Последна отпуска

Последна отпуска

- Всичко правиш днеска без душа. Чувствам напоследък често да отсъства тя.

- А! Забравих ли да те уведомя? В отпуск пуснах я и отлетя

- И как я караш ти сега - ей така живееш си и без душа?

- Някак си се чувствам по-добре, тя самата не поиска да ме разбере:

Че копнея вълна да съм, но в мое си море, но няма кой за туй билет да ми даде.

Че искам да политна от балкона, но знам, че няма да уцеля трона.

Как бленувам да съм чайка, но и кос, а денят разстрелва блян с картечни си откос

Колко тясно ми е в тази плът, но напълняла съм с невкусено и то за кой ли път.

И липсите у мене тъй са много, че счетоводство се изисква тук най строго.

Как ще ми се да пусна дух от бутилка с умение шаманско,

и да се напивам от искрите в пенливото шампанско,

как иска ми се там - във туй шише да са за мен написани красиви редове,

люшкани във океаните през векове, вселени ако може бих избрала само две,

в едната да живеят онези с белите криле,

в другата която населявам, да бъде магистрала с посока “избрани грехове”,

Да имам смелост да извикам първото си гласно “НЕ”,

но от него никой да не пожелае да умре

И “ДА” за кой ли път да кажа, но то да бъде първи шепот донесъл само мен наслада

И как искам да пътувам в мрака и да видя светлото къде ме чака

И как ще ми се да мина с танк посред затвора, макар, че там ще има и невинни хора

И новия градеж да го започна в миг, защото що е свободата без затвор,

(освен ако не живее в стих)

Тя е истинна единствено в затвор, опияняващата амбра не ухае разпръсната в простор,

аромат влудяващ - роден е от смъртта на китове, другото са митове.

и аз от смъртта си съм родена, затуй затвор е мисля цялата вселена,

и свободата обезсмисля се ако не си си взел остена.

... И откакто казах и че ще градя отново, душата ми загуби си  и малко позволеното дар слово

Загнездиха се в нея как куршуми, тез мои първом верни думи

Позволих и да пътува по незнайни и вълшебни друми

И знам, че ще се върне и ще каже, онова, с което ще ме смаже:

“ Дойдох си,

прибери ме, ранена съм, с пластир смирение ти превържи ме,

напои с последна капка амбра, за раната тампон, да, полетях от твоя аз балкон,

и права беше - долу няма трон, затуй нагоре полетях и да - аз къпах се във грях,

едва от щастие не полудях,

ще ти разкажа утре когато се наспиме,  в килията ми нова настани ме,

после с девет ключа заключи ме.

Хареса ми навън, но без тебе беше само сън.

Никога недей ме пуска веч навън!

Че знаеш ли ? - Няма кой да ти разказва небъдните ти сънища,

че може да окажа се изгубена сред друмища,

или да падна във каньон оказал се бездънница

и душата ти ще се окаже завинаги окованата свободна блудница

онази скитащата, напускаща те всяка нощ без твоя воля. Пробвай -

поне веднъж умри във мойта роля, за съвместна отпуска не смея да те помоля.

- ... Ааа... сега разбрах, ще ми разкажеш ли когато ти разкаже? А, а даде ли и по-голяма отпуска на таз душа низвергната?

- Да. И без това и е последната.

Р. Първанова