Късно е. Отдавна е тъмно, но тя стои на гарата, а всички влакове вече отпътуваха. Късно е и е толкова студено, а тя стои сама на пейката и се взира. Връща се в онзи спомен. На онази нощ, последната нощ…

   Как може да е минал само ден, а този миг сякаш остана в друга вселена. В една по-хубава вселена, когато ръцете се докосваха страстно, устните пиеха жадно, така, сякаш никога повече няма да го сторят. Беше най-вълшебната нощ, всичко изчезна и те бяха само двамата. Беше тяхната нощ, най-желаната, най-пламенната, защото беше последната. Но тя не го знаеше. Вътре в себе си усещаше, че нещо не е наред, но предпочиташе да удължава агонията. И не искаше това да спира. Ах, само да можеше никога да не свършва… Душите се сляха, телата се превърнаха в едно цяло. Сякаш никога не са били толкова близки, думи не бяха нужни. Пръстите описваха нежно по кожата всяка дума, която сърцето искаше да каже, но не можеше. Очите се взираха като за последно. Те знаеха, усещаха, че повече няма да бъдат заедно. И искаха да изживеят този миг до край, дори  да няма утре. И въпреки това утре…

   Но то щеше да дойде и те не можеха да го спрат. Затова искаха една целувка, само още една… Целувка, която да изпие всичко останало от любовта, целувка, която никога повече нямаше да се повтори. Целувка, която да каже “Сбогом”…

   Късно е. Тя отдавна изпрати последния влак. Повече нямаше да го прави, нямаше и да го посреща. Знаеше, че той е прав, но сърцето ù отказваше да го приеме. Времето и разстоянието убиваха любовта, малко по малко. Бавно, сякаш за да усети по-добре как чувствата им се изплъзваха и не можеха да ги спрат. Болеше много силно, но мазохистично силно желаеше връзката им да продължи. Само че от нея не беше останало нищо. Да, обичаха се и винаги щяха да продължат. Пораснаха заедно. Заедно разбраха какво е любов, но щяха да загубят и малкото ост анало, ако продължаваха така. Затова го остави да си тръгне. Така беше правилно. Всеки да продължи по пътя си, а ако е писано, някой ден, може би някой ден отново щяха да се намерят. Само че в този момент, този някой ден беше твърде далече, а болката толкова близко…

   Стоеше сама на гарата, дори не плачеше вече. На него не показа колко я заболя. Мразеше да я вижда слаба, нямаше да го допусне и сега. Знаеше, че и на него му е трудно и не искаше да му причинява болка. Обичаше го, знаеше, че и той нея, но беше невъзможно вече. Трябваше само да го приеме и сърцето ù. А то сякаш беше продупчено от сто игли и кървеше болезнено, но това нямаше значение. Щеше да мине време, а с него и да става по-лесно. Ще ù липсва, знаеше, но и това щеше да мине с времето. Просто беше жалко, че любовта отлетя така безвъзвратно, а толкова се бориха за нея…

   Късно е, а тя стои сама на гарата и се взира, връща се във всички хубави отминали спомени…