Тя излезе от дървената колиба и тръгна към морето.Очите й бяха впити в безкрайността.Бавните й крачки я водеха към него,мислите й,подобни на морските вълни,препускаха иэ дълбините на съзнанието й.Изражението й бе сериозно,почти нечовишко!Гъстите й руси коси се развяваха околу самата нея...Ситните й крачки я водеха напред-към морето,към животта и смъртта,към вечността!
Днес морето не беше спокойно.Вълните се боричкаха стремглаво,опитваха се да се самопогребат,да станат част от вече отминалия пейзаж.Изведнъж тя спря и се облегна на най-близката скала.Накъде беше тръгнала?Към морето?То беше нейният най-добър приятел,но и най-жестокият й враг;то й даваше сила,подкрепяше я и я заливаше с обич.Но повярваше ли в него,отпуснеше ли се в сините му длани,то я отблъсквеше...И все пак тя го обичаше!Понякога се страхуваше от него,но не минаваше и ден без да се гмурне в неговата необятност.Понякога морето я приемаше спокойно,галеше я и я облеваше с нежност;друг път бе бурно и непредсказуемо.Но това си бе нейното море!Беше й дало всичко,след като й го бе отнело!Уби живота,за да се възроди отново.
Преди време морето погълна най-блиэките й хора,но след това върна нея-обикновенното момиче към живота;не онзи предишен човешки живот,а един много по-различен;многопластов и цветен.Даде й свободата на птица.Бе променило изцяло измеренията на нейното съществуване.Замени любовтта на близките й със своята собствена,граничеща на моменти със жестокост.Морската вода се бе превърнала в смисъла на живота й.Морето й помогна да надживее себе си,дори самият живот!
Тя стана от скалата и отново тръгна.Когато стигна до брега и вълните погалиха краката й,вдигна ръце за да улови вятъра;за да предиэвика отново цялата мощ на природата и да я подчини на собственото си съзнание.Шията й бавно се изви,и цялото й тяло започна да се смалява,докато се превърна в птица.Разпери криле и полетя нагоре.Искаше за последен път да види небето,защото отдавно вече бе решила съдбата си.Само след миг рязко смени посоката си.Летеше надолу с шеметна скорост.Полетът й трая само няколко секунди.Птицата не падаше,а летеше,эащото энаеше къде отива-някъде дълбоко в недрата на морето,което я бе отгледало эа себе си.Онова море,което й позвали да изпита всяко удоволствие и всяка болка.Позволи й да надникне в живота и в смъртта,а сега й подаряваше вечността...
Остър писък на гларус...
Болка...
Щастие...