Скъпа Любов,

  Помниш ли, когато се запознахме? Ти беше така изненадан от запознанството ни, а аз бях възхитена от теб. Гледах те и се опитвах да разбера как може да има толкова съвършено същество. Изглеждаше толкова невинен, толкова истински. Още тогава разбрах, че ще имаш отредено място в сърцето ми завинаги и нямах нищо против това.

   Помниш ли, когато излязохме за пръв път? Нощта беше ясна. Помня я, сякаш беше вчера. Имаше толкова звезди, като по поръчка само за нас. Ти ме заведе на привидно обикновено място, но истината е, че с теб всяко място беше вълшебно. Седнахме на брега и гледахме към хоризонта. Наблюдавахме как небето се слива с водата. Цветовете се преливаха и изглеждаше толкова красиво, че съм убедена, че ако някой художник беше там тогава, щеше да се разплаче и да благодари на майката природа за красотата, която му е дала. Ти сложи ръката си на рамото ми, докато бях замечтана и загледана в гледката пред мен. Прегърна ме и ме придърпа към себе си. Това беше момента, в който се почувствах най-щастливото момиче на планетата. Не исках мига да свършва никога. Исках все да сме така. Ти не спираше да ме гледаш, сякаш бях най-хубавото нещо на света. Накара ме да се почувствам специална, а това никой не успя. Трябва да си горд от това.

  Помниш ли, когато решихме да изпробваме кулинарните си умения? Бяхме изцапани с брашно от глава до пети, но не ни интересуваше. Смяхме се, радвахме се на всичко, като малки деца. Как да не е щастлив човек. Помниш ли, как не ти давах да опитваш храната, докато не стане готова, а ти с поглед на малко дяволче си крадеше, а когато те погледнех уж ядосано се усмихваше и вдигаше ръце в знак, че си невинен?

  Помниш ли колко щастливи моменти имахме? Помниш ли? Някъде измежду тях аз се влюбих в теб. Влюбих се до полуда. Не знам дали беше в усмивката, в очите или в нещо друго, в което другите се влюбват, но просто се случи. И се изплаших. Изплаших се, че ще станеш прекалено важна част от живота ми и ще си заминеш, както направиха всички останали. Ужасих се и направих опит да играя на сигурно, бягайки от теб, но това беше сред най-големите грешки. Не казах какво чувствам към теб. Не ти казах, че те обичам, и че дори след години, когато всеки продължи живота си, аз пак ще те обичам, защото си най-хубавото нещо в живота ми.

  Помниш ли, когато се уговорихме, че ще сме само приятели, защото ти не си сигурен, че искаш да сме нещо повече? Това беше най-трудното нещо, което бях правила. Исках да обвия ръце около кръста ти, да се сгуша и никога да не те пусна, но не можех, защото щях да наруша уговорката ни, но се примирих. Реших, че е по – добре да сме приятели и ако имаш нужда от нещо да съм насреща, за да ти помогна.

  Помниш ли, когато каза, че не искаш да ме виждаш, но беше съгласен да се чуваме от време на време? Заболя. Много заболя, но го преглътнах. Не знам защо, но го направих. Съгласих се и с това.

  А помниш ли, когато си тръгна и дори не се обърна да погледнеш назад, защото имаше “по-важна” работа и не спря да бързаш? Тогава ме съсипа. Знаеш ли, че докато бях пред теб едва сдържах сълзите си и виждаше само усмивката ми, но когато ти обърнах гръб ги пуснах на свобода и до сега не са спрели да текат. Но това, че не си ме виждал да плача не означава, че съм безсърдечна или силна. Напротив, всеки ден се моля всичко да свърши и да спре да боли, но за пред всички съм щастлива. Така трябва, защото хората имат навика да унищожават всичко, което показва слабост.

  След много, много време ако все още си говорим, най-вероятно ще те попитам – “Помниш ли, когато излях душата си на един лист хартия?” Чудя се какво ли би ми отговорил?

С любов, твоята "най-добра" приятелка