С напредването на възрастта все повече усещам последствията от онази, така типична, болест - болестта на Поркинсон. Когато стана сутрин, целият треперя и докато не си взема лекарството, пристъпите ме връхлитат. Когато си пъхна термометъра под мишницата и след това го извадя, на екрана му от течни кристали обикновено пише "42 градуса, двойно преварена". Забравям всичко - къде съм бил, с кого съм бил, бил ли съм се с някого... Опитах всичко - спорт, любов на открито, скокове с бънджи, твърди наркотици, но резултатът досега е, че мога да вися надолу с главата, мислейки си за Весето и едновременно с това да вдигам гири напушен. Заразих се в "Зеления петел" до входа на блока, под голямата круша. По цял ден се подлагах на терапевтичното въздействие на изрази като "ти са мене уважааш ли ме?", "... голяма кучка излезе!", "ей, тва тук на снимката съм аз на млади години" и "дай пет лева!". Отначало ходех само заради сервитьорката, защото ми беше време вече, а пък тя една засукана... За моя зла участ харесваше Ицко от третия етаж и докато не го блъсна случайно кола, горкият, не спря да го харесва. После хвърляше белтъци на Сашко оксиженистчето, дето все гледа кръвнишки - докато не стана късо съединение веднъж... Най-накрая ми обърна внимание и за да и се харесам, правех тлъсти поръчки. В началото изливах алкохола в мушкатото до масата, докато не започна и то да хълца. После си го сипвах в джобовете, докато не ми излезе обрив по срамните части. Накрая се престраших и ей го - оттогава 10 години, а ние с нея все се задяваме. Междувременно тя се ожени два пъти и имаше едно дете. Вчера и предложих да излезнем заедно. Отказа ми, защото съм бил алкохолик. И сега търся начин да спра - помогнете!
© Илиян Всички права запазени