21.04.2011 г., 23:12 ч.

Последната дума 

  Проза » Фантастика и фентъзи
766 0 1
13 мин за четене

Глава 1:

Изгубени неща


Мъглата превзе улиците на замръкващия град.

            Фенери засветиха почти из всяка уличка, без да успеят да се преборят напълно със сивата пелена, а жълтеникавият им светлик придаде нездрав вид на постепенно опразващите се улици. Малцината минувачи бързаха, надявайки се да стигнат вкъщи преди мракът да е погълнал града... защото мракът беше опасен. Пълен беше с... разни неща. Неща, за които здравомислещите хора избягваха да мислят твърде дълго.

            Заради гъстите облаци, надвиснали над Лондон, днес нямаше да има залез, който да окъпе хоризонта в кръв и злато. Хората, живеещи в града обаче, бяха свикнали с мрачните дни и още по-мрачните нощи, защото облаците и гъстият смог се вдигаха изключително рядко, колкото хората да се уверят, че небето високо горе все още е синьо и ясно. Иначе над Лондон господстваха дъждът и мъглата.

            Едноръкото момче беше проснато по гръб върху студената и влажна земя в края на потъналата в мрак уличка и някой случаен минувач (ако имаше някой достатъчно непредпазлив или любопитен, който да провери какво се крие в сенките, които повечето хора избягваха) би го помислил за мъртво. Особено ако не се вгледаше добре.

            И не забележеше едва доловимото повдигане и спадане да гръдния му кош.

            Локи Варас отвори очи... и почти веднага започна да примигва, заради падащите в тях дъждовни капки – първите за днес. Изпъшка и опита да се надигне, но това не беше особено лесна задача. Не и когато разполагаш само с една ръка, а на мястото на другата се мъдри безполезен остатък. Мъртва плът без всякаква стойност.

            И все пак успя да седне, замаян, върху влажната от засилващия се дъжд настилка. Усети сякаш помежду другото как тънкият плат на изподраните му панталони се просмуква с вода, но не реагира. Дори не помръдна, опитвайки да се отърси от вцепенението. Струваше му се, че на мястото на главата му има пълен с вода мях, който нечии великански ръце мачкат и издуват, а лявата страна на лицето му сякаш не съществуваше.

            Вдигна бавно единствената си ръка и дълго се взира в дланта си, сякаш не можеше да си спомни дали тя все още принадлежи на него. Беше мръсна, напукана, сякаш принадлежеше на старец. Под ноктите му имаше мръсотия, самите те бяха груби и целите начупени. Той сви неуверено юмрук, като че не помнеше как точно се прави това, сетне го отпусна. Накрая докосна внимателно долната си устна, потръпвайки от внезапната болка. Беше цепната, устната му. А, както се увери след минутка, лявата му скула също не беше в добро състояние. Свали ръка и отново погледна пръстите си. Стори му се, че забелязва кръв по тях, но не беше съвсем сигурен, защото ставаше все по-тъмно и скоро щеше да се смрачи съвсем.

            Предположи, че не изглежда особено красив.

            Спомняше си адски добре и как се бе озовал в това състояние.

 

            – Последно предупреждение, Варас. Чупка! Разкарай се с добро или...

            Белият брат, който говореше, не успя да довърши заканата си. Прекъснат бе от юмручен удар в челюстта, на който би завидял и професионален боксьор. Братът изпъшка, по-скоро от изненада, отколкото от болка (макар че челюстта му се пукна, ако можеше да се съди по звука), инстинктивно докосна с ръка удареното място и залитна назад, едва успявайки да се задържи на крака.

            Преди Локи да успее да се нахвърли сериозно върху противника си (както беше готов да направи още веднага), другите двама Братя го хванаха и притиснаха здраво към тухлената стена. И то толкова „нежно”, че ударът в стената му изкара въздуха и за няколко секунди Локи не беше в състояние да определи на кой точно свят се намира.

            Удареният Брат, Ди, се приближи до него, бършейки кръвта от лицето си.

            - Това е. Край. Мъртъв си. М... с-и.

            Каза го тихо, съвсем тихо и съвършено спокойно, ала очите му сякаш се бяха превърнали в буци сивкав лед.

            Локи преглътна, обмисляйки трескаво вариантите си. Най-логичният бе да се опита да избяга... стига да имаше как. Хватката на Братята беше желязна – единият държеше ръката му, другият притискаше към стената лявото му рамо, под което висеше безполезното чуканче, останало му след случилото се преди няколко години.

            - Какво ще кажеш за последно, господинчо?

            - Хвърли се от кея, маймуно!

            - Ти, жалък...

            Брат Ди се стрелна към него, вдигайки свит юмрук, по кокалчетата на който проблясваше нещо метално...”

 

            И това бе, кажи-речи последното нещо, което видя, преди благословеният мрак да го погълне.

            В интерес на истината се радваше, че бе станало така. Не му се щеше да присъства на останалото. Не и докато е в съзнание. Само не беше особено сигурен защо все още е жив. Нито пък защо все още може да се движи. Или на Братята им бе писнало и го бяха оставили, или нещо им беше попречило. Защото в най-добрия случай тримата щяха да го „обработят” толкова добре, че да не може да помръдне няколко дни. Във всеки случай въпросите, които се въртяха в главата му бяха много, наред с облекчението, че все пак не е пребит до смърт.

            Тогава внезапно в съзнанието му нещо проблесна. Внезапна хрумка, която звучеше напълно логично и също толкова зловещо.

            Може би всъщност просто бяха решили да се отърват от него по класическия начин – оставяйки го на улицата, да лежи в безсъзнание, докато не падне мракът. А, както всички жители на Лондон знаеха, онези, които мракът завареше навън, повече не се завръщаха.

            Никога.

            - А в този проклет квартал няма даже и Нощни бобита – промърмори тихо под нос.

            Т.н. Нощни патрули (или Нощни бобита, както ги наричаха) бяха концентрирани предимно в Центъра и по-важните квартали на града. Под „важни” се разбираше „богаташки”, но причината нощните патрули да ги няма из останалата част от Лондон беше напълно тривиална. С няколко думи: не достигаха хора. Малцина се съгласяваха да станат част от престижния на думи, но всъщност малоброен отряд за борба с среднощните гости на града. Затова членовете му бяха предимно ветерани, поомачкани от живота като ловци на престъпници или бивши войници – хора, които познаваха смъртта и не се страхуваха да я посрещнат отново. А свежата кръв почти липсваше. Локи беше напълно сигурен, че до няколко години (а може би дори още следващото лято) Нощните патрули ще престанат да съществуват. И тогава всички в Лондон ще трябва да се оправят кой както може.

            „Трябва да тръгваш – прошепна някакво гласче, долетяло от затънтените ъгълчета на съзнанието му. – Все още имаш време да се махнеш оттук.”

            Но времето му бързо изтичаше.

            Мъглата ставаше все по-гъста... и водеше нощта със себе си. А пък нощта от своя страна...

            - О, по дяволите – прошепна през зъби. – Просто се размърдай.

            Да се изправи на крака се оказа по-лесно, отколкото бе предполагал, имайки предвид състоянието, в което се намираше в момента. По-трудно се оказа да запази равновесие, поне отначало. Той залитна и се подпря на стената, която се оказа прекалено влажна и покрита с лишеи. Стори му се, че пипа тялото на някаква гадна морска твар, изкарана на повърхността.

            Притвори очи, изчаквайки внезапно появилият се световъртеж да премине. В стомаха му се надигна жлъчка и той преглътна болезнено. Изненадан беше, че въпреки няколкото по-сериозни травми и дузината незначителни охлузвания и ранички, не е пострадал тежко. Не го бяха пребили с цялата си злоба – а Белите братя таяха много злоба у себе си. Или, помисли си отново, нещо ги беше спряло, прекъснало бе наказанието им, насочено към Локи.

            Във всеки случай, не беше дотолкова пребит, че да не може да мърда.

            Когато усети, че вече може да се движи нормално, без да рискува да се строполи по пътя, Локи се отблъсна от стената, поспря за момент, колкото да се огледа, сякаш търсейки нещо загубено, след което тръгна към изхода на уличката. Пътьом избърса дланта си в панталона.

            Тишината, която бе паднала над квартала, не го учуди. Уличките бяха празни, а каретите ги нямаше. Щом нямаше карети, нямаше и коне, така че от тази гледна точка миризмата също липсваше, което беше предимство, от гледна точка на Локи. Но тъмнината вече обгръщаше квартала, както и целия град. Поне мъглата беше престанала да се сгъстява, за това беше благодарен.

            Първоначално просто вървеше по тротоара, бавно и без да бърза. Но скоро затича. Внезапно го обзе желанието да стигне вкъщи колкото е възможно по-скоро. Също токова внезапно си припомни всички истории, които разказваха бездомниците, които денем клечеха навсякъде из квартала и кейовете, а нощем се прибираха в убежищата си – които пък от своя страна най-често се помещаваха в изоставените хранилища, с които Тихият квартал беше пълен. Повечето истории бяха измислица, беше повече от сигурен в това. Защото, ако не бяха, това значеше, че поне половината от разказвачите би трябвало вече да са отдавна мъртви... или каквото там ставаше с хората, заварени от мрака.

            Но сега, когато се намираше на улицата, във вече късната вечер и тъмнината се сгъстяваше около него, Локи си помисли, че всъщност не иска да разбира доколко истина има в тези истории.

            Затова побягна, а стъпките му отекваха глухо из празните улици.

            Тук-там светеше фенер, а, поне в тази част на Тихия квартал, обитаемите къщи бяха твърде малко и светликът от прозорците им беше твърде оскъден. Въздухът миришеше на влага и сол. Някъде наблизо се чуваше шумът на вълните, плискащи се около кейовете, но чайки не се обаждаха. Дори тези досадни гадини бяха замлъкнали.

            Призрачно време.

            Но, дори и в мъглата и сгъстяващата се тъма, Локи Варас намираше пътя към мястото, което наричаше дом. В крайна сметка беше прекарал почти целия си четиринадесетгодишен живот в Тихия квартал. Можеше да се ориентира и със завързани очи, колкото и клиширано да звучеше.

            Но никога досега не беше замръквал навън. Нито веднъж за четиринадесет години.

            И се надяваше да не му се наложи никога вече.

            „Само да стигна по-бързо. Да се прибера, да легна... и да заспя, без да сънувам.”

            Главата продължаваше да го боли, но по-малко – болката беше изтикана в едно тъмно и самотно ъгълче, където протестираше нямо. Половината му лице все така беше изтръпнало, но Локи предположи, че до няколко дни ще се оправи. Не, сигурен беше, че ще се оправи до няколко дни.

            Преди това обаче трябваше да се прибере у дома... и да преживее нощта.

            „Дом” всъщност беше прекалено претенциозно и помпозно име за изоставената сграда, която обитаваше. Вероятно навремето е била нещо като малък склад или нещо подобно, но бе изоставена още преди Локи да избяга от дома за сираци и да дойде тук. Под „малък склад” трябваше да се разбира наистина малък, тъй като сградата не беше и наполовина колкото някое от големите хранилища наблизо. Представляваше чисто и просто бетонен правоъгълник със зацапани стъкла (повечето от които със спуснати кепенци) и почти празен, като се изключеха предметите, които Локи беше довлякъл тук по време на набезите си из околните пустеещи общежития. Липсваха плъхове, обаче, което си беше чиста проба странно, но пък Локи изобщо не съжаляваше за това.

            Зави покрай занемарената табела с името на улицата: „Дивотна” (що за идиот беше измислил името?) и се спусна по нанадолнището, заобиколен от двете страни от къщи, повечето от които явно бяха необитаеми, но тук-там през прозорците на горните етажи се виждаше светлина. Повечето хора бяха напуснали Тихия квартал, но някои бяха останали. Предимно старци. Или крайно бедни нещастници, които едва оцеляваха в мизерията си.

            Шумът на океана ставаше все по-силен и това вдъхна нови сили на Локи. Беше знак, че приближава кейовете. И своя дом.

            Допреди няколко години щеше да чуе призрачен вой в тишината – тъжен и странно далечен, като повикът на умиращ морски титан. Но сирената за мъглата отдавна беше замлъкнала.

            Пристигна в Обиталището си, както го наричаше, точно когато тъмнината вече започваше да прераства в същински мрак. Все пак намери тайния вход, който ползваше (вратата беше залостена много отдавна, по времето, когато складът бил изоставен) и влезе вътре.

            Затвори след себе си, и пристъпи в притъмнялото си „жилище”. А първото нещо, което направи, бе да запали свещите, които беше подредил из цялото помещение. Намерил ги беше от различни места, а някои дори си имаха свещници, вместо кутийките и металните купички, където се помещаваха другите. Да запали клечката кибрит (също добит от тайните походи до близките изоставени сгради) само с една ръка, не беше особено лесно, но Локи беше свикнал. Да, за петте години, които бе прекарало без един крайник, момчето бързо се беше приспособило. Прекалено бързо, биха казали някои и щяха да са прави. Дори плашещо бързо.

            Когато и последната от общо двадесетте свещи беше запалена, Локи загаси клечката (третата поред, след като предишните две бяха угаснали твърде бързо) и я метна в импровизираното си кошче за боклук.

            Хвърли поглед към полупокрития прозорец, откъдето нощем понякога наблюдаваше кейовете, и видя, че мракът почти беше превзел квартала, а и целия град. Потръпна, въпреки волята си. Едва сега осъзна колко малко е оставало тъмнината да го сгащи наистина.

            - Поне успях да се прибера – изрече в празното помещение и се изненада от звука на собствения си глас. Прозвуча му някак... чуждо, като че принадлежеше на напълно непознат.

            И се усмихна, в сумрака.

 

            Следващият половин час той отдели на раните си и по-специално на тази, която разсичаше скулата му. Предположи, че ударът там е причината да изгуби съзнание – защото последният му спомен беше как юмрукът на Брат Ди се изстрелва към главата му със скоростта на куршум. Проми повечето рани с водата, която пазеше в няколко големи пластмасови бидона, след което седна на изтърбушения фотьойл (домъкнал го бе с помощта на негов познат бездомник) и се отпусна в него, въздъхвайки тежко. Бидоните си бяха тук още когато се настани в сградата. А водата пълнеше от една чешма на съседната пряка. Наливаше я в по-малки шишета и я мъкнеше до вкъщи, където я пресипваше в бидоните. Не му беше особено лесно с една ръка, но си помагаше, доколкото можеше, с остатъка от другата. И като стана дума за изгубената му ръка...

            Той тръсна глава, опитвайки се да прогони мислите. Не му харесваше посоката, в която бяха поели. Но отдавна липсващият му крайник понякога адски го сърбеше... или може би си въобразяваше. Или пък беше някакво фантомно усещане, заблуда на собственото му тяло. Не знаеше. Не искаше да мисли за това. Защото, ако започнеше да се замисля по този въпрос, неизменно щеше да стигне до деня, в който избяга от дома за сираци. И до деня, в който срещна Учителя, приемайки го като бащата, когото никога не беше имал. А после мислите му щяха да го отведат и до деня, в който Учителя си замина, оставяйки го отново сам. Сам и еднорък. Денят в който Учителя напусна завинаги не само Локи, но и света на живите, беше и денят, когато Локи загуби ръката си.

            - Мисли за нещо друго, по дяволите! – промълви. Цепнатата му устна понаболяваше, но не много. Друга болка се опитваше да си пробие път дълбоко в него. Болка, за която не съществуваха лекове.

            Затова трябваше да престане да мисли за тези неща.

          Пламъчетата на свещите потрепнаха, когато момчето се размърда. Сенките зашаваха, сякаш в тях имаше някакви неща, които се разбягаха уплашено.

 

© Владимир Ангелов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Наистина си много, много добър, браво! Но кога ще можем да прочетем и продълженията на тези толкова интригуващо започващи творби?
Предложения
: ??:??