27.12.2012 г., 13:13 ч.
Подари ми смеха си
3 мин за четене
Дойде при мен с направление от личния лекар. Имаше вид, сякаш щеше всеки момент да ревне, а беше едър мъжага – едно метър и осемдесет и осем, метър и деветдесет най-малко.
- Не знам какво да правя, докторе – седна на кушетката, после веднага стана. Нервите яко го тресяха, и без да съм лекар беше ясно. Изобщо не се свърташе на едно място. Подканих го да сподели оплакванията си подробно.
- Всичко започна, след като взехме компютър на сина. Аз... изобщо не съм се занимавал, не ми се е налагало, нали разбирате, имам малък частен бизнес. Тя, жената, е финансист, тя се занимава със счетоводството на фирмата и работи с компютър, та аз покрай нея и сина... И веднъж, както разглеждах не помня какъв сайт вече, и се появи тя. Тогава я видях за първи път.
- Имате предвид включила се е в скайпа ви. Или в кю-то?
- Н-не... и досега не мога да си го обясня. Всичко, което бях отворил, изчезна от екрана, и на монитора се появи тя.
- Така. И? Коя се оказа тя?
- Аз ако знаех... Просто едно момиче, млада жена – много нежна и красива. Очите ù... просто грееха, тя цялата грееше, направо излъчваше светлина, и аз... аз не можех да откъсна поглед от нея.
- И после?
- После изчезна и екранът си стана пак предишният. Беше необяснимо. Чудех се дали не съм включил без да разбера някоя от игрите на сина ми.
- Това щях да ви попитам и аз.
- Не, почакайте! Работата е там, че тя започна да се появява при всяко мое сядане пред компютъра, понякога преди още да съм го включил.
- Хм... това вече наистина е интересно... Казва ли нещо?
- Дали казва...?
- Говори ли ви, разговаряте ли?
- Вижте, докторе, знам, че е налудничаво, и че вие задавате тези въпроси съвсем професионално, обаче... как да ви кажа, нещата не спряха до тук. Въпреки че не ми е казала нито една дума, нито аз на нея, имам усещането, че... правим нещо много повече. Сякаш се събличаме от телата си, докторе, и сливаме душите си, отдаваме мислите и емоциите си, потъваме в някакво ново измерение, създадено само за нас.
- Звучи вълнуващо така, както го описвате.
- Не знам какво да правя, докторе – седна на кушетката, после веднага стана. Нервите яко го тресяха, и без да съм лекар беше ясно. Изобщо не се свърташе на едно място. Подканих го да сподели оплакванията си подробно.
- Всичко започна, след като взехме компютър на сина. Аз... изобщо не съм се занимавал, не ми се е налагало, нали разбирате, имам малък частен бизнес. Тя, жената, е финансист, тя се занимава със счетоводството на фирмата и работи с компютър, та аз покрай нея и сина... И веднъж, както разглеждах не помня какъв сайт вече, и се появи тя. Тогава я видях за първи път.
- Имате предвид включила се е в скайпа ви. Или в кю-то?
- Н-не... и досега не мога да си го обясня. Всичко, което бях отворил, изчезна от екрана, и на монитора се появи тя.
- Така. И? Коя се оказа тя?
- Аз ако знаех... Просто едно момиче, млада жена – много нежна и красива. Очите ù... просто грееха, тя цялата грееше, направо излъчваше светлина, и аз... аз не можех да откъсна поглед от нея.
- И после?
- После изчезна и екранът си стана пак предишният. Беше необяснимо. Чудех се дали не съм включил без да разбера някоя от игрите на сина ми.
- Това щях да ви попитам и аз.
- Не, почакайте! Работата е там, че тя започна да се появява при всяко мое сядане пред компютъра, понякога преди още да съм го включил.
- Хм... това вече наистина е интересно... Казва ли нещо?
- Дали казва...?
- Говори ли ви, разговаряте ли?
- Вижте, докторе, знам, че е налудничаво, и че вие задавате тези въпроси съвсем професионално, обаче... как да ви кажа, нещата не спряха до тук. Въпреки че не ми е казала нито една дума, нито аз на нея, имам усещането, че... правим нещо много повече. Сякаш се събличаме от телата си, докторе, и сливаме душите си, отдаваме мислите и емоциите си, потъваме в някакво ново измерение, създадено само за нас.
- Звучи вълнуващо така, както го описвате.
- И още как – каза унило – Само че вижте, аз съм женен от двайсет години, имам чудесна съпруга и две деца. И да съм поглеждал встрани, било е за малко и съвсем мимоходом, защото обичам жена си и държа на семейството си. Доволен съм от живота си такъв, какъвто е, разбирате ли?
- Разбирам прекрасно, но... това какво общо има? Нима приемате тези... усещания за изневяра?
- Боя се, че съм омагьосан, ето какво започнах да си мисля. Вече дори не се налага да сядам пред компютъра – виждам я навсякъде, независимо къде съм и с какво се занимавам.
- Разбирам, това е тревожно, наистина...
- Тревожно? Аз вече не мога без нея, докторе, там е работата. В момента, в който я видя, се превръщам в един оголен нерв, по който протича не болка, а несравнима с нищо наслада. И затова се страхувам, все повече се страхувам.
- Какви точно са страховете ви?
- Страхувам се, че през останалото време нямам чувството, че живея. Моята действителност – жената, децата, работата – започнаха да се превръщат в илюзия, губят реалните си очертания, а тя – илюзията, става все по-реална, докторе, и измества всичко останало. Единствено тя ме кара да се чувствам така жив, докторе, така да се вълнувам и... знаете ли, бях забравил какво е да се смея така, от сърце. Тя ми припомни всичко това.
- Да, усмивката ви е чудесна!
- Странно, нали... През всичките тези двайсет години си мислех, че съм истински късметлия с това, което имам, а чак сега усетих истинското щастие. И се страхувам от него, толкова се страхувам.
- Всъщност наистина си късметлия, повярвай ми!
- Док... докторе...? Но... това... това сте вие, възможно ли е вие да сте момичето?
- Аз съм много повече, приятелю – аз съм събирач на души. Имаш късмет, че попадна на най-добрия, усещането беше фантастично, нали? Но никога не се задоволявам само с души, естет съм, а умея да ценя и стойностното. И понеже твоята отдавна е при мен, защото ти лично ми я подари, сега ми хрумва, че има още нещо, което искам от теб. Подари ми смеха си.
- Разбирам прекрасно, но... това какво общо има? Нима приемате тези... усещания за изневяра?
- Боя се, че съм омагьосан, ето какво започнах да си мисля. Вече дори не се налага да сядам пред компютъра – виждам я навсякъде, независимо къде съм и с какво се занимавам.
- Разбирам, това е тревожно, наистина...
- Тревожно? Аз вече не мога без нея, докторе, там е работата. В момента, в който я видя, се превръщам в един оголен нерв, по който протича не болка, а несравнима с нищо наслада. И затова се страхувам, все повече се страхувам.
- Какви точно са страховете ви?
- Страхувам се, че през останалото време нямам чувството, че живея. Моята действителност – жената, децата, работата – започнаха да се превръщат в илюзия, губят реалните си очертания, а тя – илюзията, става все по-реална, докторе, и измества всичко останало. Единствено тя ме кара да се чувствам така жив, докторе, така да се вълнувам и... знаете ли, бях забравил какво е да се смея така, от сърце. Тя ми припомни всичко това.
- Да, усмивката ви е чудесна!
- Странно, нали... През всичките тези двайсет години си мислех, че съм истински късметлия с това, което имам, а чак сега усетих истинското щастие. И се страхувам от него, толкова се страхувам.
- Всъщност наистина си късметлия, повярвай ми!
- Док... докторе...? Но... това... това сте вие, възможно ли е вие да сте момичето?
- Аз съм много повече, приятелю – аз съм събирач на души. Имаш късмет, че попадна на най-добрия, усещането беше фантастично, нали? Но никога не се задоволявам само с души, естет съм, а умея да ценя и стойностното. И понеже твоята отдавна е при мен, защото ти лично ми я подари, сега ми хрумва, че има още нещо, което искам от теб. Подари ми смеха си.
© Христина Мачикян Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
-
Удоволствието е взаимно, благодаря ви! Хубави празнични дни!
-
Ей, това интернета е голяма работа! Всичко все от там започва, но как ще свърши.... Много ми хареса! Весели празници и от мен!
-
Ще ти го подаря с най-голямо удоволствие, Хриси! Много хубав разказ!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
