Аз съм изоставено дете. Родено и после захвърлено в “Дом за сираци”.

         Първите ми детски спомени са свързани с много топлота и обич. Една любвеобилна майка...Един добър татко...Много оплешивял. Главата му приличаше на яйце. Много ми беше интересно! Питах невинно, по детски: “Тате, къде ти е косичката?”, на което той отговаряше, че я е дал на химическо чистене. Там една лоша лелка я загубила и не му я върнала...

         По-късно, когато станах ученик в първи клас, децата ми се подиграваха в училище, защото моите родители изглеждаха много по-възрастни от родителите им. Ехидно подхвърляха: ”Иванчо, виж, идват баба и дядо! О, на баба внучето!”    

         Малкото ми сърце изпитваше силна мъка! Плачех и налитах да се бия с децата, които обиждаха родителите ми... Мама ме прегръщаше топло, целуваше ме нежно по челцето и казваше: “Не плачи, мое малко слънчице! Не обръщай внимание на децата, те са лоши! Не знаят нищо за тебе и за нас. Не знаят, че мама и татко бяха болни и чакахме дълги години,  за да те имаме...”

         Смътно си спомням като малък, че веднъж се разболях много тежко. Имах висока температура... Отведоха ме в болница...Там мама идваше всеки ден, присядаше на кревата ми, а очите й бяха винаги зачервени. Гледаше ме някак особено...Питах я защо очичките й са зачервени, а тя отговаряше, че е белила лук. Целуваше ме нежно и казваше: “О, мое мило дете! Нямаш представа колко те обичам!”

         Минаха години. Отношенията между мен и моите родители останаха топли. Цареше разбирателство и любов. Бях готов да направя всичко за тях...

         Един ден, наша съседка, за която всички говореха, че била много зла жена и интригантка, ме повика на кафе у тях. Родителите ми бяха на вилата, за да садят чушки и домати. Тя поднесе кафето и започна направо:

       - Иване, искам да ти кажа една голяма тайна. – Тя ме погледна лукаво и продължи: - Знаеш ли, че твоите родители не са ти истински родители? Те са те взели от “Дом за сираци”, осиновили са те и са те отгледали като свой син. Твоята майка е била курва и те е оставила! Въобще не е искала да те погледне...

         Стана ми гадно! Почувствах се зле... В миг пред очите ми започнаха да вървят сцени, подобно на филмова лента...Единственото, което виждах на тях бяха само огромната жертвоготовност  и невероятна обич, която малко родители на днешно време могат да дадат на децата си. Мъчех се да си спомня някоя случка, която да намеква по някакъв начин, че те не бяха моите истински биологични родители...Не можех...

         И в този миг прозрях нещо. Разбрах, че любовта към моите осиновители е станала още по-голяма! В сърцето ми се вряза простичката истина: Не е важно на кого семето се е сляло с яйцеклетката, за да се създаде едно дете! По-важното и, според мене, значимото е това – кой те е отгледал. Кой е страдал с твоите болки, кой те е научил да обичаш, кой те е направил да бъдеш човек...!

         Едва изчаках да си дойдат родителите ми от село! С отварянето на вратата, се втурнах към тях, дарих  ги с  толкова силни прегръдки, че за малко да им спра дъха, целувах ги по бузите...Шепнех нежно: “Мамо! Татко! Толкова много ви обичам...!”

         Те бяха стъписани. Гледаха и не знаеха какво да кажат. Баща ми пръв се окопити,  погледна хитро и каза:

      - Разбойнико, не се занимавай с нас, ами бягай на кино!  Да поздравиш гаджето си от нас! И да внимаваш! Да не направиш някое дете, защото сме още млади за дядо и баба! Бягай...

София