Подари ми смеха си
3 мин за четене
Дойде при мен с направление от личния лекар. Имаше вид, сякаш щеше всеки момент да ревне, а беше едър мъжага – едно метър и осемдесет и осем, метър и деветдесет най-малко.
- Не знам какво да правя, докторе – седна на кушетката, после веднага стана. Нервите яко го тресяха, и без да съм лекар беше ясно. Изобщо не се свърташе на едно място. Подканих го да сподели оплакванията си подробно.
- Всичко започна, след като взехме компютър на сина. Аз... изобщо не съм се занимавал, не ми се е налагало, нали разбирате, имам малък частен бизнес. Тя, жената, е финансист, тя се занимава със счетоводството на фирмата и работи с компютър, та аз покрай нея и сина... И веднъж, както разглеждах не помня какъв сайт вече, и се появи тя. Тогава я видях за първи път.
- Имате предвид включила се е в скайпа ви. Или в кю-то?
- Н-не... и досега не мога да си го обясня. Всичко, което бях отворил, изчезна от екрана, и на монитора се появи тя.
- Така. И? Коя се оказа тя?
- Аз ако знаех... Просто едно момиче, млада жена – много нежна и красива. Очите ù... просто грееха, тя цялата грееше, направо излъчваше светлина, и аз... аз не можех да откъсна поглед от нея.
- И после?
- После изчезна и екранът си стана пак предишният. Беше необяснимо. Чудех се дали не съм включил без да разбера някоя от игрите на сина ми.
- Това щях да ви попитам и аз.
- Не, почакайте! Работата е там, че тя започна да се появява при всяко мое сядане пред компютъра, понякога преди още да съм го включил.
- Хм... това вече наистина е интересно... Казва ли нещо?
- Дали казва...?
- Говори ли ви, разговаряте ли?
- Вижте, докторе, знам, че е налудничаво, и че вие задавате тези въпроси съвсем професионално, обаче... как да ви кажа, нещата не спряха до тук. Въпреки че не ми е казала нито една дума, нито аз на нея, имам усещането, че... правим нещо много повече. Сякаш се събличаме от телата си, докторе, и сливаме душите си, отдаваме мислите и емоциите си, потъваме в някакво ново измерение, създадено само за нас.
- Звучи вълнуващо така, както го описвате. - И още как – каза унило – Само че вижте, аз съм женен от двайсет години, имам чудесна съпруга и две деца. И да съм поглеждал встрани, било е за малко и съвсем мимоходом, защото обичам жена си и държа на семейството си. Доволен съм от живота си такъв, какъвто е, разбирате ли?
- Разбирам прекрасно, но... това какво общо има? Нима приемате тези... усещания за изневяра?
- Боя се, че съм омагьосан, ето какво започнах да си мисля. Вече дори не се налага да сядам пред компютъра – виждам я навсякъде, независимо къде съм и с какво се занимавам.
- Разбирам, това е тревожно, наистина...
- Тревожно? Аз вече не мога без нея, докторе, там е работата. В момента, в който я видя, се превръщам в един оголен нерв, по който протича не болка, а несравнима с нищо наслада. И затова се страхувам, все повече се страхувам.
- Какви точно са страховете ви?
- Страхувам се, че през останалото време нямам чувството, че живея. Моята действителност – жената, децата, работата – започнаха да се превръщат в илюзия, губят реалните си очертания, а тя – илюзията, става все по-реална, докторе, и измества всичко останало. Единствено тя ме кара да се чувствам така жив, докторе, така да се вълнувам и... знаете ли, бях забравил какво е да се смея така, от сърце. Тя ми припомни всичко това.
- Да, усмивката ви е чудесна!
- Странно, нали... През всичките тези двайсет години си мислех, че съм истински късметлия с това, което имам, а чак сега усетих истинското щастие. И се страхувам от него, толкова се страхувам.
- Всъщност наистина си късметлия, повярвай ми!
- Док... докторе...? Но... това... това сте вие, възможно ли е вие да сте момичето?
- Аз съм много повече, приятелю – аз съм събирач на души. Имаш късмет, че попадна на най-добрия, усещането беше фантастично, нали? Но никога не се задоволявам само с души, естет съм, а умея да ценя и стойностното. И понеже твоята отдавна е при мен, защото ти лично ми я подари, сега ми хрумва, че има още нещо, което искам от теб. Подари ми смеха си.
- Не знам какво да правя, докторе – седна на кушетката, после веднага стана. Нервите яко го тресяха, и без да съм лекар беше ясно. Изобщо не се свърташе на едно място. Подканих го да сподели оплакванията си подробно.
- Всичко започна, след като взехме компютър на сина. Аз... изобщо не съм се занимавал, не ми се е налагало, нали разбирате, имам малък частен бизнес. Тя, жената, е финансист, тя се занимава със счетоводството на фирмата и работи с компютър, та аз покрай нея и сина... И веднъж, както разглеждах не помня какъв сайт вече, и се появи тя. Тогава я видях за първи път.
- Имате предвид включила се е в скайпа ви. Или в кю-то?
- Н-не... и досега не мога да си го обясня. Всичко, което бях отворил, изчезна от екрана, и на монитора се появи тя.
- Така. И? Коя се оказа тя?
- Аз ако знаех... Просто едно момиче, млада жена – много нежна и красива. Очите ù... просто грееха, тя цялата грееше, направо излъчваше светлина, и аз... аз не можех да откъсна поглед от нея.
- И после?
- После изчезна и екранът си стана пак предишният. Беше необяснимо. Чудех се дали не съм включил без да разбера някоя от игрите на сина ми.
- Това щях да ви попитам и аз.
- Не, почакайте! Работата е там, че тя започна да се появява при всяко мое сядане пред компютъра, понякога преди още да съм го включил.
- Хм... това вече наистина е интересно... Казва ли нещо?
- Дали казва...?
- Говори ли ви, разговаряте ли?
- Вижте, докторе, знам, че е налудничаво, и че вие задавате тези въпроси съвсем професионално, обаче... как да ви кажа, нещата не спряха до тук. Въпреки че не ми е казала нито една дума, нито аз на нея, имам усещането, че... правим нещо много повече. Сякаш се събличаме от телата си, докторе, и сливаме душите си, отдаваме мислите и емоциите си, потъваме в някакво ново измерение, създадено само за нас.
- Звучи вълнуващо така, както го описвате. - И още как – каза унило – Само че вижте, аз съм женен от двайсет години, имам чудесна съпруга и две деца. И да съм поглеждал встрани, било е за малко и съвсем мимоходом, защото обичам жена си и държа на семейството си. Доволен съм от живота си такъв, какъвто е, разбирате ли?
- Разбирам прекрасно, но... това какво общо има? Нима приемате тези... усещания за изневяра?
- Боя се, че съм омагьосан, ето какво започнах да си мисля. Вече дори не се налага да сядам пред компютъра – виждам я навсякъде, независимо къде съм и с какво се занимавам.
- Разбирам, това е тревожно, наистина...
- Тревожно? Аз вече не мога без нея, докторе, там е работата. В момента, в който я видя, се превръщам в един оголен нерв, по който протича не болка, а несравнима с нищо наслада. И затова се страхувам, все повече се страхувам.
- Какви точно са страховете ви?
- Страхувам се, че през останалото време нямам чувството, че живея. Моята действителност – жената, децата, работата – започнаха да се превръщат в илюзия, губят реалните си очертания, а тя – илюзията, става все по-реална, докторе, и измества всичко останало. Единствено тя ме кара да се чувствам така жив, докторе, така да се вълнувам и... знаете ли, бях забравил какво е да се смея така, от сърце. Тя ми припомни всичко това.
- Да, усмивката ви е чудесна!
- Странно, нали... През всичките тези двайсет години си мислех, че съм истински късметлия с това, което имам, а чак сега усетих истинското щастие. И се страхувам от него, толкова се страхувам.
- Всъщност наистина си късметлия, повярвай ми!
- Док... докторе...? Но... това... това сте вие, възможно ли е вие да сте момичето?
- Аз съм много повече, приятелю – аз съм събирач на души. Имаш късмет, че попадна на най-добрия, усещането беше фантастично, нали? Но никога не се задоволявам само с души, естет съм, а умея да ценя и стойностното. И понеже твоята отдавна е при мен, защото ти лично ми я подари, сега ми хрумва, че има още нещо, което искам от теб. Подари ми смеха си.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христина Мачикян Всички права запазени
