Поетът

     Царството тънеше в разруха. Царят реши да залъже гладуващия народ, като обяви конкурс за избор на дворцов поет. Темата беше най-разтърсващото стихотворение, което да впечатли монарха.

 Дойде заветният ден и пред портите беше строено почти цялото население. Излезе, че всички са поети, но истината беше, че на никой не му се работеше.

В залата влезе възрастен мъж и церемониал майсторът, съобщи:

- Ваше Величество, най-известният поет от областта Ванария, ще прочете свои стихове.

Старецът се поклони, разгъна един свитък, около 30 метра и зачете.

Първият стих беше за родината, за вакли стада, за тучни поляни и щастието на поета да бъде приет от Бог, защото земният му път свършва.

Царят се почеса по главата и каза:

- Другото!

"Великият" поет продължи с друго стихотворение и то пак беше за същото, че умира и е толкова неоценен, че се превърнал в слънчеви лъчи.

Монархът вече се прозяваше .

- Да спира! Всички сме велики да доказване на противното. Да влиза следващият!

Мъжът в ливрея с отчетлив глас съобщи:

- Недостижимата поетеса дошла от златните поля на Шумахия ще прочете свои стихове.

Отново влезе една възрастна жена, която дърпаше количка с купища изписани листове. Грабна първия и зачете театрално с треперещ глас. В стихотворението се разказваше за бабичка, която мели жито с два камъка и прави насъщният хляб.

Негово Величество я прекъсна.

- Я ми разкажи за делниците на твоята баба?

- Амиии... Сутрин отиваше в една сладкарница да яде пасти и да обсъждат с приятелките си, други приятелки.

- Ясно, да влезе следващият.

Редуваха се старец, старица и всички четяха едно и също стихотворение за любовта, като сменяха щурци с птички, вълни с облаци, вятър с милувка, камари от рози, жасмин и люляк, като през цялото време си тактуваха с крак.

От трона се чуваше шумното похъркване на Великата особа.

По едно време изскочи, пак някакъв старец и се провикна:

- Моите борбени стихове са затова, как да победим съседното царство с голи мацки и ракия.

Царят се разсъни и заслуша.

Още на третия стих извика:

- Ти бе, деденце, ясно ли ти е, че си на конкурс за дворцов поет и трябва да ме впечатлиш. Тук не е кръчмата "Люти пръжки с дръжки"! Да се маха!!! В моето царство само старци ли останаха?! Нима младите хора не пишат стихове?

- Ваше Величество, младите хора, които пишеха стихове избягаха в чужбина, а тези които останаха са по заведенията. Всъщност в края на опашката има едно дете, но не знам, дали пише стихове.

- Доведи го веднага!

Пред трона застана едно детенце, облечено в чисти, но протрити дрешки.

- Ти поет ли си, момченце?

- Не, Царю.

- Тогава, какво правиш на опашката за поети?

- Казаха ми, че ще изберете най-умния и талантлив поет и исках да го видя.

Царят се загледа в очите на детето.

- Би ли ми казал нещо, което да ме впечатли.

- Едва ли, Ваше Величество.

- Нищо, опитай.

Момченцето след минута каза:

- Аз съм щастлив, защото съм жив.

Монархът се изправи и вдигна жезъла си.

- Ето това е новият дворцов поет. Другите да отиват да работят!

След няколко години царството се замогна, защото "поетите" започнаха да работят...

 А какво стана с дворцовия поет е ясно :)