? И какъв опит имаш ти, щом като не си бил в Съветския съюз, а някъде в Лондон или  в Кембридж?  Какво знаят там  – нищо!                                                             

  Когато ни омръзваше да “инспектираме” заводите, се заседявахме в Министерството. Събирахме се на безкрайни приказки за минали времена, за щедростта на подчинените си от предприятията и хитрините им, за жени, за бъдещи лични планове, на кого  и кога ще му  излезе номера за кола – едни се хвалеха че остават още пет години, други, че само след две години ще направят вноската си, разказвахме си вицове, играехме на шах, устройвахме си разни шеги, на които се смеехме до сълзи.

  Имахме в нашето Управление един колега –  казваше се Живко Динев  – черен като циганин и едър  като японски сумист. Беше зевзек от класа и голям артист. За секунди се преобразяваше външно и бе абсурд да го познаете, ако някой не ви каже, че това е той.

  Един ден, беше през лятото, след обяд, разбрал, че министърът е  навън от сградата на поредното заседание на Политбюро и че скоро няма да се върне, си сложил черен дамски чорап на главата, една люспа лук в устата за зъби, на голото теме  - огромно кепе – тип “Че Гевара”, навлякъл някакъв омазнен светъл шлифер и отишел при секретарката на министъра. По точно завел го наш колега, който естествено е в течение на играта. Преставил се като втори секретар на Ганайското посолство,  дошел на аудиенция при министъра. Жената се шашнала. Попитала го дали знае български език. “Арапина” отговорил с едно “О,йес! “ и без тя  да го кани, седнал в  един фотьойл да чака министъра. Секретарката обяснила, че министърът скоро няма да се върне, че днес е много зает и да го запишела за прием на следващия ден. “Ганаеца” / Живко наистина приличаше на негър, при това грозен като горила / казал, че има време и ще почака .Колегата си излязъл / това влизало в сценария / .и секретарката дойде да пита /бяхме в една стая с него / какво да прави - оная  чернилка не ще да си ходи!

 Междувременно Живко за “нула време “сменя дегизировката и когато секретарката се връща, изненадана го попитала къде е негърът.

  - Кой негър? – на свой ред попитал Динев.

  - Как “кой”- рекла тя – хей тук гдето си ти сега седнал, имаше един ганаец. Много черен и много страшен.

Докато се гледали двамата, извънял телефона на Министъра / това пак влизало в сценария /. Тя влиза в кабинета на Началството си да се обади. Оттатък се чул глас:

  - Господин Мобуто Мукеле от посолството на Гана, там ли е?

Жената изпада в ужас, защото незнае какво да отговори. Казала само: ”Ми незнам. Имаше някакъв негър тук, но дали е Мукеле или Мобуто не мога да кажа”. . 

  - Как така не знаете!- разгневил се оня от “посолството” . – Вие отговаряте за него.

   Секретарката започнала да заеква, обяснила че ще провери и затворила телефона.    

Когато отишла в стаята си, що да види: негърът цял целеничък си седи спокойно на канапето и разгръща вестник “Работническо дело”. Едва не го разцелувала от радост. Успяла само да каже по телефона на колегата П.Д., който го бе довел:

  - Той е тук! Обади се в Ганайското посолство, че другаря Мукеле е тук. Върна се. Може би е бил в тоалетната.

  - Каква тоалетна, ма Снеже, – рекъл П. – той не знае къде е писоара. После, нали знаеш, че външни лица не могат да се разтакават сами по коридорите на Комитета! Има инструкция .

  - Ми като му се е приходило?- рекла тя,  в опит да се оправдае.

  - Ще извикаш някой от съветниците на министъра да го придружи. Как така “сам”!- скарал и се той.

Докато секретарката говорела с колегата П., Живко се демаскирал светкавично и когато  тя се върнала и погледнала към фотьойла едва не припаднала: Попитала:

  - Къде е негърът?

  - Какъв негър? – рекъл той – Снеже, стига с тоя негър. Вече два пъти ме  питаш за някакъв негър.

Секретарката хуква като побъркана и право при доктор Бояджиев, ведомствения ни лекар. Казала му, че от жегата ли, или може би от преумора, имала халюцинации – някакъв огромен и страшен негър, ту  се появява, ту изчезва от кабинета и, които бил доведен от П.Д.

Д-р Бояджиев извиква колегата  за да поясни какво се е случило, защото секретарката на Министъра била  много разстроена и зле, дори и след като изпила половин шишенце валериан. Когато П.Д. обяснил на доктора, че действително завел секретаря на Ганайското посолство в кабинета на министъра, Снежа  едва не психясала и започнала да плаче.

Чак тогава  колегата П.Д. разказал за Живко и за неговото превъплъщение, но секретарката не повярвала. Не била толкова глупава -  разбирала че искали да я успокоят - но тя знаела истината.

Извикали и Живко при доктора, който, за да я успокои и да му повярва,  демонстрирал изкуството си на превъплъщение.

Падна голям смях, когато всички разбраха  за случилото се.

Сатиричният театър с Георги Калоянчев, ряпа да яде.

 Имаше и други случки на превъплъщение на Живко, но - толкова за него, щото няма да има място в книгата ми за Големия цирк.

Какво правехме ние останалите, които нямахме таланта на Живко Зевзека. Тогава бях на длъжност “главен инженер” на технически отдел по”модернизация на управленческата дейност “ Поради това, че отделът не бе от голяма важност, бяха ни набутали четирима души в едно таванско помещение под самата капандура. Лятно време се потехме като в сауна, а през зимата треперехме от студ, топлейки се на един котлон. Когато се нанесохме в новия си кабинет, открихме там изоставена една радиола, чиито радиоапарат не работеше, но дискът на грамофона се въртеше. От скуката и еднообразието решихме, че трябва да се направи нещо. И аз, като техническо лице, се сетих. Изрязах от картон кръг точно колкото е големината на диска и разчертах по него сектори – губещ, печелещ, много печелещ , бинго. Дори ги оцветих. Колегите ми – двама икономисти /В.А.,С.Д./ и един “земеделец”/И.К./,  ахнаха като видяха изобретението как работи. Дискът се въртеше равномерно, но достатъчно бързо за да не се види написаното, а  ние  забивахме карфици предварително оцветени  - червена, зелена, синя, жълта. Всеки си имаше цвят. Почнехме ли да играем на “рулетката”  забравяхме не само жегата, но и да обядваме. Колегите ми, ме нарекоха специалист от голяма величина, щом съм се сетил да изобретя такава шашмалогия. Никой не ни безспокоеше, защото в Министерството нямаше работа – не беше дошло времето на големите концепции, бяхме на тавана, а и под капандурата беше горещо като пещ. Дойдеше ли някой, хей така да ни види –  не повтаряше.

 Прекратихме внезапно с бингото, понеже един ден, най-запаленият комарджия – Илия Кутевски - не дойде навреме. Отишъл на пазар след обедна почивка и случайно се намирал в трамвай, който се преобърна на един завой. ”Земеделецът” едва не загина  –  отърва се само с уплаха, но една възрастна жена действително умряла от инфаркт. При такъв трагизъм, беше неуместно да разиграваме рулетката – не бяхме психически равностойни. Пък и колегата, когато дойде и ни разказа за станало, така  преживяхме случилото се, че едва не се разплакахме за бабичката. После, от другия ден се пръснахме по служебни и не много служебни задачи и бингото бе забравено.

 Останалите чиновници от Ведомството на другаря Гриша Филипов, обикаляха магазините нон - стоп или дремеха по бюрата си в “очакване на Годо”*.

 

                               ______________________

 

 

 

                  15.

 

                                 Страх.  Малее,  страх...

 

 

     Междувременно бях подал документи за работа в чужбина. Добре разбирах, че тук само си губя времето, пък и заплатата не ме удоволетворяваше. Всъщност, това бях направил няколко години преди 1973 – още щом завърших седеммесечния курс по английски език. Почти бях забравил за чужбина, когато ми се обадиха от външно търговското организация “Техноимпекс”, че съм одобрен за работа в Либия. Либийската страна също се била съгласила. Подскочих от радост. Бях разведен и нямах никакви особени ангажименти. Отидох в “Техноимпекс” и там на място разбрах, че след две седмици заминаваме.

  - Толкова скоро! – възкликнах.

 Служителката, която подготвяше документите / паспорт, заповед, визи/, ме поохлади:

  - Не бързай да се радваш! Има още толкова неща за уреждане. Докато не се качиш в самолета и той не излети, не си сигурен. – И така, между другото, подхвърли:

  - Последната  дума казва  МВР. Затова – кротко. Имало е случаи  -  рече тя – когато са ги сваляли от самолета.

  - Че не съм ли проверяван досега? – попитах изумен. – документите ми се при вас от пет години.

  - На всеки шест месеца данните за МВР-то, се обновявят. Идват ...от където трябва, затова...не бързай.

Това така ме стресна, че забравих да питам в кой град ще бъда, какво ще работя и най-важното  –  за заплатата!. Макар, че не знаех случай някой да се отказал каквото и да са му предлагали и където да са го пратили. Едва ли аз щях да бъда първият, който да го направи.

На другия ден отидох на работа с понижено настроение, вместо да се радвам. Все пак  казах на “бинго-отбора” новината и колегите ми искрено се зарадваха. След четири-пет дни, ми се обади същата служителка и каза, че проблеми няма - всичко е наред – документите се подготвят за изпращане в Либия, но...

  - Какво има пак ? – попитах аз и студена пот изби по врата ми. 

  - Ще ти се обадят – рече тя и затвори телефона.

Потънах в догадки. Кой щеше да ми се обажда и за какво? Цяла нощ не можах да мигна. Чудех се от кого още завися. Прехвърлих живота си дотук като на филмова лента и открих само един случай, заради който можех да бъда спрян.

 Две години преди това, през 1971 година, бях в Швеция  служебно,  около месец, за закупуването на канцеларска комуникационна техника –оборудване за  кабинетите на големите началници. Свърших си работата безупречно, дори спестих на  държавата 3000 долара, като поех ангажимента сам да монтирам апаратурата. Така и стана, за което получих и дребен подарък, набор инструменти – клещи, отвертки, технически пинсети – от ...шведската страна. Макар, че Комитетът трябваше да плаща тази немалка сума за шведски специалист, Шефовете  се направиха на ударени – поне двайсет лева не дадоха. Нейсе.

  Та там, в Швеция, се срещнах случайно с едно момче от Пловдив – невъзвръщенец – с което си правихме компания два - три пъти.Отначало ме беше страх да се срещам с него-знаеш ли го що за човек е – но самотата притъпи това мое чувство и аз приех компанията му.Разхождахме се из Стокхолм, като един път той ме заведе на някакво световно изложение на слаботокова техника.

  Един ден, докато си пиехме “туборг-а” / превъзходна датска бира / ми се оплака, че пращал колети на майка си, но тя не ги получавала, та ако можело да разбера  защо. Обещах му да проверя, но не си мръднах и пръста.   Просто ме беше страх от властта да припаря до майка му. Дори бях изгорил и адреса й. Не вярвах да ме спрат за двете порносписания, които ми конфискуваха на митницата на връщане от Швеция.

  Това ще е – рекох си – оня, пловдивчанинът, може да е бил агент на Държавна сигурност, или ако не е бил, да ми отмъщава, че не му направих услуга. Напрежението се засили. Започнах да се невротизирам. Измислях десетки начини да обясня на МВР-то, че нямам вина, че оня ми се “натресе” внезапно, че именно затова не се свързах с майка му. Сън не ме ловеше. Кой ли щеше да ми се обажда? Вече мина седмица.

  И една сутрин рано, точно в шест часа,  в началото на втората седмица от радостното съобщение, на входната врата се звънна. Отворих. Пред вратата стоеше милиционер, мисля че беше лейтенант, който, след като се лигитимира, ми съобщи че днес точно в седем и половина трябва да съм в Дирекцията на милицията при полковник Еди кой си. Било в мой интерес. Има си хас да не е в мой интерес –  за какво могат да те викат в Милицията?

Е, сега поне знаех кой ме вика. Набързо се избръснах, измих, облякох и заминах при Полковника. Точно в 7 и 30 часа бях пред вратата на кабинета му. Напрегнат, но горе-долу наясно за  какво ме вика. Поне така си мислех.

В седем и тридесет никой не дойде. В седем и четиредесет  - също. Попитах дежурният старшина кога идва на работа въпросното лице. Той ми обясни, че дирекцията започва работа в 8 часа, но да не се притеснявам- Полковникът идвал винаги по-рано. Седнах на пейката пред кабинета му и зачаках. Точно в 8 часа, само за пет минути се изсипа сума ти народ –  цивилни служители, милиционери, посетители – но моят човек го нямаше. До осем и петнадесет часа, не беше се появил още. Бях напрегнат до крайност и...изплашен. Още повече, че не го познавах, пък и незнаех дали изобщо ще дойде днес.Точно в осем и тридесет часа до мен застана някакъв офицер, отключи вратата на кабинета, но не ми обърна никакво внимание. Дежурният обаче ми кимна с глава -”той е”. Изчаках още десетина минути и почуках. Не чух отговор, но отворих вратата. Оня въобще не ме погледна. Четеше  вестник. Чудех се какво да правя. Стоях като дърво до вратата и ни напред ни назад.

  - Влизай, де ! - чух  да казва полковникът, без дори да ме погледне.

 Отпуснах се малко – значи все пак ме е забелязъл. Затворих вратата и пристъпих две – три крачки, като поздравих с едно глухо “Добро утро”.

  -  Сядай – каза той, като остави вестника в страни на бюрото.

Усмихна се. Това премахна и последните притеснения при мен, макар напрегнатоста да си остана.

 - Е, - подхвърли той – какво става?

 - Ами –рекох – ето ме, другарю полковник. Казвам се...

 - Знам! – прекъсна ме той – И сега какво ще правим?

       Нямах  си и  най-малка представа за какво говори, но като знаех отчасти маниера на ченгетата от прочетеното в криминални романи и гледаните филми, не се изненадах.

 -  Вие кажете другарю Полковник, вие сте ме извикали.

 - Я прочети това – каза Началството и ми подаде някакакъв лист. Поех хартията с треперещи ръце. Донос! Донос от оня мръсник – пловдивчанинът – си помислих. Зачетох се. Изведнаж нещата се обърнаха на 180 градуса. Никакъв пловдивчанин, никакъв донос!  Бившата ми съпруга беше подала оплакване, че не плащам издръжката на сина си, което беше абсолютна лъжа. Дори давах много повече от предвиденото по закона. Не минаваше командировка от която да не нося нещо на детето си / не броя играчките /, дрехи, обувки и друго от което имаше нужда в момента, но тя не беше само “развей прах”, тя беше и завистлив човек. За щастие си пазех квитанциите  в къщи. Всички разписки бяха грижливо подредени и опаковани, защото си знаех “стоката”, така че веднага казах:

 - Имам документи, другарю Полковник. Това е лъжа. Дори...

 - Знам ! – прекъсна ме полковникът. –Знам, че не й дължиш нищо. Това, жените, са голяма напаст, когато ги пренебрегнеш. Сигурно е разбрала, че ще ходиш по чужбина на работа и е решила да те изнудва.

Усмихна ми се още по-свойски, запали цигара, а на мен ми подаде лукче /бонбон/, като подхвърли:

 - Прибрано момче си – не пиеш, не пушиш - как ли те е изпуснала тая мързелана?

 Втрещих се. Каза ми три неща, които бяха абсолютно верни. Особено последното. Бившата ми съпруга ходеше през ден на работа, а и когато ходеше постоянно киснеше в кафенето.

 - А сега по същество – рече полковникът като ме извади от мислите ми.- Ти си човек сериозен, човек умен - наш човек – ухили си той и понеже видя, че го гледам с недоумение, добави: - да не мислиш, че пращаме в Швеция чужди хора?

 Вътрешно кипнах. Току що разбрах, че принадлежа някому изцяло,  досетих се и на кого, но запазих спокойствие, защото знаех, че само една дума да кажа не на място и щях да се простя с Либия, а може би завинаги и с чужбина.

 Полковникът продължи:

  - Да не губим време. В Либия ще работиш по радоикомуникациите в тяхната полиция.

 Видя, че се размърдах неспокойно на стола и добави:

  - Не се плаши. Това не е истинската им Полиция. Ще бъдете четирима човека. От теб ще искаме да ни казваш някои работи  които ни  интересуват, относно новости в оборудването. Нищо няма да записваш – нито дума. Когато наш човек ти се обади, устно ще го уведомиш, ако си забелязал нещо интересно. А може и изобщо да не ти се обади никой – успокои ме той. Техниката с която ще работиш е английска, монтирана е преди години. Тя не ни интересува. Гледай да спечелиш доверието им, че намрази ли те арабин, няма отърваване.

Слушах и бързо преценявах дали да се съглася или не. Ако се съглася беше опасно: чужда страна, полиция, че и сам. Подразбираше се, че ония  също не “пасат трева” и не беше изключено някой от нашите там, за пари да им “услугва” като им казва  кои са хората изпратени от тук и занимаващи се  с непочтена  дейност. Не ми се искаше да ме окачат на въжето още недопил кафето си, но имах ли изход? Ако откажа щях да гледам Африка само по телевизията. Спомних си за горещата капандура, за мижавите заплати, за тукашната безизходица и реших:

  - Добре - съгласих се аз – но никакви писмени бележки или документи – и понеже веднага си съобразих, че тук условия не се поставят от “женската” страна,  добавих - ...ако това е възможно.

  - Разбира се – каза ченгето – и ми подхвърли второ лукче. –  Значи се договорихме. Иди сега да видиш какво става с паспорта ти. На втория етаж, вдясно.

Не отидох никъде, защото знаех, че служителката от “Техноимпекс” ще свърши тази работа, пък и не исках повече да ме виждат хора из Дирекцията на милицията.

 Излязох на улицата успокоен и...готов за нови изненади. Слава богу такива нямаше повече.

 

                          _____________________

 

                                                            ( СЛЕДВА- 2. Африкански мотиви )

 

© Цвятко Илиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • !
  • Интересна история и написана професионално. Само се чудя как си успял да я вмъкнеш цялата тук. И аз се мъчих да пусна нещо подобно, но не успях.))))
  • Благодаря, ви за напомнянето. Много добре знам кой е Марсел Пруст.Но доколкото съм информиран, изрази или дори думи не се патентоват, така че не се притеснявам от голямото име. Имам няколко книги от областта на физиката с едно и също заглавие("Паралелни светове"
    А Марсел Пруст си е Марсел Пруст - аз съм си аз.
    Все пак ще ви открия една тайна: Издателство "Изток- Запад" отпечата книгата(2009 г.) под друго заглавие, но тя бързо се изчерпа и сега я вкарах в интернета за да я четат и ония, които питат къде могат да си я намерят.
  • Разбирам, но други искат да прочетат повече. Така,че реших да публикувам книгата на части,така както е написана и издадена(изд.ИЗТОК-ЗАПАД )и кой когато иска и колкото иска да чете. Все пак това е една история с много действащи лица, а не отделни разкази. Благодаря,Ви Ч.О.
    (П.П. Там е под друго заглавие)
  • Изчетох само първата глава. Чета доста бързо, но изчитането на първата ми отне над половин час, и ако трябва да изчета петнадесетте... Може би е по-добре да ги публикувате по една?
  • Публикувано без редакция!
Предложения
: ??:??