&

Пореден ден

Ставаш. Докато разтъркваш сапунената пяна върху наболата брада и все още недоспал се  мъчиш да не вземеш възкиселия вкус на лошото настроение...

Бавно започваш... леко повдигаш косата и дръпваш лъскавата дръжка на самобръсначката. Поредната закуска; унило гълташ залък, после глътка чай, мляко.

Тролейбусът. Стълпотворение от недоспали и също учудени в поредното си ежедневие хора, без воля и по навик тръгнали “за работа”.

“Добро утро” – изречено по стар навик... Подхвърляш няколко глуповати лафа, започваш да човъркаш “по малко”, седиш чинно, да не би да се набиеш в очите на шефа.

          И когато отговаряш, и за да се чувстваш самостоятелен, просто да упорстваш, да запазиш волевото и свободолюбиво достойнство – на инат...

Отговаряш...

Правиш...

Промъкваш се...

          Денят, когато ще дойде женитбата, когато ще дойдат децата...

Неизменно и поредно.

Безликост и странен тон. Онзи момент на противопоставяне – на онова “но”, “Но”, което ще бъде началото, завръзката, протежението, пък и епилога на новия разказ.

          Ежедневен разказ. “Литературната” поредност, неинтересния “сценарий”.

          Шефа ти дава нещо за днес – тоест работа. Докато набавиш необходимото и поизхабиш малкото останали нерви с тогоз и оногоз – пак недоспал – издухваш една цигара – малко равновесие и сядаш да работиш.

         Работиш. Добре, че ръцете вършат своето, а ти ако желаеш можеш да пошляеш някъде “мисловния си потенциал”. Познато. Малко “миловидно” чувстваш как се отдалечаваш от бурния “кипеж” и крееш неумело... И колкото инатът да ти е природа, ти “момче за всичко” премълчаваш, поредно и неизменно, скриваш лошия навик да “дърдориш”...

          Ако поредността е с “личностна ориентация”, то тя е и “обществена” поредност. Разказвайки за поредност и навик, ежедневно настроение – като че съзнателно сочим неподправено, тяхното  отрицание.

          Няма случка. Има поредица. А тя е твой навик. С приливи и отливи, личностно доусъвършенстване – сиреч човек.

                                                                               10.03.84

                                       *

          След прекъсване от няколко поредни дни, когато настроението е друго... Ще продължиш ли?

          Идва време, когато упорито се мъчиш да избягаш. От нещо или от някого. И в тази поредност има нещо от навика да живееш...

          Когато не пушиш, защото всички пушат, когато не пускаш брада, защото всички носят... Когато се противопоставяш, защото е ненормално да дремеш.

          Кажи ми нещо за богомилите! А за вегетарианците? Дали “Дъщерята на Калояна” и “Лудия блясък на твоя диамант” са нещо извън поредното? Или просто в поредната мисъл и интерес, ти се увличаш в упорство и бунт?!

          Не – кражба! Кражба на компромати. Изнудване – да запазиш нещо. Разрив... Пък ще го запазиш...То ще остане при теб – Недоволство...

          Стари познанства, нови хора. Нещо преживяно, спомен с посещение на непознати.

          “Младши научни сътрудници” командировани до “Пазарджик”, премии, разработки... Глупаво недоверие, неприятни емоции със стари колеги и неподатливи “младоци”...  Нещо като ново обзавеждане за сметка на навика и удобството,  служили са доста, но вече са продънени и излиняли...

          Добри, стари приятели, също учудени от поредния ден с големи проекти и малко пари. Телефонни напомняния за познанства и нежелание, страх ... да не загубиш старите приятелства... (сиреч – поредното).

          Толкова странни, но закономерни, в реда на нещата, случки. В човек. В теб. И това, че ги “изваждаш” на “бял свят” е нещо поредно. Защото трябва да имаш, пък било то и глупава поредица!

          Проекти, желания, но стари. Притворство и свикване с делника, с неизменното, кичозното и отдавна изживяно. Приспособяване към реда – на нещата. На неудовлетвореност, на недоволство. Тиха лудост, бурно изживяване, за да скриеш празното, за да останеш себеуважаващ се характер...

          Електроника и гениални математици. Ученичета на преходна възраст и даскалски истории от века на Възраждането.

          Трябваше да бъде разказ за делника. Но случки няма. Има чувство.

Анонимна анкета – насаме, прибягване към укритието...

          Вяло и синьо, като служебна престилка, неизменно и горчиво, като поредно сутрешно кафе...

          Сигурно недоволните от това хора са много. Сигурно в подобна ретроспекция мнозина биха разказали за себе си, за нежеланието си.

Дали е “до време” или “до нагласа” ?

          Просто “делничен разказ”!...

                                                                                         15.03.84