24.11.2007 г., 15:01 ч.

Поради липса на обич 

  Проза » Разкази
1034 0 9
11 мин за четене

Беше циганско лято. В неспокойствието на душите дори цветната феерия на есенните дървета не можеше да внесе нежност и мир. Есенните души са напрегнати... тревожни са, вълнуват се за подготовката на своето презимуване, на зимното си втвърдяване и вглъбяване. Душите, също както природата, се стапят напролет, стоплени от слънцето и успокоени от зеленината се отпускат в копнежи и мечтания; и също както природата се оголват наесен и вятър бушува в тях, променящ настроенията и изострящ сетивата.

Такива есенни души бродеха сега по улиците на малкото градче - всяка загърнала се в уюта на собствените си мисли за предстоящата зима, бореща се с течението на собствените си противоречия; всяка, преподреждайки позабравените си стремежи, излъсквайки понапрашените си ценности и стягайки волята си, поотпуснала се през лятото. Есента е време за мобилизация, за подготовка на душите за наближаващата зима - изисква се дисциплина и твърдост.

Тъкмо по това време младото семейство се местеше в градчето. Леката кола, натоварена до пръсване с всевъзможни вещи и багаж, едва-едва пъплеше по завоите на планинския път. Едновременно развълнувани и притеснени от неизвестното, пътниците мълчаха, загледани в жълтата приказка зад стъклата и от време на време обелваха някоя дума, за да се разсеят от собствените си мисли.

Не беше преместване по личен избор - налагаха го обстоятелствата. Обстоятелствата, които всевластват над живота на хората и стискат принудително за гърлото много съдби. Това, което казват, че човек сам избирал съдбата, си са малко врели-некипели - цялата работа я вършат подмолно обстоятелствата. Те често изнудват хората за нежелани бездействия и нежелани действия... Именно обстоятелствата-прехвърляне по месторабота - изиграха в случая ролята на перфориран билет за далечното непознато градче. Човек вдига рамене и въпреки негодуванието си, се примирява, виждайки в единственото известно обстоятелство своето светло бъдеще. Защото какво ще прави човек без бъдеще? Накъде ще тръгне, ако не го водят обстоятелствата? Сега вече става ясно, че това не е толкова принудително, колкото по-скоро съвсем необходимо. Човекът е истински зависим от обстоятелствата - те управляват живота му, а без тях той често се изгубва в един огромен свят с безброй възможности и това може да го смаже. Един обикновен човек просто би се удавил в този голям свят, ако не се закачи за първото дребно, незначително обстоятелство, не... по-скоро, ако не се обгради с няколко малки обстоятелства, за да ограничи своя Свят, да маркира територията си. Безизходицата на обстоятелствата е страшна – да, но още по-страшна е свободата да се избира и за повечето хора по-лесно е това наместо тях да вършат така противните им обстоятелства.

И така, под натиска на обстоятелствата, младата двойка се премести на юг. До сега те бяха живели в по-голям град в самостоятелен апартамент и нанасянето в малкото градче не им се струваше особено привлекателно. Освен това се създадоха известни неудобства, свързани с намирането на квартира - нямаше особен избор, да не говорим за самостоятелност. Вариантът беше все един и същ - къща с хазяи.Накрая се примириха и с това.


Дарина и Митко бяха, на пръв поглед, симпатични, мили хора, встъпили в брак преди 4 години. Тогава Дарина беше вече бременна, но не това се наложи като причина да се оженят - направиха го по любов. Въпреки че любовта при младите е твърде неизяснено и нетрайно понятие... Сега имаха дъщеричка - плод на любовта им - Силвия. Малката Силвия беше умно и проницателно дете, но доста затворено в себе си и потиснато. Това отчасти се дължеше на характера й, но се подсилваше от купища обстоятелства (нали ви казах, че всевластват) в живота на детето. Например... строгото отношение на Дарина, постоянното местене - резултат от липсата на нормални отношения между младото семейство и родителите на Митко, които бяха против сключването на този брак, против раждането на това дете, против глобализацията на пазара, против демокрацията, против нанасянето на сем.Начеви на 4-тия етаж, против подмяната на старите плочки по главната улица, против строежите на нови сгради, против бутер баничките наместо старите мазни баници с мас, против американизацията, против евроинтеграцията... и най-вече, против това, някой да си живее живота, без те да му пречат. Тук не ставаше въпрос за обичайната вражда между поколенията. Това си беше почти... битка между видовете! Но както и да е. В живота има такива прегради, които не може да се съборят и човек трябва просто да махне с ръка и да ги заобиколи. Митко и Дарина няколко пъти заобикаляха преградата. Първо я заобикаляха вътрешно, като си внушаваха как не може да ги подразни никоя от безумиците на възрастните. (Може би тук е момента да се спомене, че младото семейство живееше под един покрив с родителите на Митко... където се чуваше постоянно усилващия се шум от тиктакащи часовници с кукувички. И това не беше, защото имаше часовници... а беше шумът на зараждащите се налудничави идеи в главите на двамата възрастни. Дa - трагедия!) После я заобикаляха външно като излизаха няколко пъти на квартира. И накрая почти я загърбиха с прекосяването на половината страна. Големи разстояния трябва, за да се надскочи дребнавостта... Но и тук ще махнем с ръка, тъй като всичко това не е от особено значение. Тук става дума за Силвия.


Беше поредният есенен ден. Жълт, с типичния за есента мирис на листа и пушек във въздуха, който тягосно се наслоява по сетивата и напомня за приближаващата зима. По улиците беше пусто. Хората работеха или преподреждаха домовете си. Единствено вятърът, като невидим пътник, рушеше с големите си, вятърничави крака из насъбраните купчини сухи листа по тротоарите и ги разпръсваше в страни. Силвия беше на детска градина. Имаха обедна почивка - времето, в което децата не се занимаваха с ученето на стихотворения или с гледането на любимия сериал на леличките по телевизията, а бяха свободни да тичат и игрaят по двора. И почти всички правеха точно това - крещяха, гонеха се, люлееха се на люлките или пъплеха нагоре-надолу по всевъзможните катерушки и пързалки. Само Силвия пак се беше усамотила. Така и не се сприятели с никой от групата, а вече почти месец ходеше на градина всеки ден. Е, вярно, не с удоволстие. Но нали такъв е животът, трябва да свиква, повтаряха си при поредния вечерен разговор Митко и Дарина.

- Всяка сутрин едно и също!- ядосваше се Дарина. - Не свикна ли вече?! Омръзна ми все викове и рев. Жените в градината вече ме гледат с неприязън.

- Ще свикне!Успокой се... Ако искаш, утре аз да я заведа?

- Не е в това въпросът! Що за инато дете! Постоянно дърпане, постоянно повтаряне: ”Кога ще ме вземеш? Ще дойдеш ли да ме вземеш...?” Сякаш не проумява, че не зависи от нас. Какво мога да направя като ме задържат в работата?

- Е, трудно е да обясниш на едно четиригодишно дете, че имаш проблеми в работата... Айде стига и ти! Ще го преживее. Това е просто период.

- Просто период... който ми къса нервите! Не стигат всички останали проблеми, ами и Силвия! Все Силвия е проблемна, неконтактна, не говори. Не искала да си учи стихотворенията... А миналата година запомняше всичко от едно четене. Не зная какво става с това дете...

- Адаптира се. И на нея не й е лесно. Хайде, успокой се!


Всяка вечер - подобен разговор. Дарина и Митко се притесняваха, както всеки родител. Но какво можеха да направят? Притискаха ги изисквания, работно време, пътувания, срокове... От службата ги задържаха до късно. Понякога се налагаше да карат нощни смени. Извънредни. Повикваха ги и нямаше как да откажат. Оставяха спящата Силвия в къщата и отиваха. Беше само за по няколко часа. Пък и нали хазяите са тука, на долния етаж... Няма страшно. Но, ето например снощи, Силвия се събуди. В 3 през нощта. Много я болеше корем и потърси майка си в спалнята. А там... нямаше никой! Как да се обясни на едно четиригодишно дете, че когато посред нощ в спалнята на родителите му няма никой, това е просто служебен ангажимент? И няма място за притеснение. Силвия се изплаши много. Сви се всичко в нея. Изведнъж й стана страшна и тъмнината, и тишината в къщата, и мебелите й изглеждаха огромни чудовища със скърцащи лакоми усти... И полюшващите се вънка дървета свистяха зловещо като големи, забити в пръстта, метли на вещици. И в мрака под леглото се криеха сигурно още милион гадинки, които само чакаха някой да си ги помисли... да си ги представи... и те изпълзяват! Успя само да извърви няколкото крачки от вратата на спалнята до леглото на родителите й и да се метне на него. Разплакана. Хлипаше тихо, съвсем тихо, свита на кълбо. В тъмното напипа с малките си ръчички нощницата на майка си, хвърлена набързо преди излизане, и я прегърна. Вдъхна аромата й - така топъл, познат, близък... и се отпусна върху мокрото солено петно на възглавницата. Така спа до сутринта.

Дарина и Митко се прибраха призори и гледката на малкото дете, притиснало коленца към гърдите си, прегърнало майчината нощница, ги умили. Гърлата им се свиха. Те пренесоха спящата Силвия в детската и скоро забравиха случката. Но не и детето. В него остана чувството на изоставеност, страх и объркване. Нощем спеше все по-неспокойно. Сънуваше кошмари. В детската градина нещата не вървяха. Силвия стана още по-затворена и мълчалива. Започна дори да заеква... Дарина много се притесняваше, искаше й се поне един път да вземе момиченцето си на време от градината, а не да я търси по домовете на учителките, които бяха на смяна. Искаше й се да има няколко свободни дена, през които да прекарат цялото си време заедно, без да я притиска времето, без да прави постоянни нервни забележки на дъщеря си. Но нямаше как, защото и работата си искаше своето.

Скоро нещата съвсем се влошиха. Силвия просто спря да говори. Един ден жените от градина обезпокоени повикаха Дарина:

- Дъщеря ви вече изобщо не говори - не само с другите деца, изобщо с никой!

- Играе винаги сама - каза Николова.- То играе е много пресилено. Тя само си седи и наблюдава. Понякога, много рядко, ако люлката е свободна, сяда сама да се полюлее. А най-често стои при онези сърни в края на двора - махна Николова по посока на прозореца. - Там дори няма никакъв контакт с другите деца! Аз искрено съм обезпокоена, госпожо. Не зная, вкъщи сигурно имате някакви проблеми...

Дарина мълчеше и й идеше да потъне вдън земя. Да си мислят, че имат семейни проблеми! Как е възможно? Та те си бяха едно съвсем изрядно средностатистическо семейство! Какви са тези обвинения?

- Ще взема мерки - каза Дарина с разтреперан глас и се обърна към вратата. Искаше да приключи по-скоро с този неприятен унизителен разговор.



- Силвия, какво има? Кажи нещо, бе дете! Защо ми мълчиш? - повтаряше майката като обезумяла. - Някой обиди ли те с нещо?Нагруби ли те?

Дарина сменяше нервен с по-тих и мек тон, но отвътре й идеше да крещи. А детето само я поглеждаше за момент с големите си кафяви очи, почти насълзени, и пак забиваше поглед в земята.

Силвия всъщност говореше, но не с хората. На тях тя показа по много начини какво й е, но те сякаш не я разбираха. Явно нито думите, нито постъпките имаха значение в човешкия свят. Всичко толкова бързо отшумяваше... Възрастните правеха, каквото си наумят, без да питат, без да обясняват, без да се вглеждат в децата си. Завъртаха света около себе си и караха своите малки подобия да се въртят наедно с тях, вярвайки, че правят най-доброто, че дават всичко, на което са способни. Силвия, естествено, не мислеше това - тя беше достатъчно малка, за да не разбира същността на нещата, но и достатъчно голяма, за да усеща дълбоката пропаст между себе си и своите родители. Дълбоката пропаст, която за малкото дете беше просто липса на обич. И за да не падне в тази пропаст, сега тя живееше в свой непробиваем фантастичен свят. Думите не достигаха до него. Смехът не достигаше до него. Караниците не достигаха. Подигравките - също. Единствено нежността се докосваше до този въображаем свят и го стопляше. Нежността на двете каменни сърни в края на двора в градината. Там Силвия можеше да седи с часове, качена на гърба на някое от животните, да им говори и да мечтае. Представяше си как един топъл пролетен ден идва при двете си мълчаливи приятелки, яхва ги и отново им разказва самотата, по детски; как започват да капят горещи сълзи от натъжените й очи; как сълзите падат върху телата на двете каменни сърни и изведнъж, най-накрая, чудото се случва! Животните са освободени от каменните тела, в които хората са ги вкарали. Гледат Силвия с големите си топли, кафяви очи и за да й благодарят, я вземат със себе си в своя свят. Стават нейното ново семейство, което по цял ден е до нея - тихо, нежно и любящо. И далеч от човешкия студен свят, пълен с неразбрани думи, с упреци и егоизъм, Силвия е щастлива! Невероятно щастлива!... Това си представяше постоянно. И разказваше на двете сърни, че този ден скоро ще дойде, че ще ги спаси от ледените каменни обвивки, защото тя, само тя, вижда истинската им същност, вижда две живи същества, които много силно страдат.


След няколко месеца Дарина и Митко пратиха дъщеря си на село при нейната баба Цвета, майката на Дарина.

Силвия съвсем скоро се успокои и започна да говори отново. Смехът й се върна като лястовица, пазеща спомена за гнездото, в което е излюпена. Баба Цвета имаше премного свободно време, както повечето селски хора, и го прекарваше с внучката си.

- Нали знаеш, че баба много те обича? - повтаряше тя на малката Силвия, защото отдавна беше разбрала, че в този свят най-много боли поради липса на обич.

© Инна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Веднъж малкия ми син ми каза:
    - Мамо, трябва да ти кажа нещо важно!
    - Оставете ме поне за десет минутки на мира! Току-що се прибирам от работа, изморена съм, изнервена..."Нещо важно" Направо ще полудея!
    След десет минути го попитах какво иска да ми каже, а той ми отговори, че не било чак толкова важно. Разбрах, че съм пропуснала много. Това беше последния път, в който нямах време за децата си. Щом искат да говорят с мен зарязвам всичко. И не спирам да им повтарям, че много ги обичам. Та кой ли няма нужда от повече обич, най-вече децата. Поучителен е разказа ти Инна!
  • Браво,Инна!!!
    МНого увлекателно разказано!!!
    Отличен и прегръдка силна,миличка!!!
  • Много поезия,
    красота и доброта
    има в твоите разкази...
    Вълнуват и замислят !
  • Само, ако знаеш какво ми е, след този прочит...
    Жегна ме, дълбоко!!!
    Възхищавам ти се Инна! Пишеш убийствено!!!
  • Поздравления, Инна!!!
  • Натъжи ме тази история!!! Да, Инна, често ние възрастните улисани в своята работа твърде малко обръщаме внимание на децата си.
    Поздравления!!!
  • Много, много тъжно, и поучително...Изчетох го на един дъх.
    Браво, Инна!!!
  • Много увлекателно разказваш.Хареса ми много.
    И всичко е толкова истинско...и се случва за съжаление...
  • Направо ме разтърси твоят разказ !Умението ти да пишеш тук е в стихията си !Поздрав за болезнената тема ,която рядко споменаваме !!!
Предложения
: ??:??