Портрет - 17 част. Среща.

Надявам се да си спомняте за тази история...
Картината е на художника Антоан Бланшар- "Старият Париж" се нарича... И е съотносима към времената на събитията в разказа.
Приятно четене!
Б.

             Днес отново вали… Есен е и това си е нормално за Париж. Уличките на Монмартър са почти пусти - почти защото тук-там  минават забързани чадъри и чадърчета, подслонили от мокрите стрели на дъжда своите си хора. Бързат, за да се скрият на топло и сухо местенце някъде из малките уютни кафета или ресторанти, с които се слави кварталът.

Забелязвам, че всички заобикалят по отсрещния тротоар един стар чадър, застанал като на пост под дъжда… Направо стар войник от Наполеоновата гвардия!

Същият този чадър е така наведен назад, че едва ли може да предпази от капките на дъжда онзи, който уж се е скрил

отдолу. Водата се стича направо от косите по лицето на Никола…Да! Сега виждам, че това е точно той! Застанал е до кафето на Роже и… Стои ли, стои под дъжда…

Знайно е защо очите му не се откъсват от един малък прозорец на втория етаж в отсрещната къща…

Но… Ето, същият този прозорец се отваря и една ръка му маха, като че ли това е… Младият човек  се втурва, преминава улицата и хлътва във входа.  Вратата след него се захлопва от вятъра…

– Приятели! Аз черпя!!! – Плясва с ръце Роже, като се завърта почти като цирков актьор към забравения допреди малко бар с питиетата.

Всъщност, до този момент всички са били навън в мислите си и комай са все още там – отсреща… Та обещаната почерпка едва сега ги завръща обратно – тук, в „При Роже”!

Като да се събуждат… И никой, даже най-приказливите не смеят да кажат ни дума. Само димът от забравените в ръце лули и папироси по пепелниците се издига нагоре… И сякаш иска да отдели ставащото навън, дъжда, улицата и най-вече да скрие от погледи отсрещния дом.

А отсреща… Отсреща стъпките по стълбището замират пред вратата. Става  толкова тихо, че Демиен чува учестените удари на сърцето си… Той е пред вратата!

Отваря и застива така, както е посегнала към  бравата… Всичко онова, за което е мечтала, сега се сбъдва!

Казва само:

– Никола!!!

Просто не може да си поеме дъх за нещо повече…

– Демиен! – Казва той и сякаш е готов да се върне обратно едва ли не…

Ръката на Демиен, така както е отворила вратата, намира неговата и това изхвърля всички прегради някъде…

Далеко в небитието.

Б. Калинов

11.06.2001г.

Пловдив