28.12.2018 г., 20:06 ч.

Подаръкът на млекарката Матилда 

  Проза » Приказки и произведения за деца
787 4 7
12 мин за четене

        ПОДАРЪКЪТ НА МЛЕКАРКАТА МАТИЛДА

/вдъхновено от „Млекарката“ на Йоханес Вермеер ван Делфт/

 

 Преди много години, в малък северен град, живееше една жена, която се грижеше за три крави. Беше ги нарекла Хела, Грета и Сима. Всеки ден натоварваше една количка със съдове, пълни  с мляко и тръгваше из града. Хората я познаваха и казваха, че млякото от нейните крави е направо чудодейно, може да служи дори за лекарство.

  В една от къщите живееше много талантлив , но и също толкова  скромен художник. Имаше жена и няколко  деца, беше нарисувал красиви картини, но никоя все още не беше продадена. Градчето беше малко и хората нямаха пари за красиви неща, купуваха само необходимите, а търговци и богаташите от други места рядко пристигаха в града. Млекарката оставяше цяло ведро мляко пред неговия праг, а той невинаги имаше пари да й плати. Но тя настояваше да го вземе, защото когато децата му се разболяха от магарешка кашлица, точно топлото мляко ги излекува.

- Не мога да ви плащам редовно, госпожо Матилда, извиняваше се художникът.- Мога да ви нарисувам и да ви подаря портрета ви. Вие сте добра и хубава жена, ще стане прекрасна картина!

- Какво говорите, господине, аз съм една обикновена млекарка! Нито разбирам от картини, нито дори мога да чета...Само ще си изхабите боите с моето грубо лице и напукани ръце...

  Но един ден тя най- после се съгласи да позира и художникът с радост започна да рисува картината. Не искаше да й я показва, докато не стане готова изцяло. Когато най-после се отдръпна и покани всички присъстващи да я видят, те ахнаха от възхищение. От картината струеше светлина, лицето на жената беше хем истинско, без да е спестена нито една бръчка или несъвършенство,  хем необикновено, сякаш изтъкано от спокойствие и доброта.

-Не, не искам тоя портрет, господине!- каза жената- Той е прекалено хубав, вие може да го продадете и да имате пари за децата си! Не ми го подарявайте, аз съм бедна жена и няма къде да го държа в малката си къщичка.

  Но художникът настояваше толкова упорито, че най-накрая тя се съгласи. Внимателно зави картината в престилката си и се отправи към дома. Там дълго търси място, на което да я  постави и най- сетне закова един гвоздей над скрина с малкото си дрехи и окачи портрета на него.

   Минаха много години, почти столетие, млекарката и художникът вече не бяха между живите и правнукът й пристигна от столицата да прибере някои от вещите й. Мислеше, че няма да има нищо ценно, докато не забеляза портрета.

-Но какво е това? Този прекрасен портрет на баба ми е рисуван от голям художник! Ще го занеса в столицата на някой, който търгува с картини, може да ми даде добра цена.

 Разбира се, търговците на картини вече бяха оценили нарисуваното от художника в малкия град и след смъртта си той беше станал много известен. Картините му се продаваха скъпо, затова и внукът на млекарката изведнъж се замогна. А картината стана притежание на един богат корабовладелец, чийто баща беше дошъл точно от тоя малък град.

  Но семейството, въпреки че беше богато, не беше щастливо, защото единственият им син боледуваше от рядка и нелечима болест. До седмата си година беше нормално и весело дете, бягаше по стълбите, прескачаше ги и се пързаляше по парапета. Но после краката му започнаха да отслабват, трудно се движеше, докато накрая не можеше да се изправи и да върви сам. Разбира се, родителите му бяха търсили лечители къде ли не, всичко,което можеше да се направи с пари и обич беше направено. Само че момчето отпадаше все повече и повече, дори не искаше да става от леглото си и да се разхожда с подвижния стол- количка, която му беше измайсторил местният дърводелец.

  За да го разведрят поне малко, родителите му сложиха картината в неговата стая. Тя беше подарък за рождения му ден, който той дори не искаше да празнува, въпреки че получи много подаръци от кого ли не. Всякакви играчки, дрехи, книги,  блокчета за рисуване и оцветяване. И заедно с тях- картината.

  Отначало детето гледаше апатично и почти не забеляза портрета, но когато в стаята огря слънце, изведнъж от него започна да струи светлина, тя леко се плъзна към леглото и огря лицето на болника.

-Какво е това? Изведнъж ме стопли и стаята стана светла и хубава! Като че ли самото слънце влезе в нея! Но слънцето не може да се събере между четири стени, тогава откъде идва тая топла светлина?

 Вдигна глава и изведнъж ахна. Цялата картина сияеше, особено лицето на млекарката. Стори му се,че жената от платното му се усмихва, но как ще се усмихва една нарисуван млекарка?

- Здравей, Клемент!- изрече непознат мек и мелодичен глас. Можеше да се закълне, че портретът му е проговорил, но все още не му се вярваше и отново помисли, че все пак така му се е сторило.

   - Кой ми говори? И откъде знаете името ми? Не съм излизал от тая стая с месеци и не съм се запознавал с никого! Дори тези,  които дойдоха за рождения ми ден, не влязоха в стаята, а само изпратиха подаръците си по прислужницата. Чух я да казва на приятелката си от съседната къща, че просто не искали да си развалят настроението когато ме видят колко съм зле. Беше много възмутена и каза, че те просто нямат сърца. Но коя сте вие?

- Не се плаши, аз съм Матилда. Някога отглеждах крави и продавах мляко. Даже и твоят дядо, когато беше момче, пиеше от него. Помня го като сега, беше бледо момче, слабо и замислено, винаги четеше и почти не играеше с другите деца. Родителите му се безпокояха и купуваха литри мляко за да го подсилят. За съжаление, аз не съм ти приготвила подарък, картината ме ограничава и не мога да изляза от нея. Освен това, съм бедна и необразована жена и не мога да избера подходящ подарък за умно момче като тебе. Но я ми кажи сега, какво искаш най-много!

- Аз...имам само едно желание, госпожо...И вие може и да се досещате. Искам да оздравея, да ходя свободно и без количка. Дори да не мога да тичам, просто да си ходя на моите крака! Мечтая си как някоя сутрин ще проходя, ще изтичам в стаята на мама и татко и ще ги изненадам...Толкова го искам, но всички казват, че няма надежда...

- Да...—усмивката изчезна от лицето на жената- Разбира се, че това е мечтата ти, разбира се, че се досетих за нея...Но, мили мой Клемент, тя не може да се осъществи тук, в тая стая и в тоя град... За да стане, трябва да заминеш за една далечна страна...Искаш ли да ти разкажа за нея?  Ще бъде нещо като подарък за рождения ти ден...

- Далечна страна? Разкажете ми всичко, което знаете за нея, госпожо! И само кажете коя е тя, баща ми ще приготви най-бързия кораб за да заминем!

- Опасявам се, че няма да може...В тая страна трябва да заминеш сам. И освен това, никога да не се връщаш обратно. Няма да ти трябва кораб, една карета ще те заведе. Малко е странна, защото в нея са впрегнати не коне, а бели мечки. Но не трябва да се страхуваш, никога няма да те нападнат...

- Не, няма смисъл да ми разказвате повече, госпожо! Никога няма да тръгна без родителите си! Няма да им причиня такава мъка!

- Те и сега изпитват огромна, постоянна мъка, моето момче! Не си ли забелязал лицата им? Кога си ги виждал да се усмихват, кога си чувал майка ти да пее или да свири на пианото?

  Момчето наведе глава и от очите му закапаха тежки и горчиви сълзи, толкова горчиви, че можеха да вгорчат цяло ведро най-чист мед.

- Добре, искаш ли да ти разкажа за тая страна? Само да ти разкажа поне...но преди това, пийни от моето мляко- и тя протегна паничка, пълна с мляко, което наля от каната, която държеше.

 - Добре, разкажете- кимна Клемент- Благодаря ви, млякото е наистина много вкусно!- за негова изненада, момчето беше изпило на един дъх съдържанието на цялата паничка- Но все пак, аз няма да отида...Дори никога да не проходя, няма да изоставя мама и татко!

  Тогава жената от портрета започна да разказва за Страната, чийто име не бива да се изрича. Страната на вечното лято, където има и кратка пролет, още по- кратка есен и никога зима. В нея белите мечки стават кафяви и само когато трябва да вземат някое дете от нашия град, отново побеляват. Птиците са толкова пъстри, че не можеш изобщо да ги видиш, ако са кацнали на някое цъфнало или есенно дърво, пеят толкова хубаво през цялото време, че понякога дори забравят да се нахранят. И тогава катериците обикалят по гнездата и им напомнят да ядат...Езерата са бистри и водата е топла, в тях се вливат бързи реки с множество приказни водопади. Има навсякъде лодки, с които можеш да се возиш, да се възхищаваш на прекрасните водни лилии и да наблюдаваш танца на малките рибки във водата. Никой не носи часовник, никой не знае колко е часът и защо ли? Нали отиваш там, за да прекараш цяла вечност!

- И всички, които живеят в тая страна, са здрави, така ли?-попита момчето.

- Да, всички! Но за да стане така, всеки ден трябва да се къпят в Щедрото езеро и да го преплуват поне веднъж.

- Ако отида там, ще си спомням всеки ден за мама и татко и ще ми става мъчно! Това може да ме разболее отново, нали?

- О, не! Забравих да ти кажа, че няма да си спомняш нищо от тоя свят, нищичко! Това е цената на новия ти живот, просто няма да вземеш нищо от тук. Там ще имаш нови приятели, може и нови родители, много играчки, ако искаш, може да си вземеш и куче или коте, но само оттам!

  Натъжи се момчето. Как само искаше да е здрав, за това си мечтаеше и ден , и нощ! Но да остави всичко тук и дори да не го помни? Замисли се дълбоко, представи си как родителите му ще го търсят навсякъде и колко ще са нещастни. Да можеше само да им каже къде отива...Тогава можеше и да не се натъжат.

 Постепенно денят отстъпи място на вечерта и скоро се стъмни. Жената от портрета вече не сияеше както преди, не говореше и за малко Клемент щеше да помисли, че просто е заспал за малко и е сънувал. Котаракът му Самсон се беше покатерил в леглото и тихо мъркаше. И тогава дочу необикновен звук. Сякаш едновременно пееха звънчето и някой пръхтеше,  ръмжеше и като че ли си мърмореше на себе си. Отначало не разбираше откъде идват звуците, но постепенно се ориентира.Идваха отвън! Погледна през прозореца към обляната с лунна светлина градина и ахна. Една красива малка карета беше спряла под голямата липа , а в нея бяха впрегнати две снежнобели мечки. Те въртяха глава недоволно и си мърмореха сякаш на себе си:

- Докога ще чакаме? Не е ли вече готов тоя Клемент? Ако не излезе след пет минути, просто си тръгваме, иначе ще изпуснем вълшебния лунен лъч и няма да намерим пътя към Страната, чието име не бива да се изрича...

- Но аз не съм казал, че ще тръгна...- прошепна Клемент, все още не съм решил!

- Ако не решиш сега, просто си оставаш тук, ненадейно проговори котаракът Самсон- Тая карета идва толкова рядко! Вече идва за тебе за трети път! Четвърти няма да има.

- За трети път? Но аз изобщо не съм я виждал преди!- възрази момчето, без дори да е учуди как така котаракът му проговори.

- Ами бяха ти дали едно силно лекарство и от него ти заспа дълбоко единия път, а вторият беше, когато краката много те боляха, плачеше и не искаше да видиш никого и нищо...

- А ти какво ще ме посъветваш? Ако тръгна сега, трябва да изоставя и тебе...никога няма да се видим, а тъкмо разбрах, че можеш да говориш...

- Не се грижи за мене, аз ще се справя и сам!- успокои го Самсон-Важното е ти да си добре, да можеш да тичаш и да си щастлив!

- Май трябва да реша бързо...Наистина, много искам да оздравея! Но какво да направя, че родителите ми да не се безпокоят за мене?

- Това аз мога да уредя...- обади се пак жената от портрета и лицето й засия на лунната светлина. Бъди спокоен, те ще знаят, че си добре!

- Как ще го направиш, ще им разкажеш всичко ли?

- Не, не...Но не трябва да ти казвам какво ще направя, ти просто ми повярвай и тръгвай! Качи се на стола с колелата и излез навън!

  Наистина трябваше да побърза. С големи усилия момчето се качи на стола и бавно завъртя колелата му за да излезе в градината. Последното, което си спомняше, беше огромния лик на луната.

   А на картината, в десния ъгъл,се появи малко изображение на момче, по- точно, на самия Клемент. То се усмихна, после се прозина и...заспа. Това беше подаръкът на Матилда, там родителите на момчето щяха да виждат какво прави той в Страната, чието име не бива да се споменава.

...............

  • Клемент, Клемент, какво правиш тук? Защо си спал навън, момчето ми? Нали си изпи лекарството снощи, не си забравил, нали? И как докара сам количката, нали казваше,че и ръцете ти са отслабнали?

  Това бяха много въпроси за едно току-що събудено момче.

- Мамо...Аз в Страната чието име не бива да се изрича ли съм?-разтърка очи Клемент.

- Не, момчето ми, в градината си, под липата! Сигурно си сънувал нещо...

- Сънувал? Но как така? Каретата ме чакаше, белите мечки недоволстваха...

- Клемент, какво правиш? Но ти стана прав! Боже всемогъщи, ти ХОДИШ!- майка му плачеше и се смееше едновременно, а синът й изобщо не я слушаше. Той прекрачи веднъж, два пъти, отиде до прозореца, после се наведе към тревата, сякаш търсеше следи...

- Мамо, мила мамо! Аз не исках да ви оставя, но госпожата от портрета каза, че ще забравя всичко и ще отида в страната, където ще бъда здрав! Че там няма да помня нищо...

- Госпожата от портрета? Клемент, сънувал си, просто си сънувал! Навярно новото лекарство е помогнало...как се радвам, как се радвам! Ела да те прегърна, ела! Хайде да отидем при баща ти, да му покажем чудото!

  Майката прегърна сина си през раменете и двамата влязоха в къщата. Ненужната количка остана навън. Котаракът дремеше на прага и дори не се събуди, когато го прекрачиха. А Клемент очакваше да каже нещо, поне да ги поздрави!

    И двамата погледнаха към портрета. На него млекарката се усмихваше, а в горния десен ъгъл едно момче с тъжно лице седеше на необикновен стол на колелца...Болното момче беше останало само на картината...

 

  

 

© Neli Kaneva Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Лиа, мисля, че намерих най- после точното си място като пишеща- приказките за деца и възрастни! Радвам се, че се харесват.
  • Удоволствие е да четеш, такива произведения, пропити с топлина!
  • Благодаря много!
  • Красива история! И аз благодаря!
  • Андерсенова приказка, много ми хареса, поздрави.
  • И аз благодаря, че оценихте моята приказка! Удоволствието да съзерцаваш картини на Вермеер е наистина вдъхновяващо.
  • Благодаря за удоволствието!
Предложения
: ??:??