Слънцето прежуряше летния юлски следобед. Ванката погледна през прозореца на кухнята и видя как фигурата на майка му се скри зад дърветата. Беше време да събере тайфата и да отидат на Струма.

Прехвърли през ума си задачките, поставени за деня и реши, че само за час-два ще отскочат до реката и после ще свърши всичко.

Извади скритата въдица от бараката с инструменти и се усмихна доволно – зелените му очи се присвиха като на тигър, представяйки си завистта  на децата като им покаже своето чудо. Цяла седмица си игра да го измайстори. Първо избра много внимателно клонка от див салкъм – да е гъвкава, лека, дълга и достатъчно здрава. После изви иглата така ловко, че на куката можеше да се хване цяла акула, камо ли обикновен уклей. Накрая - ето тук вече всички щяха да хлъцнат от изненада, бе нанизал корда вместо обикновен канап. Доста труд му отне да измъкне нишка от мрежата на селската кръчма, рискувайки Чан–чун да го отупа здраво, ако го хване, но Ванката беше смело момче и  винаги постигаше каквото си науми.

   Грабна в една ръка своето рибарско съкровище, а в другата ламариненото корито,  в което някога го къпеха като бебе, а сега му служеше за кораб.

Първо трябваше да се обади на Рицито от съседната къща – колкото Ванката беше рус, толкова неговият приятел бе мургав, но това не разваляше тяхното разбирателство, особено в най-лудите им бели.

Пред къщата малкият изсвири техния таен сигнал, (който за никого в селото не беше тайна), и зачака с нетърпение отговор. Рицито изхвърча на минутата, а след него и гневният вик на майка му:

    -     Пак ли ще ходите на реката, проклетници? Ще си намерите  белята там! Да се върнете бързо, че ще вали!

Момчетата се засмяха слънчево и събраха за нула време Генчо, Методи, Цецо и Мая. Реката до селото бе тяхното  бойно поле и там разиграваха сцени от филмите по телевизията.

    Този ден реката бе топла като варено мляко, а слънцето пържеше детските глави като палачинки. Дори копривите, покрай които минаваха, бяха навели  зелени отровни листа, сякаш искаха да се потопят на хладно в реката. Пътеката извиваше към ниското и децата весело бъбреха, всяко подред носейки, изучавайки и одобрявайки новата придобивка на Ванката.

Край брега  върби и храсти оформяха нещо като малко пристанище  и децата се спуснаха бързо натам.

 Пясъкът на пътя  бе топъл и галещ, а водата светеше примамлива като нежна ръка.

-   Корабът „Радецки” – извика Рицито и се метна на един голям пън с изпъкнали корени като рогца на коза.

-   Аз ще бъда Ботев – не изчака покана Ванката  и заедно с въдицата зае място до  мургавия си приятел.

Започнаха да „управляват кораба” както могат - с ръце и крака, забавлявайки се безгрижно. Не забелязаха нито приближаващите облаци, нито усетиха леката промяна на вятъра.

Другите деца се къпеха на брега и си играеха с ламариненото корито. Ванката великодушно им остави въдицата, а в главата му цъфна гениална идея - да отидат до другия бряг с дънера.

-   Там вероятно е дълбоко – предупреди ги Мая.

-   Може и наистина да завали - най-после погледна небето Методи.

-    Който го е страх, да си върви у дома - заявиха въодушевени двамата моряци и с крака и ръце насочиха продълговатия дънер към отсрещния бряг.

Ванката се бе учил да плува сам и в реката се движеше като риба. Стилът му на плуване бе повече от уникален, не приличаше на нито един известен, или по-точно, бе причудлива комбинация от няколко известни, но това не смущаваше никого, особено двамата смели приятели.

Успешно акостираха ”кораба” на  брега и замахаха с ръце към компанията на родния бряг. Отсреща им отговориха също така развълнувано, сочейки  небето и едва сега двамата погледнаха облаците.

Изтръпнаха едновременно. Пороят идваше с небивала бързина. Небето почерняваше  и вятърът носеше мирис на дъжд.

-   Да се скрием наблизо  и да изчакаме - предложи колебливо Рицито.

-  Майка ще ме одере жив, ако не се прибера навреме - прошепна Ванката и му стана студено от мисълта за неизпълнените задачи.

Решението бе взето веднага. Двамата загребаха по обратния път. Може би щяха да изпреварят бурята.

Другите деца се обръщаха непрекъснато към небето и с първите капки дъжд хукнаха уплашени към близките къщи на селото. Пороят завари двамата юнаци по средата на прииждащата река. Децата напрягаха  мускули да  преборят силата на дъжда и реката. Изпечените селски момчета гребяха с жилести ръце и крака и брегът приближаваше. Тогава започнаха светкавиците и сърцата на смелчаците се свиха от неизказан ужас.

Само един път да стигнем брега, мислеха си и двамата. Повече никога няма да  плуваме през реката с дънер.

Едва стъпили на брега, дъждът се изсипа от небесното корито с огромна ярост. Момчетата тръгнаха към пътеката и се отдръпнаха уплашено. На нейно място се извиваше водопад от бърза мътна дъждовна река и бе невъзможно да минат. На всичко отгоре Ванката имаше да прибира вкъщи и ламариненото корито. Въдицата някъде беше отвяна от придошлата вода, но въдици той  щеше да си направи още, ама коритото трябваше да прибере, защото майка му щеше да му пробие главата от караници за него.

Погледнаха  се в очите и Рицито изказа жестоката истина.

-  Можем да се минем  само през копривака.

Ванката преглътна и дръпна мократа си коса от челото. Трябваше да побърза, ако не искаше майка му да разбере и да му даде за душата. С едната ръка хвана коритото, а с другата пазеше от дъжда очите си. Копривите жулеха детските колене и ръце, петите се разкървавиха от камъните и малките трънчета, но децата вървяха, знаейки, че това е единственият път към дома.

Внезапно пороят спря, като отсечен с ръка. Децата изтичаха по малкото мостче към своите къщи и Ванката спря като закован.

От другата страна ги чакаха техните майки – едната - руса, зеленоока, и другата - мургава и тъмна. Двете държаха   клонки от див салкъм и очите им  хвърляха по-страшни светкавици от тези преди малко.

Момчетата  се спогледаха. После вдигнаха очи към жените, които направиха крачка към тях и децата отстъпиха. Ванката залитна и коритото падна. Тогава двете видяха краката на синовете си. Порой от чувства заля майчините души. Целият яд, болка и гняв изтече като мътната вода през Струма. Децата им бяха минали копривака, за да се приберат у дома. Господ  ги беше пожалил.

Две светкавици прорязаха  и осветиха небето. Майките хвърлиха шлипките настрани, грабнаха своите ангели  и ги прибраха  на сигурно у дома.

*салкъм – акация

*шлипка – тънка гъвкава пръчка