- Целуни я!
- Но защо?
- Просто я целуни!
    Младият актьор извади смартфона от джоба си и погледна колко е часът. Наближаваше полунощ, а режисьорът на дълго подготвяния спектакъл все още държеше него и колегите му в театъра за последната репетиция преди премиерата в идния ден. Момчето погледна ръководителя си с презрение, ала срещна единствено празните му очи, сивеещи под венецианска маска. Въпросният режисьор беше изключително мистериозна персона - никой не знаеше името му, наричаха го единствено с псевдонима Венецианеца. Носеха се слухове, че маската всъщност прикриваше тежко изгаряне или дефект, но той така и не споделяше действителната причина за това маскиране нито на колеги, нито на журналисти. Пиесите на този известен, но и в същото време безизвестен режисьор съдържаха немалко нелогични действия, плод на спонтанни идеи, които, поднесени с маниакалния перфекционизъм от страна на Венецианеца, изтощаваха актьорите.
    Момчето се наведе, повдигна брадичката на полуголата актриса, която беше седнала на старо кресло с леко наведена глава и мъртвешки обърнати очи и нежно я целуна. Страстният актьор направи опит да прокара език между устните й, но челюстта й остана все така студено затворена.
- Добре, това е добре. Сложи главата си на скута й и започни да ридаеш.
    Трагичната картина на съпружеска раздяла забърза дишането на Венецианеца. Уморените му очи се затвориха под лъщящата от светлината на прожекторите маска и той пое дълбоко дъх, издишайки бавно.
- Удари я - внезапно заповяда режисьорът на ридаещия актьор.
- Защо трябва да я...
- Казах ти да я удариш, мамка му!
    Крясъците на Венецианеца отекваха като удари върху ламарина в тихата камерна зала. Момчето започна да изпитва страх, гледайки в празните му очи, които, изненадващо, излъчваха по-скоро спокойствие, отколкото гняв.
- Леко или силно?
- Силно - почти веднага отговори Венецианеца.
    Възвърналата се за кратко тишина отново бе прогонена от ехото на шамара върху бузата на неподвижната актриса. Устните на актьора започнаха уплашено да треперят, гледайки безжизненото лице на чернокосото момиче.
- Само да не ми се разревеш! Следвай сценария, ще ти кажа ако искам нещо друго от теб.
    Следваше сцена с весела песен и изнасяне тялото на покойната съпруга от имението на страдащия буржоа. На сцената се притекоха трима възрастни мъже и млада негърка, носещи единствено бански костюми. Режисьорът наблюдаваше всяко тяхно движение.
- Стойте, стойте. Черната да я хване за краката, а вие, дърти пръчове, я носете за ръцете.
    И те я понесоха, но бидеха прекъснати от поредната прищявка на Венецианеца. Той отиде при тях и изгледа тялото на безжизнената актриса. След няколко секунди колебание ръката му се плъзна по дантелата на сутиена й и започна да придърпва едната чашка надолу, изваждайки гърдата й. Иззад маската се чу дълбоко преглъщане и той се премести встрани.
- Продължете.
    Веселата песен глухо съпровождаше този траур на сцената, а младият буржоа отново бе извадил своя смартфон. Бяха изминали едва десет минути, а предстоеше още едно действие и евентуално още много отклонения от сценария по прищявка на Венецианеца.
- Нужно ли е да променяме сценария на последната репетиция? Изморени сме.
- Мм... Моля? Какво каза?
- Изморени сме, репетираме четири часа вече. Защо просто не...
- Подготвяме се за премиерата утре - със спокоен глас го пресече Венецианеца.
    Изнервеният актьор притисна устни и си спести отговора. Вече не намираше смисъл да пита режисьора защо всичко в пиесата е толкова хаотично и просто чакаше всичко да приключи. Чакаше да свърши премиерата, да си вземе хонорара и вече да не стъпва на сцена, върху която се изпълнява пиеса на Венецианеца. А парите наистина му бяха нужни, защото скоро му предстоеше плащането на семестриалната такса в НАТФИЗ, която се промъкваше между сметките за ток и парно. Роден и израстнал в Бургас, той кандидатства и впоследствие започна да следва актьорско майсторство в академията, но неговите родители бяха способни единствено да покриват месечните му финансови нужди за храна и транспорт, и то с много лишения.
    Венецианеца изчака да пренесат тялото зад кулисите, след което нареди да спуснат завесата.

***

    Театралният охранител отвори вратите на залата и започна да кашля - цялата беше обгърната в дим. Венецианеца беше на третия ред, седнал и с кръстосани крака. Охранителят седна до него и втренчи поглед в горящата завеса.
- Свършихме с репетициите - без да дочака въпрос Венецианеца му отговори, поглеждайки го с кървясали от дима очи.