По следите на спомените
Надвиснаха спомените, като салкъми от старата асма на двора. В тази тиха лятна нощ се носеше мирис на окосена трева, която бе изкласила по пътеката калдъръмена на двора. Бабината къща се беше сгушила в сянката на старата череша и прегърнала в кепенците на прозорците, онези мили случки, които никога не се забравят. Малкото гнездо под стряхата беше отесняло от многобройните лястовичета, наскоро излюпени от родителите им. Стъпвах бавно и вдишвах чистия въздух наситен с аромат на рози и индрише, което баба отглеждаше в саксии по прозорците. И в тази тишина натежала над къщата, вратата се отвори и от нея излезе баба с току-що изпечената баница и кана горещо кафе. Оправи шалчето с което връзваше гъстите си коси и с най- лъчезарната усмивка, ме покани на малката масичка на двора.
Седни, ми рече и кажи, как е семейството ти, как са децата, а съпругът ти още ли те ревнува. Беше толкова влюбен в теб, не зачиташе никой и нищо . Не спираше да говори баба и само ми побутваше чинията с баница. Хапни, хапни ми казваше, ти сигурно нямаш време от тази работа, да си омесиш баница, ама виж, баба ти няма друго с какво да се занимава и само пече нещо, за да има, ако някой случайно мине през двора. Така приказваше баба, а аз заслушана в гласа на спомена се върнах много назад, към една случка, която още идва в съня ми …
От съседното село пристигна цигански катун и се настани в края на гората, за да не създава проблеми на хората тук. Имаха малки дечица, с окъсани дрешки и боси, мръсни крачета. Всички бяха с еднаква боя на лицето, само едно от тях бяло, като сняг със сини , едри очи, сякаш небето се беше изсипало в тях. Лила се казваше. По цял ден скиташе, гонеше кокошките и шляпаше в близката река, хвърляше камъни и крещеше, че е убила поредната жаба, защото вдигала шум и плашела по малките й братчета. Родителите плетяха кошници и ги продаваха. Аз много се страхувах от тях, защото ми казваха в махалата, че ако не слушам баба, ще ме сложат в кошницата и ще ме пуснат по реката.
Така постепенно в мен се загнезди оня страх, който те принуждава, да правиш неадекватни и смешни неща. Мислех си, защо толкова силно ме привличаше Лила. Тя беше друга, идваше пред оградата на двора, надничаше плахо и питаше, може ли да влезе, за да си поиграем. Аз поглеждах с молба към баба, а тя със светнали от радост очи, ми казваше, че всички сме деца на Бог и той еднакво ни обича.
Така ден след ден между нас се завърза едно необичайно и красиво приятелство. Всичко ,което баба направеше, го споделях с Лила. Тя се усмихваше и казваше закачливо, че ще ме отведе в катуна, за да се запозная със семейството й, но аз се стъписвах толкова силно, че тя започваше да се залива от смях. Потупваше бузката си и нашепваше в ухото ми:
- Аз не съм от тях, не съм, чу ли, аз съм донесена от реката в кошница. Не познавам родителите си, тези които ме отгледаха, тях ги знам за такива. Моята история е тъжна и ако имаш желание, някой ден ще ти я разкажа.
Навеждаше сините очи и заплакваше. Не исках в никакъв случай да я нараня, затова и казах, че ако иска да науча историята й, ще бъде само, ако тя наистина има нужда от това.
Един ден, както помагах на баба за палачинките, Лила дойде и ме извика, щяла да ми покаже нещо . Нямах търпение да го видя. Седнахме на пейката под асмата и тя извади от джобчето си една кърпичка, завързана на възел. Попитах я, какво има вътре, а тя ме погледна с просълзени очи и рече:
– Живота ми!
Отвърза възела и извади златно синджирче със сърчице. Отвори го и вътре имаше снимка на красива жена. Попитах коя е и дали знае нещо за нея. А тя се наведе над ухото ми и рече:
- Това е мама, за която не знам нищо, но се надявам някога , когато порасна, да я открия.
После прибра сърчицето в кърпичката и отново я завърза. Прибра я в джобчето и притихна, загледана в небето, а две сълзи се стекоха по белите и бузки, паднаха на земята и заблестяха, като капчици роса.
Не знаях какво да кажа, но и обещах, че ще я търсим заедно и тя се съгласи. Прегърнахме се и се разделихме. Денят преваляше зад баира и хвърляше сянка в двора. Изтичах в къщи и се сгуших силно в баба, после съм заспала унесена от мирис на прясно изпечен хляб.
Лятото се търкулна много бързо, изнизаха се още три лета. С Лила играехме при баба и така неусетно пораснахме. Отидохме заедно в големия град да учим. Там се запознахме с много нови момичета и момчета и сякаш живота беше подготвил новия път по който да вървим. Лила растеше толкова красива и стройна, че нямаше човек, да я види и да не се възхити. Записа се да играе волейбол. Ходеше по състезания и като се завърна от едно, ми разказа, че е видяла майка си в инвалидна количка, бутана от възрастен мъж. Двете толкова си приличали, че не е било възможно да ги обърка човек. Разказа ми, как се е приближила до нея и извадила сърчицето. Показала снимката на жената и се притеснила, как ще реагира тя. Но за голяма изненада, тя разтворила ръце и пожелала да я прегърне. Лила се надвесила над нея и прошепнала в ухото й:
- Колко много си приличаме, нали! Виж този малък белег над веждата, същия го имаш и ти. Може ли преди да ме прегърнеш, да разбера, защо ме пусна по реката в кошница.
Ръцете на жената увиснали във въздуха, а от устата и се отронила въздишка:
- Не съм те пуснала по реката, а беше изтръгната от силен
мургав мъж от ръцете ми. В стремежа, да те запазя, паднах от високо и счупих прешлени, затова съм в тази количка. Въпреки всичко, не спирах, да те търся и да се надявам, че някога Бог ще те върне при мен.
- Сякаш животът ми, за миг придоби други измерения, каза
усмихната Лила, а от учите й пак се стекоха две бисерни сълзи.
Възрастният човек, който бутал количката, се оказал нейният дядо…
Много пъти съм се връщала в спомените си, за да стопля душата си и да успокоя пулса на сърцето си. Сякаш животът е една магия и всеки ден се стремим, да погледнем през нея и да видим, какво ни предстои. Но човек върви по пътя си, после срещне непознат, поговори си ,за да му олекне и пак продължи…
© Миночка Митева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Скъпа, Мария, благодаря ти от сърце, за прекрасния коментар, който си оставила на страничката ми. Бъди здрава и вдъхновена!
-
БРАВО! Този разказ е истинско вълшебство! Чета историята и се възхищавам! На Тебе, затова, че е написан с чувство. На баба ти за усърдният труд. На Лила за проявено търпение. Аз препрочетох! Възхищавам ти се!
-
Благодаря ти мила, Злати! Жива и здрава да си!
-
Мини, и аз прочетох на един дъх! Магията на живота пресътворена в чудесен разказ! Поздравявам те!
-
Ники, много ти благодаря, за коментара и за поставяне на разказа в любими. Бъди здрав!
-
Много хубав разказ, Мини!
-
Благодаря ти, Скити! Много ме зарадва посещението ти на страницата ми. Бъди здрава!
-
И аз прочетох с интерес, Мини! Понякога, хубави спомени като този, се завръщат и стоплят душите...
Поздравявам те! -
Благодаря ти, Младен! Много ме стопли коментара ти и поставянето на разказа в любими. Бъди здрав!
-
Невероятен разказ си написала, Миночка.
Разказ от висока класа.
В него има нещо много магично. Благодаря ти за насладата от прочита му! -
Благодаря ти, Стойчо! Хареса ми коментара ти. Да, всичко свърши добре, след като майка и дъщеря се намериха. Но после пътищата ни с Лила се разделиха, само разбрах че са добре. А времето сякаш заличи пътя по който вървяхме, но остави вечен спомен в душата ми.
-
Как увлекателно и неусетно стигнах края,който не исках да свърши толкова бързо...
Но останаха няколко въпроса в мен:ще продължи ли историята нататък?
Защо не видях съзряването на двете малки момичета?Каква е причината за да стигне майката на Лила до това драматично намерение?Но пък не е ли още по-добре да решава енигмата на живота всеки един от нас,читателите?!
Поздравления,Миночка! -
Благодаря ти, Таня, за хубавия коментар и за поставяне на разказа в любими. Бъди вдъхновена и обичана от живота!
-
Мини, животът наистина е една магия!
Интересна история, поздравления за хубавия разказ! -
Благодаря ти, Петър. Хубав коментар. Бъди здрав и все така вдъхновен от живота!
-
Mиночка, прочетох на един дъх...Припомних си думите на баба ''Внимавай покрай реката, не хващай подадената ти ръка, макар че и сред кошничарите има и добри хора...''и ако някое дете се загуби първо го търсиха там. Но, щастлив развой в крайна сметка.
Хареса ми. -
Дани, много ми хареса коментара ти, за който ти благодаря, а също и за поставяне на разказа в любими. Бъди здрава и вдъхновена!
-
Благодаря ти, Тони, за хубавия коментар и за поставяне на разказа в любими. Лила живееше с майка си, да. Но загубихме отдавна връзка и остана само споменът!
-
Мини, прочетох на един дъх! Толкова вълнуваща история си разказала, че нямах търпение да разбера развоя. Ти си изключителен разказвач, така изкусно втъкаваш чувства, отношение към етнос, природни картини, внушаваш съпричастие! Поздравления специални ти изпращам!
-
Историята е толкова вълнуваща и фантастична, че даже заслужава да се напише книга за нея. Имам спомени от такива истории, като малка съм ги чела, ама не помня подробности.
А какво стана с тази Лила? При майка си ли живее?
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
