Почивката
Беше лятото на 1997-ма.
Имахме карта за почивка на море - в Приморско. Денят, в който трябваше да пътуваме, беше толкова чакан от хлапетата! Защо ли? – ще попита някой. Ами ще му отговоря – щяхме да пътуваме с влак. В къщи се изреждаха въпрос след въпрос поради тая причина, тъй като за тях думата "влак" беше табу все още.
И така – дойде дългоочакваният ден. Отидохме на гарата. Търпението ми вече беше почти на изчерпване по отношение на детските въпроси.
Най-после. Влакът спря на гарата и ние се качихме. И понеже беше претъпкан от народ, си намерихме местенце в коридора. Въпреки това радостта на децата беше неописуема. Каката въодушевено разправяше това-онова за влака на братчето си. Онова, което беше чувала. Бяха на 7 и 5 години.
От едното купе пътничка съжали децата и ги покани да влязат. Сториха им местенце. Синът ми обаче не спираше да пита и дърдори. А ние с мъжа ми останахме в коридора.
По едно време поглеждам хлапетата дали мируват в купето, и що да видя – синчето въодушевено обясняваше нещо на аудиторията, махайки с ръце. А народа се залива от смях. Един от пътуващите забелязал, че ги наблюдавам, отвори вратата на купето и каза:
- Госпожо, я попитайте сина си какъв ще става като порасне?
Аз изгледах с недоумение хората и се обърнах към малкия:
- Ице, какъв ще ставаш, маме, като пораснеш?
Защо ли ми трябваше! Отговорът му ме потресе, меко казано. Не знаех как да реагирам.
- Как какъв?! –недоумяваше той. –Ами комунист бе, мамо!
Аз сигурно съм изглеждала доста странно, защото той продължи да пояснява:
- От тия бе, дето да карат влака!
- Аха! – кимнах одобрително с глава. Бях разбрала от кои комунисти ще да е моя син.
А хората вече се смееха през сълзи…
…
Пристигнахме в хотела, в който трябваше да се настаним. Спряхме да отдъхнем във фоайето, а и без това трябваше да се регистрираме. Малкият обаче, превъзбуден от емоциите с пътуването, не престана с гениалните хрумвания. Реши, че му се пишка. Хвана кака си за ръката и тръгнаха натам.
Не знам какво всъщност им беше щукнало, но… процедурата ми се видя твърде продължителна. Тръгнах към тоалета и наближавайки вратата, дочух странни детски викове – от радост… Изтръпнах! Не знаех какво се случва зад тази врата и любопитството ми бе прекалено вече - отворих я със замах, и що да видя: просторно антре с мокър теракот. Невероятен смях и… щура гонитба!
Хванах се за главата! А хлапетата даже не ме виждаха – гонеха малки дървесни жабчета по пода и се опитваха да ги уловят. Поех си дълбоко въздух! Не посмях да викам… Само процедих през зъби:
- Измийте си ръцете, и марш навън! На баща си ще обяснявате какво правихте тук!
А синковецът почти ревешката ми рече:
- Мамооо, моля те де, поне едно ми хвани – за спомен!
Какво да ги правиш?
Детски им истории…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нели Всички права запазени
