Напоследък все Интернет - истории се разказват, накъдето и да се завъртиш все чуваш: Запознахме се в нет-а, от Нет-а се познаваме, Нет-а ни събра, Нет-а ни раздели... такива ми ти. Да се чудиш да плачеш, да се смееш ли? Няма лошо. Нет-ът си е начин на общуване, но... за това „но" друг път ще разказвам. Сега...
Когато влизам в нов форум, първо чета, проучвам начина на разговор, наблюдавам ник-овете, отделните групички, „черните овце", иначе казано не влитам като мушица в око, а бавно и внимателно опипвам почвата, после започвам да се включвам, но отново порцеланово, без напор, без рогачески маниери. Хем да ме забележат, хем да не предизвикам ревност, защото си я има! Пустата му форумна ревност и пустата му горделивост! Та... бавно и полекичка за има-няма три месеца станах част от новия форум и вече се чувствах доволно комфортно, тъй като плътните форумни редици плавно се бяха поразместили, за да ме приемат като част от тях. Тогава се появи той. Елегантен ник, леко предизвикателен аватар, премерена учтивост, нежна арогантност на моменти, стил, изисканост, финост... мъжът Интернет-мечта. Приеха го бързо, но само една част от тях, другите често апострофираха постовете му, а той с такова достойнство парираше, че... ден, след ден, пост след пост и започнах да усещам онова нещо... дето си бях обещала: „Никога повече!"
Никога, никога, ама... никога-то мина в забвение. Все по-често разменяхме любезности, минахме на лични, после скайп, после... се оказа, че сме от един град... и започнаха поканите за среща. Той предлага, аз намирам поводи да откажа. Но ще ви призная едно. Като минеха няколко дни без покана и аз изпадах почти в истерия... Ами сега! Отказал се явно, прогоних момчето, голяма съм патка, кърпа непоръбена и прочие... все в тази посока. От последното предложение бяха минали два месеца и вече дори не се самобичувах, а кроях план как елегантно да промуша идеята за среща, когато... един ден рано сутринта с тон, нетърпящ възражения той ми заяви, че ме чака вечерта в 19.00 пред „Ростов", имал рожден ден и това е последното предложение за среща. О-о-о, нямаше съпротива от моя страна, макар и да вкарах известна нотка раздразнителност поради лекото притискане, но я пуснах внимателно, обещах и разговорът приключи.
Голям ден, ви казвам. Извъртях се в офиса, минута по минута стрелках часовника, такова нетърпение не бе ме обземало от... май от момента на първата ми среща с момче, когато бях в осми клас. Колегата Стефан имаше рожден ден, черпи и уж се бяхме събрали на сладка приказка при него, а аз... все в часовника и все някъде напред-назад като затворник в каре. Кошмарни шест часа. Най-накрая свършиха и побягнах през глава към къщи, където вече ме чакаше Нинка. И как да не ме чака? Главата и бях надула с моята нет-среща, с трепетите, с... звънях и точно десет пъти, да не вземе да закъснее. Нинка е моделиер, много и приляга и прическа да направи, грим... доверявам и се на сто! Направих набързо по кафе докато изслушах предложението за тоалета ми, съгласих се, разбира се и побързах към банята, оставяйки едно нейно изречение недовършено, но това не притесни нито нея, нито мен. Знаем се от години, приятелка в лошо и добро, разбираме се с половин дума, а понякога висим на бутилка вино часове, непроизнясайки и една... Чудесна жена. Чудесна!
Последва великото прераждане на Пепеляшка. Защо казвам прераждане? Ами защото съм спортен тип, почти задължителните джинси, пуловер, ниски обувки и коса, която почти не познава гел, маша, преса, лек грим или повечето пъти без грим, а сега... Елегантната червена рокля, изпъната с пресата коса, тежък вечерен грим... Дори и огледалото остана доволно от крайния резултат. Не беше профили, анфас, домъкнах и другото огледало, за да видя и гръб, после пак профили, пак анфас, гръб, профили... като пумпал се въртях. Пощуряла Пепеляшка! Накрая обух пантофките, с десет сантиметров ток и излетях. Пролетях разстоянието до мястото на срещата безпаметно, безпаметно минах през лятната градина(беше октомври и вече не работеше), безпаметно почти се разминах с колегата Стефан, който... Който стоеше пред входа на ресторанта с великолепен букет от гладиоли и с такава очарователна усмивка, че... замръзнах, вперила поглед в него, отворила ей такива очи и ей такава уста... че спокойно можех да мина за участник във филм на ужасите. След няколкосекундно объркване, реших че греша в съмненията си, така де! Човекът рожден ден има и си посреща гостите... посреща си гос...тите с букет в ръцете...
Тогава произнесе ник-а ми, а аз и до ден днешен съм благодарна на първите си седем години, защото първичната ми реакция беше да го шамаросам там и точно в този момент.
- ти... т...и... как ммм...ооо...жа?! - толкова успях да изкарам като изречение.
- Опитах, ти знаеш, че опитах и в офиса. Предлагах ти толкова пъти да излезем, да се опознаем, да... опитах наистина! Не ми остана нищо друго, освен да пробвам знаменитото интернет-влюбване... виждах те, радвах ти се, чаках го този ден като...
Ето това е историята.
Чудя се как ще отговаряме, когато децета ни попитат: Мамо, тате, вие къде се запознахте?
- ... в нет-а...
Факт!
© Наталия Иванова Всички права запазени