Последен дъх
Последната битка, ръководена от някогашния български принц, Искендер бей, завърши катастрофално. Отрядът на османския военачалник беше разбит от бунтовниците на империята. Малцината оцелели се спасиха с позорно бягство. Самият Искендер изгуби ръката си и получи няколко животозастрашаващи рани. Въстаниците, които вече се бяха оттеглили, вярваха че пълководецът е мъртъв. Техните предположения обаче не отговаряха на истината.
Раненият българин събра сила и се изправи. Подпирайки се с меча си, той успя да се изтегли до близката гора. Грозната гледка на загиналите му подчинени събуждаше у него най-мрачните чувства, които човек може да изпита. За втори път в живота си, Искендер се намираше между живота и смъртта. Първият път обаче, той успя да се спаси, приемайки исляма, а сега, единственият начин, по който можеше да се спаси, бе чудото. Пълководецът обаче не вярваше в чудеса. Вече над двадесет и две години, искрата на живота у него, беше угаснала. Над двадесет и две години, той нито веднъж не се бе усмихвал. След като напусна бащината си земя, той така и не се завърна в нея. Той така и не знаеше каква е участта на брат му, който беше събрал смелостта си, за да се въвлече във вътрешните борби на Османската империя, заедно с братовчед си, Константин II.
Искендер достигна до горичката, към която се беше запътил. Той падна безсилен на земята, и тормозен от своите рани погледна към небето.
- Странно... - промълви пълководецът на български - Мога да се закълна,че само преди половин час, небето беше мрачно... - Още в същия миг Искендер усети небивала болка в сърцето си, която го накара да затвори очи за миг.
След като пълководецът отвори очите си, той не чувстваше болка. Той се огледа, и забеляза, че навсякъде около него струи светлина. Беше невъзможно да опише гледката, която беше пред очите с каквито и да било думи, били те на български, ромейски, османски или арабски.
- Къде съм... - промълви отново Искендер – Жив ли съм?
Едва произнесъл своите думи, българинът видя, как пред него зейва още по-силна светлина и закри очите си с ръка. Щом усети, че светлината намаля, той отдръпна ръката си и видя Него, Всевисшният Бог-син.
- Господи! - Изкрещя Искендер, след което продължи – Поради що се явяваш на мене, на грешника, който се отрече от Тебе? Поради що не ми изпрати мълния, която да ме порази още в мига, щом се превърнах в иноверец? Поради що ти, о, царю на царете, си се заел с мене, вероотстъпникът, предал своите братя и братовчед, своите поданици и своите приятели?
Иисус се усмихна, приближи се до Искендер, и го докосна по рамото с ръка. Миг по-късно му проговори:
- Александре, чедо мое, знай че Аз, зная всички твои тайни. Зная, че ти нивга не се отрече пълно от мене, нито пък предаде своите братя. Зная по-добре от всеки друг, че ти направи това, което беше необходимо. Не забравяй, чедо мое, че аз съм частица от тебе...
Със сълзи в очите, някогашният български принц прекъсна Бог:
- Но аз умирам, Боже! Скоро твоето присъствие ще изчезне от мен...
- Аз не съм твоята плът, чедо мое- промълви Иисус – аз съм словото, аз съм част от душата ти.
След като Искендер чу тези думи забеляза, че Бог отново се превръща в сноб от ярка светлина. Той отново прикри очите си с ръка. Изведнъж обаче, отново усети болка. Когато свали ръката си от очите, забеляза, че той отново е в гората. Погледна към небето и не повярва на очите си. То беше обвито от черни облаци. Чуваха се небивало силни гърмове.
- Сънувах ли? - запита се на глас Искендер – Не... Това не може да е било просто сън... Всъщност... Сън ли беше?
Българският принц усещаше как очите му малко по малко се затварят. Той не можеше още дълго да се бори с напора на болката. Смъртта се приближаваше към него, а той беше неспособен да й се противопостави по какъвто и да било начин. Събирайки последните си сили, Искендер се прекръстри, изричайки думите:
- Аз съм в Христа Бога правоверен и христолюбив самодържец на всички българи и гърци... Казвам се... Йоан Александър II Шишман...
Очите на някогашния български престолонаследник продължиха да се затварят, докато той не усети топлината на необяснимата пурпурна светлина, която го обграждаше. За последен път в живота, нареченият Искендер, Александър Шишман, се усмихна. Миг по-късно, той предаде Богу дух.
© Андрей Андреев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Напомням - Сара, после Теодора, жена на Иван Александър, майка на Иван Шишман... Трудно е някой да преследва едноверците и родата на царицата...
А защо именно евреин е обвинен от народа в предателство... Интересна тема... -
Що се касае за оценката Ви, благодаря.
Що се касае за народната памет, тя също е изпълнена с фантастика, както е при османските автори. Можем да споменем митовете за Крали Марко и за фантасичните същества. Можем да прехвърлим проблематиката върху съвремието и да обърнем внимание на клюките, които се разпространяват най-свободно.
Ще се опитам да потърся някакви сведения във фолклора, търсенето със сигурност си заслужава.
Като интересна забележка, е известно, че през XIVв. в Западна Европа се водят доста процеси срещу евреите, които са небедени за носители на чумата. Не бих се учудил ако нашите предци не са се различавали толкова много от франките и са търсили свой начин да очернят не-християните. -
Митовете са създавани от свидетели и хора, получили информация от свидетелите, източниците са или от по-късни времена, или от "други" /"Огледало на света"/, или написани с поучителна цел /Цамблак/. Ненапразно хората са разказвали за евреина, ненапразно за Искендер няма спомен в народната памет /песни, легенди, митове, ако щеш/...
Разказът е добър - своеобразно продължение на историческите разкази на Вазов или Фани Попова-Мутафова /като традиция/, героят му не смятам за заслужаващ споменаване дори... Лично мнение! -
Не бива да бъдем крайни там, където нямаме достатъчно изворов материал. Спомням си, че авторката на книгата "Иван Шишман и Дан войвода" дори се съмнява дали Александър е приел исляма. Не можем да отхвърлим предположението, че (ако наистина) е приел исляма, (го е направил с цел) за да спаси семейството си. Прочетете някой от трудовете на Пламен Павлов и/или Петър Николов-Зиков и ще видите, че той може би дори е помагал на Константин и Фружин. Има твърде любопитни извори.
Що се касае за евреина, предал Търново, съмнявам се, че историята е толкова проста. Портите на града имат охрана, не ми се вярва някой да достигне необезпокояван от никого до тях и да ги отвори. Според учените някои части на града са се предали доброволно, докато в други битката е продължавала. Проблемът с краха на Търновското царство е, че литературата е изградила в съзнанията ни митове, които не отговарят на източниците. -
Неизбежна част от българската история...
Трябва да се спомене, за да знаем българската действителност от онова превратно минало.
Поздрави за написаното, Андрей! -
Като качество е добре, много добре. Но някак си... Най-големият син на Иван Шишман, Александър, приема мюсюлманството доброволно. И служи на поробителите. На тия, които унищожават държавата, чийто съцар е бил. На която се е клел да служи...
Не заслужава споменаване - освен при евреина, заровен в Жидов гроб...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Народът може да обвини евреин по хиляди причини. В очите на средновековния християнин, евреите са тези, които са предали Христос.
Мисълта, че царицата е покръстена еврейка, може да е причина за много слухове, но фолклорът невинаги е сигурен източник на информация, особено когато няма писмени свидетелства, които да потвърждават казаното. Някога аз вярвах, че тази легенда е истина, докато не реших да направя справка с източници и изследвания. Дори най-известният български историк,Божидар Димитров, не вижда особено голяма възможност за истинност в легендата за евреина.