20.02.2024 г., 11:14 ч.

Полет ТК 1759 

  Проза
119 2 3
5 мин за четене

          

Летенето със самолет, за разлика от другите хора ме изпълва със самота.

Хората пътешестват, радостни че тръгват на някъде, а пък аз погледна ли летището от горе, това малко парче земя, и ми става самотно.

Може би защото разбирам, че всяко едно място, колкото и хубаво да е, или обратното – лошо, въпрос на вкус и лично усещане в края на краищата, е далече от всичко останало. То е само и изолирано.

Това чувство на космическа самота липсва когато пътуваш с кола. Там празно няма. Покрай тебе винаги има нещо, и самото откъсване от старото не е толкова рязко. Всяко нещо покрай теб го заменя. Затова предпочитам колата. Но що се касае до чувството, че се носиш по вятъра, и имаш пълен контрол над ситуацията, да, самолета е ненадминат. А и няма толкова пияни и дрогирани идиоти да карат във въздушното пространство, колкото долу на земята. Така, че всяко нещо си има плюсовете, и минусите.

От дългогодишният ми опит като човек мога да кажа, че на човека му трябват основно три неща – пътна чанта, лекарства, кафе.

На който му трябва нещо повече, значи нещо му хлопа, и не е наясно със себе си.

От време на време имам чувството че гледам извън себе си, някъде отстрани, и че всичко това около мене са моите очи.

Знам, звучи глупаво и нелогично, но логиката е последното нещо за което да си мисля в случая.

Малката ми импресия се разпръсква, когато до мене сяда Митко. Колеги сме. Митко Силикона, така го кръсти жена ми, защото плати циците на жена си, на дъщеря си, татуира името на малката си дъщеря на едната ръка, която, ах съвпадение, се казва като една фолк певица, и въобще Митко си беше завършен продукт на едно фолк поколение, което за моя радост поради пределна възраст, скоро ще изчезне. Ето нещото хубаво на старостта – на всяка глупост и минава времето. Разправяйте ми после, че Бог не бил гениален. Такъв си е. И освен това е шегаджия.

Но пък Митко е много сериозен в глупостта си. По неясни причини ме е кръстил Американеца. В същност знам защо. Митко е от черно-белите, от тия дето нямат цветен телевизор в главата си. Бих се изкушил и да му лепна прякора квадратен. Защото външният му вид напомня на куб.

  -Ти сега за кои си- за руснаците, или американците, пита ме той, и започва да ме въвлича в разговор за една глупава война( то пък коя ли война е умна), която заплашва да стане сто годишна.

Българин съм, но не съм патриотар, с две чифтета в пояса и потури на задника като него, и знам, че в неговото виждане няма как да се впиша.

Но продължаваме да дъвчем темата.

Митко не се ядосва много, за разлика от други, когато му отговориш смислено, което го прави един не лош събеседник. Добро момче, българче.

Някъде назад седят двама колеги, и ги чувам как се затапват един друг с лафове от десети клас, от типа на да ми седнеш на туй, и т.н., въпреки, че и двамата са в пред пенсионна възраст, а единият изкара и един инсулт преди две години, който не му попречи да публикува само и изключително снимки на рози и голи хубавици в неговият Фейсбук профил, въпреки, че там долу хич ме няма, според неговите думи, което автоматично изключва тезата за помъдряването с годините.

Останалите спят, и похъркват. Всички сме уморени, малко, или много след поредният контракт.

Отварям телефона и тръгвам да чета писанията от един сайт за непризнати писатели. Аз също съм от тях, и имам профил там. От време на време публикувам искрени глупости. Но наблюдавам, че има хора, които го правят постоянно, и го вземат съвсем на сериозно това писане, нещо като на живот и смърт, давайте другари, юруш и така нататъка.

Зачитам се в поемите на няколко автора, които явно мислят само в рими, и които за жалост могат само да се оплакват.

От живота, от старостта, от мръсните улици, от детската гюрултия и т.н. Общо взето, от всичко.

Почвам да разсъждавам, или чакай – сега мисля, както казва един познат когато трябва да свърже няколко жици на електрическото табло, вперил поглед в празното пространство.

Мисленето е сериозна и отговорна работа.

И аз мисля. Мисля си за това, че всеобщия песимизъм налегнал света се дължи не на друго, а на това, че отчаяните старци, които преди бяха далеч по-корави, сега съвсем сдадоха багажа, и вече имат възможността да разпръскват характерния за всяко умиращо поколение песимизъм във всевъзможните платформи, увеличавайки своята увереност, че ето на – всичко отива на кино.

Естествено, че всичко отива на кино. Винаги е било така. Не трябваше ли досега да го приемат?

Едно време това оплакване си оставаше в тесният кръг на семейството, и се приемаше като старческа умора и глупост.

Не знам защо сега го бъркат с мъдрост. Младостта, с цялата си глупост и неопитност, нека го кажем най-накрая, е далеч по жизнена и витална, и с това далеч по-мъдра от старостта.

Аз не помня моите старчоци да са се тюхкали за това, че животът е тежък.

Той си беше такъв по даденост, и те си бяха приели товара. Това е. Да си човек не е леко.

Хайде сега да ревем, че сме хора ли?

Когато ти е трудно и боли, аз знам, че ще мине защото няма вечна болка на земята. Вечната болка е в ада.

Такива слухове се носят.

Така, че стига сме се тюхкали и косили. Да, светът отива на кино, да, ние ще му... фют майката на света, все някой ден ще стане, но какво от това. Тоя свят е за нас, и ще правим с него каквото си искаме.

И след като сме тръгнали да го таковаме, защо по дяволите трябва го правим с фрустрираност и чувство на вина.

Нека поне да си го направим весело, не е ли така?

Май много взех да мисля.

Останалото време запълвам като изслушвам няколко албума.

На Сузи Куатро (тя била жива?).

Че и пее. Такива личности те карат да се съмняваш в линейността на времето.

На Металика – ха, и те били живи.

На Пърл Джем – не стават вече, и накрая се върнах към любимия ми блус, Албърт Кинг, и подобни.

Стюардесите се забързват, лампичките светват, закопчаваме коланите и започваме спускане в реалността.

Самолета тръгва да боботи сърдито, да се подрусва, а двигателите излизат от постоянен режим и започват да се форсират, а  после да намалят оборотите. Ще кацаме.

Тоя полет, един от многото е към своя край.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Svetoslav Vasilev Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Нищо подобно! Светът ще продължи и след нас с нови технологични иновации!
    "След мен и потоп!" е стара максима на самозабравили се диктатори и мизантропи!
    Дори е хубаво човек да прочете френския роман "Мизантроп"!
  • филмът нещо се е закучил - много артисти, а сцената малка
  • Хареса ми Светльо: и за мрънкащите римозавъри си прав, и за киното, и за пътуването с кола и за самолета. Блестящите биплани на Доналд Шимода са една илюзия, но и той го знае. И въобще: умът няма спирки, не излита и не каца, само се носи по облаците, и гледа…кино. 😊👍
Предложения
: ??:??