По следите на спомените

       Надвиснаха спомените, като салкъми от старата асма на двора. В тази тиха лятна нощ се носеше мирис на окосена трева, която бе изкласила по пътеката калдъръмена на двора. Бабината къща се беше сгушила в сянката на старата череша и прегърнала в кепенците на прозорците, онези мили случки, които никога не се забравят.     Малкото гнездо под стряхата беше отесняло от многобройните лястовичета, наскоро излюпени от родителите им. Стъпвах бавно и вдишвах чистия въздух наситен с аромат на рози и индрише, което баба отглеждаше в саксии по прозорците. И в тази тишина натежала над къщата, вратата се отвори и от нея излезе баба с току-що изпечената баница и кана горещо кафе. Оправи шалчето с което връзваше гъстите си коси и с най- лъчезарната усмивка, ме покани на малката масичка на двора.     

       Седни, ми рече и кажи, как е семейството ти, как са децата, а съпругът ти още ли те ревнува. Беше толкова влюбен в теб, не зачиташе никой и нищо . Не спираше да говори баба и само ми побутваше чинията с баница.  Хапни, хапни ми казваше, ти сигурно нямаш време от тази работа, да си омесиш баница, ама виж, баба ти няма друго с какво да се занимава и само  пече нещо, за да има, ако някой случайно мине през двора. Така приказваше баба, а аз заслушана в гласа  на спомена се върнах много назад, към една случка, която още идва в съня ми …

          От съседното село пристигна цигански катун и се настани в края на гората, за да не създава проблеми на хората тук. Имаха малки дечица, с окъсани дрешки и боси, мръсни крачета. Всички бяха с еднаква боя на лицето, само едно от тях бяло, като сняг със сини , едри очи, сякаш небето се беше изсипало в тях. Лила се казваше. По цял ден скиташе, гонеше кокошките и шляпаше в близката река, хвърляше камъни и крещеше, че е убила поредната жаба, защото вдигала шум и плашела по малките й братчета. Родителите плетяха кошници и ги продаваха. Аз много се страхувах от тях, защото ми казваха в махалата, че ако не слушам баба, ще ме сложат в кошницата и ще ме пуснат по реката.

          Така постепенно в мен се загнезди оня страх, който те принуждава, да правиш неадекватни и смешни неща. Мислех си, защо толкова силно ме привличаше Лила. Тя беше друга, идваше пред оградата на двора, надничаше плахо и питаше, може ли да влезе, за да си поиграем. Аз поглеждах с молба към баба, а тя със светнали от радост очи, ми казваше, че всички сме деца на Бог и той  еднакво ни обича.

        Така ден след ден  между нас се завърза едно необичайно  и красиво приятелство. Всичко ,което баба направеше, го споделях с Лила. Тя се усмихваше и казваше закачливо, че ще ме отведе в катуна, за да се запозная със семейството й, но аз се стъписвах толкова силно, че тя започваше да се залива от смях. Потупваше бузката си  и нашепваше в ухото ми:

         - Аз не съм от тях, не съм, чу ли, аз съм донесена от реката в кошница. Не познавам родителите си, тези които ме отгледаха, тях ги знам за такива. Моята история е тъжна и ако имаш желание, някой ден ще ти я разкажа.

Навеждаше сините очи и заплакваше. Не  исках в никакъв случай да я нараня, затова и казах, че ако иска да  науча историята й, ще бъде само, ако тя наистина има нужда от това.

              Един ден, както помагах на баба за палачинките, Лила дойде и ме извика, щяла да ми покаже нещо . Нямах търпение да го видя. Седнахме на пейката под асмата и тя извади от джобчето си една кърпичка, завързана на възел. Попитах я, какво има вътре, а тя ме погледна  с просълзени очи и рече:

            – Живота ми!

Отвърза възела и извади златно синджирче със сърчице. Отвори го и вътре имаше снимка на красива жена. Попитах коя е и дали знае нещо за нея. А тя се наведе над ухото ми и рече:

            - Това е мама, за която не знам нищо, но се надявам някога , когато порасна, да я открия.

После прибра сърчицето в кърпичката и отново я завърза. Прибра я в джобчето и притихна, загледана в небето, а две сълзи се стекоха по белите и бузки, паднаха на земята и заблестяха, като капчици роса.

          Не знаях какво да кажа, но и обещах, че ще я търсим заедно и тя се съгласи. Прегърнахме се и се разделихме. Денят преваляше зад баира и хвърляше сянка в двора. Изтичах в къщи и се сгуших силно в баба, после съм заспала унесена от мирис на прясно изпечен хляб.

        Лятото се търкулна много бързо, изнизаха се още три лета. С Лила играехме при баба и така неусетно пораснахме. Отидохме заедно в големия град да учим. Там се запознахме с много нови момичета и момчета и сякаш живота беше подготвил новия път по който да вървим. Лила растеше толкова красива и стройна, че нямаше човек, да я види и да не се възхити. Записа се да играе волейбол. Ходеше по състезания и като се завърна от едно, ми разказа, че е видяла майка си в инвалидна количка, бутана от възрастен мъж. Двете толкова си приличали, че не е било възможно да ги обърка човек. Разказа ми, как се е приближила до нея и извадила сърчицето. Показала снимката на жената и се притеснила, как ще реагира тя. Но за голяма изненада, тя разтворила ръце и пожелала да я прегърне. Лила се надвесила над нея и прошепнала в ухото й:

        - Колко много си приличаме, нали! Виж този малък белег над веждата, същия го имаш и ти. Може ли преди да ме прегърнеш, да  разбера, защо ме пусна по реката в кошница.

Ръцете на жената увиснали във въздуха, а от устата и се отронила въздишка:

      - Не съм те пуснала по реката, а беше изтръгната  от силен

мургав мъж от ръцете ми. В стремежа, да те запазя, паднах от високо и счупих прешлени, затова съм в тази количка. Въпреки всичко, не спирах, да те търся и да се надявам, че някога Бог ще те върне при мен.

       - Сякаш животът ми, за миг придоби други измерения, каза

усмихната Лила, а от учите й пак се стекоха две бисерни сълзи.

 Възрастният човек, който бутал количката, се оказал нейният дядо…

     Много пъти съм се връщала в спомените си, за да стопля душата си и да успокоя пулса на сърцето си. Сякаш животът е една магия и всеки ден се стремим, да погледнем през нея и да видим, какво ни предстои. Но човек върви по пътя си, после срещне непознат, поговори си ,за да му олекне и пак продължи…