Късно е. Отдавна е тъмно, но тя стои на гарата, а всички влакове вече отпътуваха. Късно е и е толкова студено, а тя стои сама на пейката и се взира. Връща се в онзи спомен. На онази нощ, последната нощ…
Как може да е минал само ден, а този миг сякаш остана в друга вселена. В една по-хубава вселена, когато ръцете се докосваха страстно, устните пиеха жадно, така, сякаш никога повече няма да го сторят. Беше най-вълшебната нощ, всичко изчезна и те бяха само двамата. Беше тяхната нощ, най-желаната, най-пламенната, защото беше последната. Но тя не го знаеше. Вътре в себе си усещаше, че нещо не е наред, но предпочиташе да удължава агонията. И не искаше това да спира. Ах, само да можеше никога да не свършва… Душите се сляха, телата се превърнаха в едно цяло. Сякаш никога не са били толкова близки, думи не бяха нужни. Пръстите описваха нежно по кожата всяка дума, която сърцето искаше да каже, но не можеше. Очите се взираха като за последно. Те знаеха, усещаха, че повече няма да бъдат заедно. И ...