Последната спирка на нощния автобус

Интересно - помисли си тя - какво става с оживените улици по това време на денонощието. Не за първи път пътуваше с този автобус, но сякаш за първи път усети улиците толкова празни. Или това беше сърцето й.... Поогледа се. Непознати физиономии с едно и също познато изражение. Всеки един от тях беше хванал този последен автобус за да може най-накрая да сложи край на уморителния работен ден. Едни от тях се връщаха при семействата си, където ги чака още работа, но и много топлина и приятни емоции в прохладната есенна вечер. Други пък вероятно отиват на гости на човек, който не бяха виждали отдавна, може би и на някой купон или пък на романтична вечеря на свещи. Всеки имаше някаква посока. Всеки ли? Тя за породен път са зачуди къде отива, по дяволите. Може би там - някъде при дяволите в самотата на студената й стая.
Въздъхна и отново пренесе погледа си навън през прозореца. Нямаше задръствания, нямаше пешеходци и дори спирките бяха празни. Явно всички в последния за този ден автобус слизаха на една спирка, за да продължат в различни посоки. Колко самотно - помисли си тя и въздъхна. Едва сега, след толкова време, успя да си поеме дълбоко въздух. Беше болезнено, но поне усети, че диша. Изгаряше я някаква ужасна болка в гърдите вече месец. Защо ли? Какво така я боли,че не й позволява да яде, да диша, да се смее и да живее?
Уличните лампи се редяха една след друга. За миг тъмнина и след това някоя друга лампа огряваше лицето й. Как интересно и самотно светят те тази вечер. Тя се замисли, че ако се вгледа в тъмнината, може да открие повече неща, отколкото в светлото поле на пътя. Впери поглед в нищото и се опита да се сети как то изглежда през деня. Тя минаваше всеки божи ден по няколко пъти по този маршрут и  се сети, че на практика не го познава толкова добре. До нейната спирка има време - може да си поиграе със светлините до тогава. Редуваха се светли и тъмни петна и тя усети, че от взирането в нищото очите й натежават. Но не смееше да ги затвори и затова отново насочи вниманието си към пътя. Може би ще открие нещо познато. Светлината сякаш ставаше по-силна, а очите й се предаваха по-бързо, отколкото би й се искало. Изведнъж се унесе в седалката и всяко подрускване на старият и развален автобус й действаше като люлеене за сън. Със затворени очи сега тя по-лесно усещаше тъмните и светли петна на уличните лампи. Всяко озаряване обаче й припомняше нечие лице. Не бе много ясно чие е, затова тя ги отвори задъхана и уплашена да не би да е неговото...
Отново болезнена глътка въздух. Сети се за него. Огледа се и си почувства отново сама в препълнения автобус. Защо се прибира? Къзе се прибира? У дома ли?! Домът не е ли там, където е сърцето? Но къде сега е нейното? Даде го преди доста време. Бяха още деца, но тя не на игра му го дари. Без да търси нищо в замяна. Той го прие и си поигра със своята детска наивност и когато то му стана вече непотребно, го остави при останалите си играчки. Защо не й го върна?
Светло-тъмно, светло-тъмно, минало-настояще... Редяха се отново полетата на пътя. Тя отново затвори очи и в този момент светлото петно на уличната лампа я озари и пред нея се появи неговият образ. Рязко отвори очите си и се огледа. Почувства се уплашена като малко дете, което се буди посреднощ от кошмар и търси прегръдка, в която да се скрие. Тя обаче беше сама...

Ето я - последната спирка на последния автобус. Отвори по-широко очите си и въздъхна сякаш за последно. С бавни крачки се нареди зад другите хора, слизащи на тази спирка. С някои от тях се познаваше, но тази вечер явно на никой не му се говореше. Слезе и застана под уличната лампа. Искаше й се да им благодари - благодарение на тяхната светлина тя видя своята собствена светлинка... Видя го пред себе си след толкова време на самота и празнота. Не беше ли странно нещо животът. Сега можеше да го види само със затворени  очи под мъждукащите светлини на уличното осветление. Усмихна се на себе си и се огледа - всеки един от спътниците й сега поемаше различен път в тъмнината. Тя бавно пое сили и направи първата се крачка към мястото, което накратко наричаше дом. С всички тези самотници тази вечер тя беше пътувала в последния автобус за вкъщи. А последна винаги идва надеждата. И, за съжаление, понякога последна си отива. Спря се пред входната врата и погледна към празната и леко осветена улица. Интересно - помисли си тя.