Помниш ли? - Не помня.
Преплетени копнежи се лутат в душата. Като разбъркана мозайка, която чака да я наредиш. А парчетата ранени са... като утайка, стигнала до дъното. Смея се. Смея се на себе си. Смея ли? Смея ли да нарисувам цялата? Тишина и писъци в едно. Засилват ме. Засилвам се и скачам. Нека падна. Нека...
Кураж ли съм? Мираж... Спомени за неизживяно щастие. Само дразнещ пясък в обувките, който да те чопли и напомня. Помниш ли? Не помня. Не помня теб... и нас не помня. И себе си. Недей. Обърни се и тръгни.
Лачените ми обувки са ожулени. Липсва ми стария им блясък, а гарванът все така иска да свие гнездо в косите ми. Искаш ли да се престорим, че не сме? Само вятърът и звуци... Аз няма да говоря. Ти ще гледаш в тъмното. Аз ще си представя, че съм надалеч, а ти ще си представиш, че ме няма... Няма ме. Винаги ли ме е нямало?
Клетвата е като алегорията. Натоварваш я с характеристики, които не са и присъщи. А чистотата на усещанията съществува само в началото. Във всяко начало. След това сетивата ти се притъпяват. Смехът не е смях, а сълзите не са моите. Има само сън. Сън без сънуване. Мечтаеш ли понякога? Аз...
Губя се в мъглите. Губя се във смислите. В мислите... Обичам стъпки в пясъка. Напомнят ми на споделеност. Погали ме. Погали ме бързо, докато нямам сила да върна ръката ти. Или докато все още не искам да я върна.
Мислех си. Мислех за връщането. За новото-старо. Не усещам ръцете си. Тонове стонове... Разтегнати, разтеглени и заседнали там някъде. Нека ги изстена. И с изстенването да се свърша...
Не обичам куклите. Не обичам кукления театър. Обичам писмата. Обичах писмата ти. Може би през цялото време съм обичала тях, а не теб. Теб. Изричам го. Чуваш ли - изричам го: теб! Какво е теб? Какво е в теб? Кой е теб? Как звучи теб? Как звучи теб изречено от мен?... Мен. Да, мисля, че я познавам. Засичала съм я наоколо. Струва ми се симпатична...
Не говори. Мисля, че не харесвам думите. Може би, защото толкова държа на тях. Държа да ги чуя. Държах. Държах и на числата. И на датите. Държах и малко момиченце за ръка. И тя ми каза:
- Не се връщай!
- Това е нещото, което най-много искам.
И се върнах. Мислиш ли, че трябваше да я послушам?...
© Ралица Стоева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Пишеш страхотно!
-
Настръхващо!
-
Успя да си спечелиш интереса ми. Действително, в прозата ти се залага до голяма степен на поетични елементи. Което обожавам като стил. Ще те чета с удоволствие и занапред, пиши! Когато ги има тези преливащи емоции.. пиши.
-
Чувства, за които не може да говориш, дори да дишаш, а ти остава просто да пишеш. Те са толкова на дълбоко, че не може да ги видиш, а просто да ги усетиш. Хубава творба.
-
Не, иначе нямаше да го напишеш по-добре! Поздрав!
-
"Погали ме бързо, докато нямам сила да върна ръката ти. Или докато все още не искам да я върна."
Много близко усещане!
Красиво!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
"Тонове стонове... Разтегнати, разтеглени и заседнали там някъде. Нека ги изстена. И с изстенването да се свърша..."
Не... не е трябвало...
_______
липсват ми думите ти...