Глава XVI

 

     -  Здравей, Монти!

   Той правеше опити да разкопае двора- не много успешни. Земята беше толкова суха и напукана, че буците пръст бяха като камъни и му беше много трудно да ги разцепи и невъзможно да оформи и поприглади някакво пространство. До краката му имаше торбичка със семена, но при тази приличаща вече на пясък твърда земя, шансът нещо да се получи не беше много голям, въпреки кофите с вода, които стояха до него. Когато чу гласа, направо хвърли лопатата, стана и извърна глава.

     -  Ами... Здравейте, Антоанета, оххх извинявайте- Вероника- нервно забърсваше ръцете в панталоните си.

     -  Наричай ме както искаш, но моля те- говори ми на „Ти“, наистина- говори с мен!

     -  Знаете, че не мога и мисля, че ясно Ви го обясних, много отдавна!

     -  Или не искаш?

     -  За какво сте тук? Всъщност- да, Вие писахте вече по темата, та ако искате направо на въпроса, или?

   -  Заслужавам си го, дори ми е малко... Добре, както ти е удобно на теб. Вчера на пазара чух нещо и не мога да си го избия от главата- една мелодия някога в песен изпята, която за толкова години беше потънала в земята и заровена дълбоко в душата, в моята... вчера я чух отново. От едно момиче, по-скоро си я тананикаше, думите ѝ се губеха. Беше мелодията, с която някога приспивах...- Вероника се разтрои.

      -  Недейте, Антоанета, не дълбайте в раната- кажете с какво в случая мога да помогна аз?

      -  Познаваш ли такова момиче?

      -  Ами не зная, може би ако бяхте малко по-конкретна?

      -  Може би е около петнадесет годишна с права русолява коса, пее хубаво...

      -  Нищо не ми говори. Познавам едно момиче, нооо...

      -  Но какво? Какво?- трепетно го прекъсна Вероника.

      -  От всичко, което казахте, отговаря само на възрастта.

      -  Нищо, нищо- запознай ме с нея, може пък тя да я познава,

      -  Антоанета, ако се държите така, тя няма да говори с Вас- та Вие ще ѝ вземете акъла, успокойте се!

      -  Да, да, да, прав си... и все пак- има ли начин да я видя?

      -  През ден-два идва при Роберта да се видят- дава ѝ по малко храна. В замяна Лети ѝ помага и така...

      -  Лети?!?- възкликна превъзбудено.

      - Да, така се казва. Днес вече мина от тук, но си тръгна. Елате другата седмица на същия ден, но в по-ранен час, за да кажем че ще е по-сигурно да се засечете. Пък и Вие ще имате време да попремислите нещата малко и наистина... успокойте се- момичето се доверява много трудно.

   Веронка разтвори ръцете си, понечи да се хвърли на врата му, за да го прегърне, но той се отдръпна. Въпреки това тя направи още една крачка, а той отстъпи с една и демонстративно кръстоса ръцете си. Но тя отново бе по-упорита- хвана раменете му с двете си ръце и го погледна право в очите.

     -  Ръка, ръка исках да ти целуна! Отново ти бе тук сега, бе тук с мен, за да ми помогнеш. За път пореден, незнайно кой неизброен- пак БЛАГОДАРЯ!- той не мигна, само леко потрепери.- Тогава довиждане сега- ще чакам с нетърпение следващият четвъртък! Довиждане, Монти!- и си тръгна. Той не ѝ отговори нищо. Взе лопатата и започна да ръчка една буца пръст някак си разсеяно. Леко подсмърчаше. Няколко сълзи се отрониха и посолиха нацепената земя. Спря се и вдигна глава.

     -  Довиждане,... Антоанета....

     -  Коя е Антоанета?

***

Лети бягаше бързо, но мислите ѝ препускаха още по-стремглаво напред.

   -   „Коя е тя? Какво е тя? Как така „мисли на глас“? Та това си изглеждаше направо страшничко. Сякаш когато ме докосна успя да надникне вътре в мен. Като че ли ме познаваше, все едно знаеше нещо за мен... или само аз си мисля така. Но усетх нещо странно- да, уплаши ме наистина, но това докосване... странно, но в този момент се почувствах добре, странен прилив на сила ме обля, нежна топлина, сякаш можех да ѝ се доверя!?“

   Изобщо не гледаше на къде бяга и когато спря, Лети разбра че всъщност тази част на гората не ѝ е позната.

    -   Браво на мен! От толкова години вървя по този път и какво стана- изгубих се, заради отнесената си глава. Така е- като бягам и не гледам на къде, сега ще се въртя като пумпал из храстите, докато намеря нещо познато, ако... ако намеря нещо познато!- ходеше напред-назад, въртеше се в кръг и си пуфтеше. Явно и погледът си спря да следи, защото се блъсна в някой.

    -   Виола?

    -   Лети-усмихна се тя- да не би да се изгуби?- подаде ѝ ръка да се изправи.

    -   Всъщност, май да- въздъхна тя, изтърсвайки полепналото по себе си.

    -   Не го мисли, ще те упътя!... Но как изобщо се загуби? Мислех, че познаваш гората?

    -   И аз така си мислех, но явно когато се поддам на емоциите си, спирам и да гледам.

    -   Силни ще да се били.

   -    Бях при Роберта иии... там срещнах някой. И малко се стреснах. Направо си се поуплаших и побягнах- очевидно без посока или усет за такава иии... ето ме тук.

   -    Побягна от какво? Какво те уплаши?

   -    По-точно от кого?... Запознах се с жената, която сега работи там, но беше странна.

   -    Тя ли те уплаши?

   -  Не можеше да говори, а я чувах съвсем ясно. Сякаш мислеше на глас. Разменихме си по някоя и друга дума, но тя дори не помръдна устните си!? И сякаш ме познаваше. Когато ме докосна- Лети се спря, не посмя да ѝ каже, само погледна ръката си.

    -   Значи си се запознала с майка ми- тихо каза Виола.

   -   С майка ти?!? Това ли е майка ти, ти също ли можеш такива неща, можеш ли- отново уплашено и насечено започна да говори и отстъпи назад.

   -  Спокойно, Лети, моля те, не се плаши! Всичко ще ти обясня, само се успокой- Виола бавно се приближи към нея и хвана ръцете ѝ.- Сега ще те изведа на мястото където се запознахме, за да се ориентираш и по пътя ще ти разкажа за нея. Съгласна ли си?- Лети кимна- Хайде тогава, да тръгваме!

    -  Да, добре... да вървим!

    -  Като за начало- започна леко неуверено Виола- ще ти доверя една тайна и се надявам тя да остане само тук, на този път.

    -  Така е честно!

    -  Капри не ми е истинска майка- Лети се спря- не ми е родна майка.

    -  Как така?

   -  Нмерила ме е в реката- малко дете в малко плетено кошче. Взела ме е при себе си и до ден днешен се грижи за мен и ме обича безусловно. Държала съм теменужка казва тя. За това ми е дала името Виола. Както и тогава ти казах, тя често отсъства. И ето тук може би ще успея да отговоря на част от въпросите ти... Тя умее да усеща болката у хората. Не тази- и посочи едно порязване на ръката си- а тази- и сложи ръка на сърцето ѝ- не физическата, а душевна. Може да я лекува, но и до сега не зная как. Синини, рани, навяхвания- е, познава Природата изключително добре. Знае всяка една тревичка, листо, дърво, цвят и корен, плод и семе- какво правят и как действат- „Цяр за всяка болка има, стига сам да пожелаеш да я излекуваш“- казва тя. Никога не чака нищо в замяна, само от време на време ме моли да ѝ бъда отмяна- където и в което, както и в каквото мога разбира се. Далеч не притежавам нейните знания, сила и умения... Но успя да ме научи на „мълчаливата песен“- това, което вярвам те е изумило най-силно в началото. Ами... стигнахме, а и май не се сещам за друго, което не знаеш, или което може да те изненада или уплаши.

     -  Виола, извинявай за преди малко в началото. Случиха се много неща, но не трябваше въпреки тях да ти реагирам така.

     -  Не се извинявай, всеки на твое място би постъпил така.

   -  Все пак ти ми помогна и сега, и първият път. Поиска да ми бъдеш приятел, довери ми тайната си... И с теб се е случило нещо ужасно- имам предвид- сигурно си имала, или може би имаш родители някъде там,... а аз ти се развиках- извинявай, Виола, съжалявам наистина- и я прегърна.

    -  Всеки, който не я познава би реагирал така, би бил в шок в началото- побутна я леко и се разсмя. Приятел?

    -  Приятел! Искаш ли да те запозная със сестра ми? Къщичката не е далеч от тук, а и ми се ще да види друг човек.

    -  Ще се радвам!- отвърна Виола.

    -  Етооо, пристигнахме. Само за момент изчакай да проверя дали всичко е наред.

    -  Сигурна ли си?

    -  Да, да, ей сега идвам...Лети изтича напред и влезе в колибата. Него го нямаше.- Мони?- тя изскочи от малката стаичка.

    -  Тук съм, Лети!

    -  Добре ли си?- беше доста учудена да я види така, изглеждаше странно.

    -  Да, защо- побърза да хвърли наметката си, но Лети видя, че ботушите ѝ са изцапани. Не каза нищо.

   -   Искам да те запозная с някого.

    -  Ох, ами добре, но нека да излезем навън- Лети я гледаше изпитателно.

    -  Щом така ще се чувстваш по-удобно, нямам нищо против, тя и без това е навън. Виола беше седнала в тревата, когато вратата се открехна.

    -  Здравейте!

    - Здравейте!- усмихна се Агримония, Лети беше зад нея.- Името ми е Агримония, но можеш да ми казваш Мони, или пък Аги, както ти харесва! Аз съм голямата досадна сестра.

    - Агримония звучи най-красиво! Силно име, устойчиво цвете. Аз съм Виола- и си подаде ръката. Гледаше я със силно любопитство, но осъзна че твърде дълго задържа погледа си и почти извика.- Как си, ааа, с какво се занимаваш?

    - Ами- почувства се неудобно.

    - Грижи се за къщата- изпревари я Лети. Чу се шум в храстите.

    - Лети, изпрати Виола, моля те. Опасявам се, че днес не е много удобно да се опознаем.

    - Няма нужда, знам пътя.

    - Не, настоявам- отвърна Агримония- нека те изпрати!

    - Нещо лошо ли казах, или направих може би?- попита я шепнешком, отдалечавайки се.

    - Не, не си! Той се прибира, а тя не иска да виждаш точно него, а честно казано и аз.

    - Кой?

    - Бран- пресилено наречен човекът, нещото, с което сме принудени да живеем, бичът в живота на сестра ми.

    - Но защо не избягате?

  - Повярвай, дълги години и аз се питам същото. Тук ще те оставя- искам да се уверя, че всичко е наред- беше притеснена.- Обещавам като се видим следващия път да ти разкажа.

    -  Да, да, разбира се- тръгвай! Не ме мисли. Ще чакам да ме потърсиш!

    -  Обещавам- провикна се Лети и изчезна.

    -  Тук има нещо странно- угрижено въздъхна Виола. Когато се прибра „говори“ с Капри и се разбраха да се видят.

 

***

Монти се задави. Капри го потупа по гърба.

      - Съжалявам, не исках да те плаша, не си длъжен и да отговориш разбира се.

     -  Това е второто име на госпожата... Вероника- Антоанета Хелиус, но малцина го знаят.

      - Значи си късметлия.

      - Не съм убеден. Искаш ли да ми помогнеш с градината?

      - С радост!

    - Тук има едни теменужки, които много искам да засадя, но едва ли ще се хванат- опитвам всяка година по това време, но без успех.

     -  Ще ми позволиш ли?

     -  Естествено, нали ми помагаш- засмя се Монти. Капри зарови пръсти в пръстта. Напълни няколко пъти шепите си и ги разпръсна.

    -  Дай ми ги!- взе ги, взе цялото вързопче и го подържа малко в ръцете си. Докато правеше всичко това се усмихваше, във всяко едно движение влагаше старание, любов и отдаденост, а Монти я гледаше с възхита.

     -  Ти направо си вълшебница! Не си случайно тук, нали?

     -  Какво имаш предвид?

     -  Едва ли бурята те е докарала до това състояние.

     -  Не помня много какво се е случило, но...

     -  Сигурно имаш своите причини да не кажеш, уважавам това- прекъсна я Монти. Сигурна ли си, че не си градинар?

     -  Сигурна съм- усмихна се тя- просто човек трябва да почувства Природата, да я усети.

     -  Е, явно доста добре се разбирате.

     -  А ти си един много прозорлив симпатичен човек.

     -  Някога бях симпатичен.

     -  Годините могат да скрият красотата, но очите- никога! Хайде да влизаме вътре, скоро резултатът ще си проличи!

Нещо силно ми подсказва, че ще успееш- прошепна Монти.

 

***

Рейнс беше навън. Търсеше някой.

       - Роберта, знаеш ли къде е Монти?

    - Пренарежда дърветата от изминалата зима, отзад е- и се усети- ама Вие сте тук иии... и се разхождате? Желаете ли нещо, господарю?

     - Вече без „господарю“- от днес нататък не. Само Рейнс или господине, макар че може би злобар или глупак повече ще ми отива- както ти харесва.

   В този момент Роберта вероятно и името си не можеше да каже. Изтърва чашата, която държеше. Повече от четиринайсет години не беше чувала гласът му, само ревът и крясъците, само плачът и безсилието, въжето на алкохола, а сега?... „Той май се пошегува“. Ощипа се, убоде се нарочно... не сънуваше. От радост се развика, от радост се разплака, от радост онемя.

     -  Монти, мога ли, не- имам ли право да те помоля за нещо?- той изтърва дърветата, които държеше и дори не усети, че едно от тях го удари.

      -  Раз... ест... да, да господине... ъъъ господарю.

   -   Монтиии- и Рейнс е достатъчно, приятелю- очите му се насълзиха за втори път днес- ще ми помогнеш ли да изчистя гроба на Лени?

    -   Веднага- и тръгна към него, но се спъна в същото онова дърво, което го удари преди малко. Рейнс го хвана.

   -  Моля те, само по-спокойно, нали? Кой ще ме подпира, ако залитна, ако все още не съм изтрезнял съвсем- шегата го поуспокои наистина. Отидоха. И какво?... Гробът беше изчистен, надписът възстановен, а един снежно опръскан лилав цвят, галеше мрамора под лъчите на слънцето.

   Рейнс падна на колене. Плачеше, плачеше с глас. Монти свали каскета си и с него покри лицето си. Прокара пръсти през камъка.

 

„Лени Лендхарт-

обичана жена,

грижовна майка...

красива орхидея.“

 

Рейнс се хвърли върху него.

        - Благодаря, Монти, горещо ти благодаря, наистина!

        - Но аз не съм, аз...

        - Сетил си се!

        - Аз господине наистина нищо не съм...

        - Недей да скромничиш, приятелю!

      ... направил. Рейнс го хвана за ръката и прошепна през сълзи:

       -  Благодаря ти за днес, за търпението... за всичко.

   Капри беше в стаята си и пишеше нещо когато на вратата се почука. Тя стана.

       -  Да!? Кой е?- но не получи отговор. Отвори вратата и надникна. Нямаше никой. Излезе в коридора, огледа се, нищо...

Странно- и влезе пак, но роклята ѝ закачи и провлачи нещо- една купчина писма в краката ѝ...

 

Глава XVII

 

  Лети се почувства много неудобно от случилото се. Все едно изгони Виола още преди да я беше поканила. Съвестта ѝ беше гузна, особено след откровенията по-рано през деня- някак си не беше честно, не беше правилно.

        - Трябва да ѝ се извиня!- говореше по пътя докато се връщаше към къщата.

   Да, наистина Бран беше там- не, тялото му беше там, а той самият „отсъстваше“ вече много дълго време.

        - Какво става с теб, Мони? Държа се доста странно преди малко. Виола е добро момиче, а ние направо си я изгонихме.

        - От кога я познаваш? Достатъчно ли ѝ вярваш, за да ѝ кажеш и още повече... да ѝ покажеш Бран? Сигурна ли си в нея?

        - А ти в кой си сигурна?

        - В теб... Лети.

        - А се довери някога на това нещо, така ли?- и го посочи.

        - Защо ми говориш така?

        - Как ти говоря- направо?

        - Все едно ме обвиняваш.

      - А как.. как бих могла- повиши тон и се спря да премисли- как мога изобщо да бъда сигурна в някой, след като до сега не съм познавала никой като мен... колкото мен. И като изключим Алтеа и Роби, аз нямам приятели. А в техните очи съм по-скоро малко дете, малкото момиче с нещастната съдба. Как да бъда по-добра? Кажи? Как да повярвам в някой след като дори в техните очи разчитам съжаление, а не искам... боли. И само в нейните, в погледа ѝ не съм го видяла до сега.

        - А аз, Лети? Аз не съм ли ти приятел?

        - Си, но някак си не е същото.

        - Е да, след като малката се грижи за голямата...

        - Спри!- прекъсна я Лети- Не може това да бъде вечното ти оправдание, а ти да не правиш нищо по въпроса.

        - Но какво говориш?- очите на Агримония се напълниха.

       -  Колко пъти... колко пъти съм те молила да избягаме? Колко пъти ти отказа и се наказа? Наказваше и себе си, наказваше и мен- с него. Да ги броя ли?- и Лети се разплака. Извинявай, но твърде дълго време се чувствам като затворник... и вече не издържам- отвори вратата и побягна.

       -  Лети? Летисия... моля те- с безсилие и немощ в гласа си опита да извика Агримония. Не успя да ѝ отговори нищо, за да я спре, а и нямаше право и го усещаше. Знаеше, че Лети е права и това още повече я обезкуражаваше. Подсмърчайки, отиде да изтупа наметката и да изчисти обувките си от калта.

       -  Дали да не ѝ кажа?... Не, не- ще ме намрази, не мога...

   Лети отиде при Алтеа.

   Капри отиде до стаята на Рейнс, за да я пооправи. Върху леглото намери листенцата останали от вечерта- бяха зелени.

     -  Виж ти, виж тиии... Силно присъствие имаш явно, силно обаяние. От колко време чернеят в моите ръце, а ти дойде и за една вечер успя. В теб се крие повече отколкото се вижда и до сега не съм го разбрала?...И все пак ефектът е налице. Значи започваме да вървим напред!- усмихна се Капри. Видя и дървената фигурка върху шкафчето. Беше малко птиче, може би гълъбче, с разперени назад криле и свило клюн с глава надолу.- Виола, все повече ме изненадваш...

      -  Коя е Виола?- Капри остави фигурката обратно.

      -  Дъщеря ми!- гласът ѝ звучеше сигурно и непоколебимо.

      -  Имаш... Имате дъщеря?- изуми се Рейнс.

      -  Нещо невероятно ли намирате в това?

      -  Външният ти вид, ааа Ви вид- не сте ли много млада?

      -  Не се залъгвайте по него- създава грешни впечатления.

      -  И все пак, Виж... Фи...

      -  Може и на „Ти“, ако желаете, не държа на официалности.

     -  Не, неее, исках да кажа, че фигурката е красива и се стрелна към нея, тя леко се отдръпна- взе я и затвори очи. Докосваше я и сякаш си я представи истинска... жива- Вие ли я направихте?

      -  Не! И няма да Ви отнемам повече от времето, няма да Ви безпокоя- само исках да оправя стаята- и се измъкна.

      -  Ако Ви е възможно, следващият път попитайте, преди да правите нещо.

      -  Извинете! Да, разбира се, още веднъж се извиняам- и излезе. Лека усмивка пробягна по лицето ѝ.

      -  Странна жена... непокорна, на моменти дори нахална... и все пак.

   Отново погледна фигурката. Тя му припомни отдавна забравено усещане, напомни му, че той самият бе творец, а сега разрушител. Спомни си и сърцето, което бе подарил на Лени в онази нощ. Очите му отново се напълниха. Отвори чекмеджето и взе бутилката. Отвори я. Държеше капачката в едната ръка и шишето в другата. Постоя така известно време. После отиде до прозореца, открехна го... и я изля.

      -  И без това имаше странен вкус... Погледна напред. Капри беше седнала край Дървото.

      - „Как си, Виола? Добре ли си? Добре се справи снощи, даже чудесно. Твърде дълго те оставих сама...“

      - „Имам да ти казвам много неща, Капри. Добре съм, не се притеснявай, радвам се че го направих. Даже... искам пак!“

    - „Дай да направим така- когато мога ще идвам вечер тук и ще си „говорим“- или на хълма, ако предпочиташ... Ще те викам с нашата песен... Сега те оставям теменужке, че господинът идва“...

   Рейнс слезе в градината и отиде „да погали Лени“. Остави дървената фигурка при нея.

      - Видях Ви от прозореца иии... може ли?- Капри му направи знак да седне до нея.- Сигурно ме мислиш за голям изрод?

     -  Изрод?!? Не бих си го и помислила. Грубиян може би иии- нека минем на „Ти“, наистина!

    -   Странна си- тя го погледна- не в лошия смисъл разбира се- побърза да каже Рейнс.- Смятам, че си голям оптимист, изтърпя ме в своеволията ми...

     -  Ти си егоист и твърде черноглед песимист, отчаян дори!

     -  Добре, стига, моля те! Да, заслужавам си го- и я погледна право в очите. Трудно някой издържаше да си задържи погледа в тях, но видимо той нямаше проблем.- Извинявай! Съжалявам! Ще можеш ли да ми простиш грешките?

     -  Научи се да вярваш! Научи се да не отказваш помощ! А от мен- няма за какво да искаш прошка.

     -  Но аз те нараних...

     -  Не ти, а то- и докосна сърцето му.

     -  Не винаги съм бил такъв.

     -  Убедена съм, че е така.

     -  Как може да си толкова сигурна?Нима си ме познавала?

    -  Не, не съм! Но истинският човек- разрови се и го намери някъде там вътре- ще се довери, а и... нямаше да водим този разговор сега.

     - Туше.... хммм. Имаш дъщеря каза, не ти ли липсва?

     - Постоянно!

     - А защо си тук тогава? Върви при нея! Не се занимавай с пропаднали алкохолици.

     - Пак го правиш.

     - Кое?

    - Самосъжаляваш се- погледна го и продължи- Достатъчно голяма е! Научила съм я да разбира кога помощта ми е нужна на друго място, а и ... все още не би разбрал.

   Капри се изправи. Протегна се и взе една пръчица. Подаде му я.

    -  Вземи и посвири... просто така- духни през нея. Той я погледна учудено, но го направи. Хареса му. Повтори няколко пъти.

Ако се заслушаш внимателно, ще усетиш, ще разбереш, че цялото Дърво си „тананика“, а вятърът свирука в клоните му. Съвсем скоро ще разцъфти, а май отдавна не е...

    -  Във всичко ли виждаш само красивото?

    -  Опитай и ти- действа успокояващо... и да- предпочитам!

    -  Но... ти... ти не говориш- едва сега забеляза Рейнс- Имам предвид, ъъъ- започна да заеква- дори не си помръдваш устните, ааа, а те чувам съвсем ясно. Сигурно полудявам?

    -  Не, изтрезняваш...той я погледна ококорен.

    -  Знам ли?...Капри го хвана за китките, но през ръкавите.

    -  Спокойно! Съвсем добре си... умствено. Очите и ушите не лъжат. Това, което виждаш е истина.

    -  И така е от самото начало?!

    -  От самото начало...Тя се усмихна, той се успокои.

   Роберта стоеше на прозореца и ги гледаше.

    -  Ела, Монти, ела да видиш!

    -  Какво, Роберта, какво? Кажи какво видя пак?

    -  Погледни и виж... там до реката... Не е ли чудесно. Тя е невероятна, това момиче е чудо!

    -  Да, Роберта!- въздъхна Монти- Капри е живо чудо...

   Лети остана доста дълго време при Алтеа. Говориха си за сестра ѝ, за синът ѝ, за Виола,... за всичко.

    -  Искам да я видя, Лети! Доведи я другия път. Искам да се запозная с нея!

    -  С кого, Алтеа- Вероника стоеше на вратата.

    - О, госпожо, не разбрах, че сте се върнали. Това е, това е... една приятелка- тя се притесни и Лети реши да я избави от неудобната ситуация.

     - Довиждане, Алтеа!- бързо си събра нещата и излезе.

     - Спокойно, Алтеа. Аз също исках да се запозная с...

     - С Лети.

     - Лети?! Това ли е Лети?- Вероника затръшна вратата след себе си. Излезе на пътя. Огледа се. Видя я в далечината и се провикна. Лети побягна. Твърде късно беше, за да реши да я гони. Върна се обратно и само прошепна:

    - Моля те, когато следващият път се видите, искам и аз да съм тук! А сега, ако желаеш, може да си вървиш. Алтеа остана като вдървена за всичките тези няколко минутки, в които се случиха много странни неща...

   Лети ходеше без посока. През деня се случиха много неща, които ѝ повлияха негативно. Сега просто вървеше и гледаше в една точка в пространството напред, без да отмества поглед при смяна на картините. Сякаш беше в транс...

   Стигна до реката. Отиде до брега. Пусна торбичката, която носеше, на земята. Влезе. Тръгна напред. Влизаше навътре все повече и повече. Водата стигна до брадичката ѝ, когато изведнъж кракът ѝ хлътна, сякаш погълнат от бездънно пространство. Уплаши се. Започна да вика. Глътна вода. Чувстваше се безпомощна, безтегловна, безпространствена...

    - „Дръж се, Лети! Идвам!“- чу сякаш глас в главата си, глас познат.

    - „Моля те, побързай“...

   Капри заби пръсти в земята около корените на Дървото... и то оживя. Дървесната кора заприлича на извивки от човешки отпечатък, чийто нишки се преплитаха една в друга. И сякаш една, само една се изправи, изтегли се... и удължи клон напред и навътре в реката. Светлина-вода, земя-вода, Капри-вода, клонът... и пак водата- бърза смяна на картините пред погледа на момичето, който се замъгляваше все повече и повече.

     - Хвани го Лети, хайде протегни се!- но Лети потъна цялата... но клонът я последва. Стрелна се под водата веднага щом тя потъна, сякаш знаеше къде е .

    -„Но как?“- Капри рязко изви главата си. Клонът се „изстреля“, хванал Лети през кръста. Пренесе я над водата, остави я на брега и се разви, сви и изчезна.

   - Добре ли си? Как си?- огледа я отвсякъде за наранявания. От вътрешната страна на коляното имаше белег, по-скоро нещо като бенка...- „Значи ти си...“

   - Какво съм?- Капри я погледна силно учудена.

   - Героиня! Това си ти- една малка героиня!...

  - Студено ми е- застана зад нея и я прегърна, обви я цялата... и отново този странен прилив на сила, сега и на топлина. Лети успокои дишането и се отпусна.

   - По-добре ли си?

  - Да, благодаря ти! Постъпих глупаво- като разглезено малко момиченце, на което са му взели нещо... и ето какво щеше да стане. Добре, че беше ти...

   - Постъпи като разочаровано и объркано малко дете, което го е яд, че не всичко зависи от него.

   - Не е ли същото?

   - Зависи!?

   - От какво?

   - От мотивацията... Ще се изправиш ли?

   - Да!

   Капри я подпря, за да ѝ помогне първоначално и я прегъна с една ръка през рамо. Лети вървеше напред. Листенцата в краката ѝ се отдръпваха и правеха пътечка, но тя бе твърде развълнувана, за да забележи. Говореше унесено на Капри и не забеляза, че клоните на Дървото се извиха към нея, но острият поглед не пропусна нищо.

   - Трябва да се прибирам вече! „Дано онзи да не е там“- помисли си тя.

   - Кой не трябва да е там, Лети?

   - На глас ли го казах?

   - Амиии... сигурно, за да те чуя- неуверено отвърна Капри.

   - Бран, казва се Бран. И от както се помня със сестра ми живеем с това нещо... красъци, викове, бой... до онази нощ. Сега може би е в някакъв проблясък, знам ли?

   - Проблясък?!?

   - От известно време насам, след като се прибере, просто сяда там- в ъгъла на къщата и „изпада в транс“- мълчи и... нищо. Все едно гледаш през него, през криво огледало без отражение. За разнообразие изкрещява по някой път, може би все пак да напомни за себе си, гърчи се и казва...

   - Вещица- довърши Капри.

   - От къде знаеш?

Само предположих- и набързо продължи- Внимавай! И ти, и сестра ти! Пазете се от него!- Лети я гледаше въпросително.- Ела тук, Лети. Одрала си крака си.

   - Сигурно на някой камък, не знам!- Капри го хвана, задържа ръката си и след като го пусна... от раната нямаше и следа.

   - Коя си ти?

   - Скоро ще разбереш! За сега запази случилото се за себе си, става ли?- Лети поклати глава утвърдително.

   - Утре ела пак! Искам да те запозная с някого. Съгласна ли си?

   - Мога ли да те прегърна?- сълзи надничаха в очите ѝ.

   - Можеш, разбира се!- и ги протегна към Лети.

   - Виола има страхотна майка!...

   - И чудесна приятелка!...