Инес се пробуди за живот като след тежък сън. Стана пак бъбрива и искрена. Питаше ме безспир. Любопитна и будна, искаше всичко да и е ясно. Много се смеех, като ми задаваше необичаен въпрос. Нямах винаги готови отговори, но все измислях нещо. Ежедневието ни беше хубаво, спогаждахме се, Инес не беше капризна. Толкова обич имаше в тези тъмни очички…. Животът ми придоби нов смисъл. Гласуваше ми огромно доверие. Избягвах темата за смъртта на майка и. Не говорехме повече за това, но ако Инес кажеше нещо по въпроса щях да и дам подкрепата си. Бях много честна с детето и за нищо не смятах да я лъжа. Надявах се, да е преболедувала болката си. Нощем не се стряскаше с писък по време на сън. Кошмарите и свършиха. Миналото беше изживяно, затрупано и нямаше да му дадем шанс да ни унищожи живота. Смятах, че сме се отървали от спомена.
Сутрин Инес беше ведра и дяволита. Закусвахме и тръгвахме към плажа. Записах я за да се научи да плува. Бързо усвояваше. Беше като рибка във водата. Радвах и се много. Вчера и купих дъска за сърф. Шарена, с изрисувани русалки и делфини. Инес лягаше по корем на дъската и гребеше с две ръце. Още не можеше да пази равновесие и щом се изправяше, вълните я подмятаха и тя тупваше като камък във водата. Измъкваше се, плюеше вода и стискаше очи. Повече се настървяваше след цопването, беше упорита, пробваше пак и пак падаше. Чудех се от къде има толкова енергия в това малко телце, като електрически заряд беше… Ама и вълните на океана си ги биваха. Подхвърляха я във вихъра си буйно и неудържимо. Инес поемаше дълбоко въздух, издуваше бузи и пак се качваше на сърфа. Стана и идея фикс да се справи. Смеехме се от сърце като се приземяваше на дъното… Аз винаги бях близо до нея. На една ръка разстояние. Исках да е самостоятелна. Не можех като някоя стара латерна да повтарям едно и също. Оставях я да се изправя самичка. Щеше да и бъде от голяма полза да се изправя сама, жилава и силна … в живота.
………………………………………………………………………………………………………………………….
- Селина, в къщата ще има ли цветя? Голямо ли ще е леглото? Че много те ритам и се въртя нощес…
- Инес, спалнята ще е голяма, а ще имаш и твоя стая за играчките. А на есен почваш училище. Ще купим бюро да пишеш на него. Но ще си спим пак двете. И само да си посмяла да ме ритнеш…
Кокорехме се и се закачахме. С тази палавница, не може да се скучае… Днес ще купуваме къща. За нас. Като всяко семейство, ще си направим дом. Дом! Очаквахме брокера да звънне и да изхвръкнем от хотела. И двете бяхме нетърпеливи за ново начало…
Разгледахме много къщи, но една ни грабна веднага. Жълта като слънце е.
- Инес, харесва ли ти тази къща? Тя е най-близо до брега, така че не ни трябва басейн. В жегите ще ходим на плажа.
Инес не каза нищо, само ме задърпа да се наведа към нея, обви ръце около врата ми и ме целуна по бузата. Не знаех какво да кажа…Думите ми засядат като буца в гърлото…
Лятото е убийствено горещо. Къщичката е с три спални, хол и баня. Стаите са много ярко оцветени като за Мексико. Верандата е сенчеста, с надвиснали дървета, а цветята са красиви и екзотични. В двора има люлка за двама, един много грамаден кактус и зелена площадка за игра. Това ни трябва. Къщичка – мечта. Купихме я и с голямо оживление се пренесохме там. Това беше важна крачка напред. Инес си подреди играчките. Тичаше из двора, а понякога лудееше и се катереше като малка пъргава маймунка по дърветата. Крещях и да слиза, а тя се заливаше в звънък смях.
Заредиха се хубави слънчеви дни. Лятото беше в разгара си. Плажът се напълни с туристи. Американците бяха плъзнали по всички хотели, барове и улици. Горещината през деня беше убийствена ако не си на брега на океана. Там, под сянката на палмите беше приятно. Лежахме с Инес на прохлада, тя сричаше и четеше някоя пъстра книжка. Свиквахме една с друга. Вечер стояхме на люлката с купички сладолед или пиехме студена лимонада. Не бързахме да спим. Гледахме как слънцето се стопява над океана и червената му диря изтънява и изчезва. После падаше мрака на нощта. Една такава вечер, Инес запя. Песничката беше забавна и весела, а гласът и звънеше силно … но доста фалшиво. Фалшиво или не, аз я гледах с умиление. За мен беше хубаво да съм майка на това слънчево дете…Инес затвори очи и се поклони като истинска певица.
- Селина, искам да стана певица като порасна. Какво ще кажеш?
- Добре, но трябва някой да те научи да пееш още по-добре. Имаше няколко фалшиви тона, но не е болка за умиране. Песента беше ок! Ок!!!
Заплясках и аплодирах весело.
- Gracias! Gracias!
И пак поклон от певицата. Раздава целувки и маха с ръка. Тази малка хитруша. Разтапяше ми сърцето.
Аз също се отпусках и вече не бях опъната като струна. Ходех от няколко дни на йога и това ми допадна. Вкопчих се в мисълта, че йогата ще ме избави от проблема ми. Медитирах със страст, унасях се и натиквах страха си в най-далечната част на душата си.
Готвехме си храна, но повече хрупахме много плодове и зеленчуци. Инес не обичаше много месо. Аз също. Но печахме риба почти всеки ден. И млечна царевица с масло на барбекюто. Инес гризеше жълтите зърна като хамстерче. Вече знаех каква храна обича. Около нас имаше и други хасиенди и скоро дворът ни се изпълни с други мургави деца. Босоноги и бързи, те шляпаха из мократа трева, пъхаха се под пръскачката в градината, кикотеха се на висок глас. Инес измисляше игри, разбираше се добре с новите си приятелчета. Ехтеше смях, чуваха се викове, звънките им гласове на забързан испански ме отвличаха от гадни мисли. Хвърлях им по едно око от време на време. Аз четях книги, гледах някой филм и разпусках. И пак наблягах на йогата. Като огладнееха ги виках да хапнат нещо. Преди няколко дни ги оставих за малко да щуреят в кухнята. Гледам, че правили тако, плотът беше омазан с кетчуп, майонеза и фасул. Те, доволни и заситени щракаха една игра с джойстика. Харесваха ролевите игри, но обичаха повече плажът и зелената ни градина. Вързахме и хамак. В единия край на двора поставихме малка колиба, направена от цветни пластмасови плоскости. Купихме я от търговския център и Инес искаше да спи в нея още първата нощ. Едва я отказах от тази идея. Но още на сутринта се беше закотвила вътре, с всички кукли. Безгрижно и омайно лято…
………………………………………………………………………………………………………………………………….
Свързах се с един адвокат, който щеше за уреди осиновяването. Обеща ми да стане до седмица. Трябваше да говоря с детето предварително. Знаех, че няма да има проблеми, но исках да и кажа.
- Инес, искаш ли да си моя дъщеря?
- Ами не съм ли вече?!
- По документи, Инес все още не си. И да имаш моята фамилия - Милър?
- Да. Но пак съм си Мария Инес Рамирес, нали?
- Мария Инес Рамирес Милър!
- Добре. Харесва ми това… Милър! Инес и Селина Милър! Gracias! Gracias!
Уредих книжата. Инес е моя! Не ми вика мама, но аз ще съм майката по закон… Направих още една крачка напред в бъдещето.
Но още една седмица и аз трябваше да започна лечение. Оглеждах обяви за медицинска сестра, защото не знаех как ще се развият нещата. Инес знае, че съм болна и ще се лекувам, но съм спестила голяма част от подробностите. Не съм и казала, че е фатално, за да не я тревожа. Утре ще я оставя при съседите през деня и започвам изследвания отново. Дано да няма усложнения. И после ще видим каква ще е терапията. Избрах да се лекувам при много известен професор. Чувствувам се в безтегловност от време на време, но гледам да не мисля нищо предварително. Главата ми е изпразнена. Оставих се на течението да ме отнася където трябва…Дано съдбата да е благосклонна към мен. Детето има нужда от майка, а аз искам да я видя пораснала и щастлива.
………………………………………………………………………………………………………………..
- Селина… Селина събуди се. Ще изтървем църквата.
Колко сладко дърдори. Не казва ще изпуснем службата, а ще изтървем църквата. Чувам я и прихвам.
Отварям очи, но не ми се става. Инес ме дърпа и ме командва да ставам. Спи ми се, но няма как - ще стана. Тя обича да ходим в храма. Майка и е била католичка и Инес не пада по-долу. Аз не съм ревностна католичка, но покрай малката ще стана. Днес е празник на Девата от Гваделупа. Бях забравила, че снощи говорехме. Нагиздих я с нова рокличка, сресахме косите и, вързах бяла панделка. Върти се като пумпал пред огледалото и аз не мога да припаря до него. Май ще купувам още едно огледало – две момичета -две огледала…
В църквата се е събрал много народ и ние пристъпваме с цветята.
Инес слуша пасторът и не мръдва. Вперила е тъмните си очета и е като омагьосана. Ще го погълне целия. Честно казано на мен не ми е толкова интересно, но не гъквам. Гледам да сподавя една прозявка. Хората наоколо са като в транс. Молитвите им се издигат високо към олтара.
- Селина, Девата от Гваделупа е най-добрата ! Зная го - сериозно ми казва Инес след службата.
Така категорично ми го заявява, че аз премигвам и се съгласявам с нея.
-Разбираш ли ме, Селина?
Уверено кимам и сподавям смеха си, защото Инес ще се обиди. Ама, че дете…
-Трябва да кажем на Девата да оздравееш!
Гледах я застинала като ударена от гръм …Отворих уста да кажа нещо, но по дяволите …нищо не ми идваше на ума... зяпнах…Изумих се . А аз мислех, че не разбира положението ми…
Следва…
© T.Т. Всички права запазени