Почтеният селянин

Имало едно време един грозен и глупав селянин. Жените го избягвали заради външният му вид, а мъжете се присмивали на глупостите, които говорел. Животът му бил ужасен  Дочул селянинът, че има стара, но добра магьосница. Помагала на хората. Решил да я посети, за да получи от нея съвет. Понеже бил беден продал най-ценното, което притежавал. Едно слабо и болнаво магаре за което получил един грош.Така стиснал богатството си в ръка, той отишъл при вещицата.

 - Знам за какво си дошъл. Мога да ти помогна само за външният  вид. Акъл не мога да ти дам, защото това е божа работа. – промърморила тя.

 - Беден съм. Имам само един грош. – признал си селянина.

 - Ще ти помогна от добро сърце. Ако и ти си добър човек един ден ще ми се отплатиш за услугата. – отговорила му тя.

След това му подала сребърен пръстен. Когато грозният мъж го сложил на ръката си в миг се превърнал в млад и привлекателен.

 - Моят съвет към теб е по-често да се усмихваш. Така ще изглеждаш по-дружелюбен и ще печелиш доверие.  – казала му на прощаване вещицата.

Прибрал се в къщи селянина. Цяла нощ тренирал пред огледалото как  да се усмихва и общува с хората. После доволен легнал и заспал.

На другият ден тръгнал към царският дворец. С това красиво лице вече не заслужавал да живее като бедняк. Дори се размечтал как ще прелъсти царската дъщеря и как един ден ще седне на трона. По пътя откраднал един кон. В дисагите му открил няколко жълтици, които бързо похарчил за скъпи дрехи.

В двореца се представил като странник идващ от далечни земи,  притежаващ невероятни знания и умения.

 - Велики и могъщи, Кралю! Желая да служа на вас най-покорно и честно. Може би след време ще ми дадете за съпруга вашата дъщеря. Един ден трябва да управлявам аз. – заявил смело селянина, усмихвайки се широко и дружелюбно.

Владетелят бил изумен от речта на непознатия млад мъж.  Никой не бил се осмелил  да предяви претенции към властта.

„Този е голям глупак. Заслужава единствено тъмница.” – помислил си раздразнен краля.

 - И защо мислиш, че ще изпълня желанията ти, почтени младежо? – попитал го той.

 - Защото ще кажа на всички, че  вие сте убил брат си, за да наследите престола. – заявил още по-усмихнат селянина.

Владетелят подскочил разгневен. Такова безочие не бил очаквал. Придворните в залата започнали да шушукат смутени.

 - Това е невероятна лъжа! Всички знаят, че брат ми загина по време на лов. Аз дори не присъствах там.

 - Може би е така Кралю, но когато една полуистина се повтори няколко пъти тя се превръща в чиста истина. След време, кой ще ви повярва?

В залата шепота на придворните се превърнал във викове, а стражата се запътила да арестува наглия изнудвач.

 - Спрете! – извикал властно кралят. Той осъзнавал, че ако го хвърли в тъмница  ще подхрани изречената лъжа и затова решил друго.

 - Назначавам те като първи кралски вестоносец! Това е най-престижната длъжност и ти ще я изпълняваш. -  подсмихнал се лукаво владетелят. Всъщност в момента я бил измислил, а и вече знаел как ще се спаси от наглия младеж.

Изминали няколко дни и владетелят го извикал при себе си за важна задача.

 - Изпращам те в Гората на забравата. Там е царството на феите. Искам да предадеш тази покана на техния принц. Организирам тържество по случай рожденият ден на моята съпруга и искам той да присъства. Това е знак за нашите мирни взаимоотношения.

Зарадвал се селянинът, че такава важна задача е възложена точно на него. Започнал да мечтае как принцът на феите го засипва с почести и подаръци. Как го кани на неговата маса и  го запознава с красивата си дъщеря. Изобщо не забелязал презрителната усмивка на своя коварен владетел.

Всичко било лъжа. В Гората на забравата не живеели феи. Хората я  избягвали, защото който влезел в нея губел разсъдъка си и забравял всичко. 

Селянинът  изобщо не се досетил, защото бил глупав и необразован. В ранни зори яхнал най-породистия кон и напуснал двореца. Повече никой не го видял и чул.

Само магьосницата понякога се сещала за него. Надявала  се да е щастлив, да има добро семейство и хубав живот. Може би някой ден щял да я посети и да й се отблагодари щедро за пръстена. Предполагала, че е почтен човек.