Болница “Пирогов” е гръбнакът на Софийската бърза здравна помощ, може би и за цялата страна. Кой ли софиянец не е попадал тук или има роднина, който е прибягвал до нуждите на болницата? Бедни и богати се добират някак си дотам и получават необходимите - понякога животоспасяващи грижи докато близките им неуспешно се мъчат да намерят място за паркиране на несъществуващия паркинг отвън. Болницата е оцелявала през всички времена на Прехода, защото е незаменима във функцията си; независимо от кризите винаги е имало средства за Пирогов и е било поддържано високо ниво. Сама по себе си Пирогов отдавна е престанала да бъде болница и се е превърнала в институция. И в тази институция работят винаги едни от най-добрите лекари, които могат да се намерят в нашата страна. Когато човек се намери в болницата това е все пак някакво успокоение, че все пак се е добрал до тук, въпреки, че и причината да е “тук” на първо място е в по-малка степен успокоителна.

Такива мисли минаваха през главата на Гогата доката го караха на носилка през тесните коридори, с лице, обърнато нагоре докато лампите се редяха по тавана една след друга пред очите му. На Гогата не му беше лесно - болеше го сърцето, гърдите, и имаше гаден метален вкус в устата.

- За катетър е - нареди приемащия лекар, когато видя ЕКГ-то. Вкараха Гогата в манипулационната и му набутаха катетър през артерия в бедрото, който стигна чак до сърцето. Не бе добре. Но не бе и толкова зле, все пак - малко клонче от една от артерийте, захранващи сърцето беше потъмняла, стеснена, едва едва минаваше кръв и мускулът страдаше. Лекарите дадоха на Гогата каквито лекарства прецениха, че трябва, свалиха клоунския му костюм, но забравиха червения нос и грима.

Да, Гогата беше не кой да е, а небезисвестният клоун Гогата, любимецът на децата от квартал Горна Баня, а и отвъд. Вярно, че си падаше малко пияница. Даже и сега леко понамирисваше на алкохол - лошо качество водка, почерпка след един детски рожден ден. Може би и алкохолът беше причина за състоянието му. Кой би могъл да каже? Което може да се каже бе, че Гогата си имаше принципи - особено за работата му. Той обичаше работата си - да разсмива и наистина влагаше цялото си сърце в това. Какво като отвреме-навреме си пийваше?

След като кризата бе овладяна вкараха Гогата в една тясна стая. Уплашен той потъркваше червения си нос за кураж, но какъв кураж му даваше той - никакъв! Белите стени, системата включена към ръката му, мониторът, който пиукаше равномерно, малкия прозорец, който бе притъмнен - бе 8 часа вечерта - малката клаустрофобичната стая: Гогата бе станал бионичен човек, с мониторите и системите, прикачени за него - въобще положението бе сериозно, да не кажем трагично. Поне стаята беше само за него - нямаше съсед по-легло. Поне не и първия половин час. След това докараха някой. Гогата погледна недоволно към новия си съсед по легло - бе дете - момче на 9-10 години. Лежеше по гръб и гледаше доста отчаяно нагоре към тавана, където една муха правеше отчаяни кръгове с надеждата да излезе навън. Най-накрая се промъкна през притворената врата и отлетя да шуми в коридора.

Гогата се усмихна - не фалшиво  - той обичаше децата.

- Един хипопотам си правил мехурчета. Друг се приближил и казал - “Хайде да отидем да плашим жабите.” Знаеш ли какво му отговорили? - Гогата, без да може да изтърпи да лежи в тишина, каза на момчето.

То го погледна изненадано, но като видя червения нос се усмихна:

- Какво?

- “Ми да бе, аз да не съм луд, че да зарежа всичко и да отида да се занимавам с глупости”!

Момчето го погледна неразбиращо, после схвана смешката и се разсмя. После погледна клоуна и каза:

- Вие клоун ли сте?

- Истински! Аз съм Клоунът Гогата. Приятно ми е!

- Аз съм Ники. - усмихна се момчето.

- Какво си увесил нос Ники.

- Нищо - увеси Ники още повече нос, след като му напомниха, че е увесил нос.

- Хмм. Е все пак. Понякога най-големите храбреци са най- уплашени…

- Аз не съм уплашен! - каза Ники, но не бе разсърден, по скоро уплашен.

- Е значи не си храбрец?

- Храбрец съм! - усмихна се Ники - И малко ме е страх - каза той тихо и погледна мониторът, който бе прикачен с изводи и за неговите гърди. - Имам болно сърце.

Гогата си помисли малко. Искаше му се да разсее момчето. Самият той се нуждаеше да разсее себе си. Гърдите не го боляха вече. Ако малкият му съсед по легло беше дори и поне малко толкова уплашен, колкото Гогата беше преди не повече от половин час, той трябваше да се опита да му помогне с клоунските си смешки.

- Искаш ли да направя един номер? Тогава можеш да забравиш за болното си сърце. Смехът лекува, сам знаеш.

Момчето кимна. Гогата стана от леглото. Той се наведе напред и се изправи на ръце. Престилката, която го покриваше се смъкна до главата му и откри шарените му гащи. Това или стойката на ръце, не е сигурно, разсмя Ники.

Мониторите, прикачени към клоуна се разпищяха. След секунди сестра отвори вратата и надникна в стаята:

- Лягайте в леглото. Та как може? Та вие току-що едва ли не преживяхте инфаркт. Какво искате - нов ли да си докарате?

- Извинете, госпожо. Аз просто исках да отида до прозореца. Да се полюбувам на гледката. - каза клоунът и намигна скришом на Ники.

- Ама какви гледки?! Веднага се върнете в леглото…

След като си легна, сестрата направи нещо с монитора и той спря да пиука и после излезе от стаята, Гогата пак остана сам с Ники.

- Знаеш ли много смешки? Но моля те не ставай - не искам сестрата да ти се кара пак - попита Ники.

- Разбира се, че знам. Мога да ти разказвам смешки докато оздравееш.

- Аз няма да ozdraweq. Дочух какво каза докторът. - каза последното Ники тихичко, толкова тихичко, че даже май не се и чу, а Гогата само го подразбра.

Той се надигна на лакът, като хвърли внимателен поглед на мониторът, после погледна сериозно Ники.

- Ха на бас. На бас, че ще си тръгнеш здрав от тук. Смехът лекува. И знаеш ли кое е главното за всяка смешка да е наистина смешна? - попита той.

- Кое?

- Никога не я повтаряй в едно и също представление.

- Е разбира се - съгласи се Ники - Но можеш ли да ме разсмиваш докато оздравея без да се повториш?

- На бас - попита Гогата и протегна ръка с изправен палец.

- На бас - отвърна Ники и двата палеца се срещнаха в пространството между леглата им.

Гогата започна със своите смешки…

....

- Доктор Георгиев. В трета стая…- каза сестрата на докторът, който пишеше нещо на компютъра.

- Да?

- Клоунът разсмива болното дете!

- Е?

- Вчера лежаха будни до 11 часа. Днес от сутринта се смеят…

- Tова е прекрасно?

- Но няма ли да му навреди? На детето?

- Смехът - не. Друго му е навредило. На неговите години подобен инфаркт е смъртоносен. Чудо е, че е все още жив.

- Значи да не правя нищо?

- Нищо? Не...Смейте се и вие. Колкото и когато можете. - каза доктор Георгиев, но не изглеждаше да му беше смешно, даже много тъжно. После се обърна към компютъра и продължи да пише.

…

Гогата и Ники се сприятелиха - та как няма да се сприятелят, когато споделиха толкова много щастие? Момчето се заливаше от смях, а клоунът - е за един клоун детенце да се смее на смешките му е най-голямото щастие. Той измисляше най-различни каламбури -   вицове, представления - сестрата се умори да тича до стаята му заради пиукащия монитор, но и тя като видя, че Ники се смее и е щастлив прости всичките прегрешения на Гогата. Дните си минаваха, а Гогата бе неизтощим. Измина седмица. Той даваше на детето всичко, което бе стаил в себе си през годините като клоун - всичко, което имаше, всяка шега, която бе запомнил. Той разбира се не повтори нищо и така смешките винаги бяха нови. Но наближи и времето, когато и той започна да се замисля. Май му бяха останали само няколко смешки. Наближаваше краят на репертоара му. Колкото по-близо се приближаваше до края в него се надигаше едно странно усещане и странна умора. Той знаеше, че клоуна, никога не трябва да разкаже и последната си смешка, да направи последната клоунада. Защото тогава - е нещо лошо щеше да се случи. Той не знаеше какво точно, но знаеше, че не трябва да казва всичките си шеги. Това беше така да се каже тайната на клоуна. Но той не можеше да се спре. Ники трябваше да се смее. Сякаш смеха го поддържаше жизнен и даже го караше да се чувства по-добре. Така дойде времето за последната шега, за която Гогата се сети. Той си мислеше за нея отдавна но реши да я остави за последно - не че беше най-смешната, но бе подходяща да остане за последно.

Гогата взе едно малко огледало и го подаде на Ники.

- Ники, погледни лицето си.

Ники се погледна. Нещо във вида му го накара да си спомни болестта му и той даже малко се натъжи. Гогата взе червения си нос и го сложи на носа на Ники, после седна на леглото си уморен, легна и се обърна настрани - да подремне.

- Виж се пак - каза той тихо, вече в просъница. Ники се погледна. Изглеждаше смешно с големия кръгъл клоунски нос покрил половината му лице. Той се разсмя.

- Хайде Гога, давай още - каза детето живо, но Гогата спеше дълбоко.

…

Сестра Петрова влезе в кабинета на доктор Георгиев. Тя току-що идваше на работа. Той стоеше до прозореца и гледаше навън. Беше весел пролетен ден, априлското слънце влизаше през прозореца.

- Какво има докторе?

- Хубаво е времето, нали Нели?

- Да, докторе.

- Хубав месец е Април. Хубаво е да си жив през Април…- докторът се обърна към сестрата и каза.- грешал съм за момчето. Направихме му изследвания - уж имаше големи изменения, а сега сърцето му е...е като на деветгодишно момче...здраво деветгодишно момче.

- Вие се шегувате!

- Напротив - изписахме го тази сутрин.

- Докторе, какви чудеса стават!

- Да, стават чудеса. О - и клоунът - за жалост се влоши. Почина през нощта. Масивен миокарден инфаркт. Разви се много бързо. Странна работа...

- Горкия той. Пак ли правеше маймунджулъци? - тя имаше предвид преди инфаркта, но доктор Георгиев не я разбра, май. Той отговори замислено:

- Като умря ли? Маймунджулъци? Странно. Не...Смееше се.