Последната капка
Ето ме, на терасата съм. Безспирно търсещ смисъл в обърканото си съзнание. Опитвам се да свържа мислите си. С едничката цел от тях да разцъфне някой безполезен разказ. Но, уви! Думите, картините и звуците в главата ми профучаваха безцелно. Те не се спираха дори за миг. Не ми даваха шанс да ги уловя, а камо ли да ги подредя.
Неусетно нещо капна на ръката ми. Погледнах и разбрах, че това е дъждовна капка. След нея още една и още една. А аз дори не бях забелязал, че е започнало да вали. Не можех да повярвaм, бях толкова зает с налудничавите си мисли, че бях пропуснал факта, че и малкото написани от мен думи вече бяха изтрити. Листът ми се беше намокрил, а мастилото размазало. В този момент се отказах да пиша повече. Захвърлих тефтера на пода и се изправих. Исках да видя колко силно вали.
Тогава пред мен се откри изумителна и омайваща картина. Безброй малки капчици се сипеха от небето. Сега светът беше различен. Дори току-що построеният блок отсреща ми изглеждаше по-малко студен, грозен и отблъскващ. Защото виждах как дъждовните капчици танцуват по него. Една след друга те се спускаха надолу по покрива и с грация и сякаш наслада падаха към земята. Керемидите сияеха, сякаш по тях блещукаха хиляди усмивки. Дори голите прозорци вече не бяха така мрачни, те вече имаха своят смисъл- да отразяват чудният танц на дъжда.
Нима това бе истина? Сякаш сънувах. Не можех да повярвам. Имах чувството, че усещам как всяка една отделна капчица се спуска от небето. Усещах ги сякаш аз самият ги отронвах. Сякаш те бяха моите сълзи. И така - капка по капка, сълза по сълза...
Не виждах нищо друго, освен тяхната радост, щом стигаха земята, не усещах нищо друго, освен тяхната сила и не чувах нищо друго, освен песента на хълма в далечината. А тя беше магическа. Щом зад него се нададеше вой от някоя гръмотевица, аз изтръпвах, но след нея винаги следваше сладката мелодия на тишината. И не можех да спра да слушам тази песен, тя ме пренасяше на друг свят , някъде, където бях спокоен и щастлив само заради дъжда.
Докато в един момент не усетих болка, сякаш някой ме прониза с острие. Огледах се и видях как на земята, самотна и бледа, последната дъждовна капка падаше...
© Владимир Василев Всички права запазени