В малък провинциален град живеел един старец. В него живеела и една по-млада и по-хубава старица. Те крачели по уличните коридори всеки по своя път. Те просто крачели и не виждали. Живеели в объркан свят на алчност, пълен с лъскави коли и мързеливи искащи принцеси. Но един ден се срещнали и тогава нещо в тях се събудило...

Беше зима. Студена, снежна и самотна зима. Всичко навън бе бяло, тъй както бяха побелели косите им. Срещнаха се случайно в града. Една невинна и може би последна среща помежду им. Неочаквана, но бленувана цял един живот. Съдбата, облечена в бяла премяна, вероятно бе създала този сценарий. С ледения си дъх прогони всички ненужни герои, за да подари на тези две вътрешно самотни души последен предколеден подарък. А те, излезли на поредната разходка, която ги оставяше сами със собствената им тъга по отиващия си живот, не очакваха това чудо.

Събраха се на центъра на града. Повдигнаха глава, за да поздравят човешки - от учтивост. И тъкмо да кажат "Добър ден" , погледите им се срещнаха. В очите им блесна познат спомен, тайнствен и ясен само за двама им. 

Старецът виждаше пред себе си онази жена, която някога бе видял сред многото други. Тя бе остаряла, но сбръчканото ѝ лице издаваше някогашната влюбена усмивка. Белите ѝ коси не можеха да скрият от него спомена за детските къдрици, на които той толкова се радваше.  А тя, старицата, с насълзени очи гледаше към своята голяма любов. Някога бе толкова малка, но животът реши да ги събере, макар и за кратко. С него тя за първи път се почувства истински щастлива.  За нея той сваляше звезди. И бяха толкова щастливи заедно. Ала животът реши да ги раздели и те поеха поотделно. Срещаха и други любови, създадоха семейства, имаха своите трепети, но не бяха истински щастливи. 

Седнаха на една пейка. Отново се спогледаха. Започнаха разговор, по горчив и от този на раздялата им някога. Редяха думи, рисуваха спомени и се потапяха в тях. Всичко бе толкова реално. Долавяха дъх на цъфтящи червени рози посред студената зима. Говореха си за живота, за отминалите времена, но не смееха да поговорят за своите чувства. Говореха смирено, но тайно създаваха несъществуващи събития. Опитваха се да си дадат равносметка, но и двамата тъгуваха по загубеното време. Той я слушаше захласнат, а в главата му танцуваше образът на някогашното младо и плахо момиче. Представяше си, че са в стаята му, много близо един до друг, сгушени и обичащи се. Долавяше младежкия му аромат, който някога се носеше из всекидневната. Неволно се увличаше по нежната му плът, от която толкова много се страхуваше. Защото го пазеше. Да, той пазеше своето скъпоценно камъче и нямаше сили да го опетни. За него това момиче беше неговото слънчице. Старицата, от своя страна, се опитваше да не спира да говори. Страхуваше се от мълчанието, което бе превзело последните им месеци заедно. Да, тя все още се страхуваше и се опитваше да съхрани в спомените си тази последна среща. Доплака ѝ се. Тя все още се чувстваше наранена. Така и не беше успяла да се влюби отново по този начин. През целия си живот в сърцето си имаше местенце за него. И тя го чакаше, но той така и не се появи, както ѝ беше обещал. При всичко това горчива буца заседна в гърлото ѝ.

Срещата приключи. Двамата станаха, прегърнаха се, той я целуна по челото и си тръгнаха, отново в различни посоки. И макар да бяха останали сам сами, те за пореден път не събраха смелост да бъдат отново заедно, както преди. Отново останаха неизказани думи. Старицата и този път не чу от него "Обичам те!" - думи, които тя самата искаше да изкрещи през всичките тези години. И този път не събра смелост да му разкрие любовта си, защото се страхуваше да не бъде отхвърлена. Старецът проклинаше решението, което някога бе взел. Осъзнаваше,че е изпуснал единствената жена, която го е обичала винаги. Никъде не беше срещнал топлината на нейните очи. Мразеше се. Искаше да върне времето и да поправи грешката си...но вече беше твърде късно.

Прибраха се в самотните си домове. Той все още пазеше единствената им снимка заедно, която тя му беше подарила. Седна пред камината и прегърна студената хартия, отпечатала спомена от голямата им любов. Тя все още пазеше неговото писмо, посветено изцяло на нея, описващо първата им среща. Седна пред камината и прегърна студения лист хартия, събрал спомена от голямата им любов. Със сълзи на очи го прочете отново. Най-много я натъжиха последните думи: "И когато очите им се срещнали, те видели любовта. П.С. Следва продължение..." Това продължение тя чакаше с години, но то така и не настъпи. 

И така двамата, седнали на пода, всеки поотделно в своя дом, сами и изпълнени с тъга, гледаха танцуващите пламъчета. Те толкова много им напомняха за любовта. Пропуснали хилядите възможности и срещи, които съдбата им предостави да бъдат заедно, те постепенно отпуснаха главите си на пода, затвориха очи и поеха последния си дъх...