Последните дни на септември

      У хората по най-странен начин са заложени различни страхове и желания – някои имат алергии от определени храни, други не понасят насекоми, трети страх от тъмно. Аз не обичам да пътувам на запад - така винаги първото нещо, с което те посреща всяко населено място е гробище. То стои  сякаш изтикано  извън градовете и селата като тъмен етикет на страданието. Обратно, мисля си, първото, което трябва да видиш на влизане трябва да носи със себе си някаква приветлива нотка, полуусмивка. Дори - далечно намигване.
      Изтокът е друга история. Прегръщай залеза, целуни звездите, ако пътуваш на здрач и продължавай по пътя начертан от Зорницата. Изтокът винаги е лъхал на древност, тайни и омая - един тъмен зов. И когато можех да избирам равностойно винаги го препочитах. Но онзи път  растенията, за които пишех дипломната си работа растяха само по склоновете на планина на запад от моя град.
      И ето как станаха нещата - реших да ги видя от първа ръка тези сини мъници, дето цъфтят през късния септември само там, далеч - в Пирин. Учебниците почти  нищо не казваха за тях и ето, че ако свършех добре работата си в един далечен ден с мъничък шрифт под някоя страница на учебник по ботаника, някой ще се сети да напише “задълбочени разработки за растение еди-кое-си бяха направени от” и там ще се мъдри моето скромно име. Разбира се, че няма да впечатля никого, но аз все пак се наех с тая работа и пропътувах седем часа с автобус, за да стигна до най-удобната точка, от която да диря растението - село Орляне в западната част на Пирин. Тук, както ми каза баба ми,   живеела доведената й сестра  и съвместно с работата, която нямаше да отнеме повече от два-три дни, щях да я видя тая старица, че и някоя друга роднина. По думите на баба ми в селото живеела и една от внучките на нейната сестра, която се очаквала скоро да се жени за местно момче. Другите й две сестри отдавна се разбягали към по-големите градове, но тя решила да остане. Потърсих на картата къде се намира това село и то по местоположение чудесно съвпадна с ареала, където щях да диря моите растения.
       Свързахме се със сестрата на баба и уговорихме бъдещото ми гостуване. Тя ведро прие и каза, че с радост ще ме чака. Спомена и за скорошната сватба и даде да се разбере, че трябва да поостана за тържеството. Тонът и интонацията й не загатваха и бегла възможност за отстъпление. От разговора по телефона ми стана ясно, че тая жена е зажадняла за приказки и контакти. Предусещах как любопитните й очи ме поглеждат, преценяват ме за кратко и сетне върху мен се изливат потоци от въпроси - как я караме, кой с какво се занимава, за сестра й, за друго, за трето. Познавах хора, които  много обичат да си бъбрят и не просто, те го правят тъй, все едно, че цялото време на света е пред тях. Недка, сестрата на баба, по моята бърза преценка, бе точно такъв човек.
        Тръгнах след няколко дни в посока запад с автобус - час, два - цели седем, заедно с прехвърлянето през градовете. Е, най-сетне пристигнах. На пръв поглед изглеждаше каквото го очаквах - малко и безлично място, лишено от всякакъв динамичен живот, затова пък природата дори и по сумрак впечатляваше - отпървом погледът ми се спря на изсечените склонове нагоре над селото, покрити с гъсти тъмнозелени гори. Отдясно лъкатушеше малка река.
         Шофьорът на автобуса спря, колкото да сляза и веднага побърза да продължи нататък, все едно, че се боеше някаква частичка от селото да не остане в автобуса. Огледах се наоколо, нямаше жива душа навън. В къщите напред тук-там се забелязваха светлинки, но странно защо в топлия семптември нямаше никой по тесните улици. Те бяха обградени със скупчени около тях  къщи, тъй нагъсто, сякаш земята за живеене е скъпо отвоювана от природните сили и планината-мащеха. Дворовете  бяха пусти, детска глъч също не се чуваше. Както го гледах селото не беше малко на къщи, но в колко ли от тях живееха хора? Някакво предесенно униние бе прибрало хората по домовете им и навярно някои от тях сега виждаха през малките си прозорчета непознатият младеж на спирката.
       Изчаках няколко минути и след това поех бавно по една дълга улица  с надеждата да видя каъв да е  човек, за  да го попитам за улицата, където живееше  леля Неда. Такъв от никъде не се виждаше. Човек, на когото са му обещали да го посрещнат на единствената възможна спирка на някое място, не заслужава да се чувства глупаво, но точно така се чувствах аз. Как можех да намеря улица и номер в непознато място, като нямаше означения нито за едното, нито за другото?
       Извиках през оградата стопанина на една що-годе по-голяма къща, която светеше. На нито една от тукашните къщи нямаше звънци. Старчето, дето се показа отвътре, отначало доста ме учуди с местния диалект и се наложи да го помоля да ми повтори, а  сетне и да потрети  упътването си. От думите му излезе, че съм подминал търсената къща. Благодарих му и се насочих към дома на леля Неда.
       Тук също се наложи да викам. Отначало в никоя от стаите не светеше, а след това в реда на доминото една след друга светваха стаите. Чу се едно далечно - Стефчо, ти ли си, последва пауза от няколко секунди и едва след това  вратата на къщата се отвори. Странна работа - старицата май се опитваше да разбере дали не съм в антрето й.
     Показа се една побеляла глава, взираща се към вратата на двора, зад която бях аз.
       - Аз съм, лельо Неда, аз съм. Автобуса ми малко закъсня, та и затова леко се залутах, докато намеря къщата - две кафяви старчески очи се впиха в мен. Може би те се опитваха да й помогнат да разбере дали някога преди не ме е виждала. Лицето й лъхаше някаква старинност, която идваше не от годините й, колкото от еднообразния живот, който надява рамки не само в мисленето, но и отнема всяка оптимистична свежест, всяка ведра жилчица по лицето.
       -Добре, Стефчо, влез. Приближи се, да  видя и аз сестрини внуци - ако имаше някаква невидима ръка, която уеднаквяваше всичко в това село и го правеше безинтересно и вяло, то тя не бе докоснала душата й.
      Леля Неда ме въведе в къщата и аз успях да се убедя, че животът, който не ме посрещна допреди минути отвън, енергично се бе настанил вътре, в къщите. Стаите бяха приятно подредени, с множество меки постелки по повечето мебели. Имаше бухнали, приличащи на одеяла, кавьорчета по стените, редуващи се с гоблени. Колкото и гоблени да видях, всичките бяха с ловджийски мотиви. Усетила, че ги разглеждам с видим интерес, тя ми обясни, че изображенията в тях са по желание на мъжа й: на младини бил страстен ловджия. По-късно, след войната, намразил всичко свързано с оръжията, но пък, когато преди десетина години жените в селото захванали да шият гоблени, той пожелал  имено такива картини. Понечих да я попитам жив ли е, но тя, предугадила въпроса ми, побърза да  каже, че е отишъл в съсед - там се били събрали по приятелски  да пийнат по някоя чаша и да побъбрят.
       Фокусът на разговора постепенно започна да се измества към мен. След встъпителните приказки последва масиран и продължителен разпит, замаскиран под формата на заинтересованост към далечните за нея роднини. Думите ни се проточиха и при условията на взаимно съгласие ние приключихме едва когато последните ни приказки леко докоснаха настъпващата нощ. Тя се беше надвесила над селото като уморена и далечна ръка, носеща  кротост и измамливо спокойство.
       В стаята, в  която ме бяха настанили, нямаше телевизор и аз извадих от багажа си книга, която предвидливо бях взел за вечери като тази. Произволно я избрах от един шкаф у дума, който рядко отваряме. Беше подвързан от стари вестници  роман от слабоизвестен  автор и започваше с тежко и безлично  описание на селце, много приличащо на това, в което бях в момента. Имах желанието тя  да ме приспи, но колкото повече я четях, толкова повече се изпълвах с досада, която не предизвикваше унасяне. Не ми трябваше много време за да установя, че занимание с тази книга си е скъпо пропиляване на време, съизмеримо само с протяжния разговор със старицата преди час.
       Тъй и тъй незаспиващ, реших да седна на пейката пред къщата, додето не почувствам физическа нужда от сън. За моя малка учуда преди мен там вече седеше внучката на леля Неда. Беше различила стъпките ми при преминаването на двора и щом се приближих тя първа ме заговори, без да се обръща към мен.
      -Не заспиваш, защото ти е скучно, защото на чуждо място  трудно заспиваш отначало или просто искаш да се порадваш на красивата природа, която изпълва с живот всяка глътка въздух тук – реши, че е превъзнесла малко привлекателноста на мястото и тихо се изсмя на последното си предположение. - А може би тайно си се надявал  да видиш хубавата внучка, седнала на пейката отвън - от начина й, по който започна, реших, че и аз ще фамилиарнича с нея.
      -Хубавите внучки не се ли представят първо. Това, че не посрещат гостите си вече го разбрах. Задушно ми е. Ами ти?
      -Аха, задушно ти е, Стеф - спомена името ми за да покаже, че все пак знае името ми. - Аз съм Диляна. Задавам си разни въпроси и те не ме оставят на мястото ми в леглото.
     - Ти си тази, която скоро ще се жени, нали? - имаше приятни пъстросини очи, които, ако ме бяха погледнали сигурно щяха да ми заприличат на късчета лед. Това, че тя не ме гледаше не ми пречеше  да я наблюдавам  в  профил.
     Тя  потвърди без думи, просто кимна с впити една в друга устни, както го правеха малките момичета, когато ги е срам да говорят с възрастни.
     - Дали тези въпроси не са свързани с бъдещия младоженец? - продължих аз.
     - Точно стреляш, каубоецо - погледът й все още не се отделяше от земята. Очевидно нещо я държеше замислена, както биваше човек неуверен,  застанал пред широка пропаст. Понякога в такива моменти човек е способен на импулсивни действия, каквито не би предприел в един по-ранен момент, нито пък разумно обяснил  по-късно. 
     - Ще вметна последни думи по темата. Това място, мисля, че не може да остави скрити изневери. Останалото е да не пие и да не бие, с  другото се свиква.
     - Да, тук не могат да останат скрити неща за дълго време... - тя пак се замисли нещо, с което нейната първоначална свежест взе да тъмнее като нощта над нас. -  Тук - думите й  искаха да покажат, че съмненията й водят  извън това място. – Необяснимо е, че човек винаги предпочита за себе си този, който ще обича най-много, вместо онзи, който него ще обича най-много.
     Не исках да се намесвам в чужди истории, още повече, че щях да съм тук няколко дни, ала последното й изречение беше толкова вярно, че аз се отказах да мисля над него. То сякаш ни е съпътствало винаги. 
     -Виж, на мен отвън ми е по-топло отколкото в стаята и затова се насочвам нататък. Оставям те тук да мислиш, но знай, че от много тревоги хубавите внучки могат да изгубят от красотата си. Освен това не обичам да ми викат Стеф. Шегувам се за последното, лека нощ.
    -Лека, каубоецо. С другото се свиква, казваш?
    -Абсолютно - потвърдих аз и влязох в къщата.
    Чудодейно бързо започнах да се унасям в сън и помня, че една от последните ми мисли преди да заспя беше, че това момиче ми изглеждаше по-скоро замислено дали да направи нещо, отколкото дали приятелят й и е верен. А може би имаше някаква връзка между едното и другото. За мен това нямаше никакво значение и след като си дадох сметка колко трябва да съм уморен от пътуването, заспах толкова сладко, все едно, че бях малко бебе, а около мен кръжат дузина орисници.
    Твърд шум от тропот на човешки стъпки, идващи от горния етаж, ме събуди далеч след полунощ. Нещо се беше случило горе, помислих си аз, а междувременно стъпките се умножиха. След тях  започна и нетих говор, който се препращаше през заспалата тишина. По звуците се четеше припряност, идваща от събитие, чието решаване не търпеше отлагане. Заслушан в шума отгоре, не бях усетил  отварянето на вратата до мен, затова и няколкото думи, идващи от там ме уплашиха до леко стресване.
     -Извинявай - беше внучката на леля Неда. - Ако можеш ела да помогнеш. Има пожар в селото, баба го видя през прозореца. Ако решиш да дойдеш  ще се ориентираш лесно. Ние ще бягаме да помагаме.
       Потвърдих без никакво замисляне и след като тя затвори вратата започнах светкавично да се обличам. В бързината около обличането за миг се спрях, загледан в отпердените прозорци - отвън тъмнината, като опулено демонично животно надничаше към мен. Нощем предпочитах прозорците да са закрити от пердетата, затова и съм сигурен, че снощи съм свършил тая работа. Неволно всяка жилчица в тялото ми потрепна като далечен пулс под вода. Някой бе влизал в стаята ми.
         Без да имам много време за разсъждаване върху съмнението си, секунди по-късно, аз вече заключвах празната къща и без да ги търся, пламъците  сами се намериха в очите ми. Оранжевите островърхи езици на огъня ритмично се стрелкаха към черното небе, губеха се в него, хвърляха ярки светлини в притихналото селце и сетне пак се спускаха надолу. Удивен, както човек обикновено се впечатлява от една едновременно плашеща, но и страховита гледка, аз с лек бяг се насочих  към пламъците. В шума на стъпките си различих още един чифт, по-бързи от моите, но  звукът им идваше по-далечно и глухо. Трябва да са били на повече от двайсетина метра зад мен или пък някъде встрани. Вероятно малко по малко доста хора щяха да се съберат при пожара, за да помогнат. Едва ли щяхме да спасим нещо от тази къща, но, надявах се, да успеем да спрем прехвърлянето на огъня към другите къщи. Унесен в мисли, неусетно свих в ъгъла на следващата улица и леко увеличих темпото.
         Някъде зад мен бягащият  човек, уверен, че улицата е пуста и никой не го вижда, понечи да хвърли нещо срещу празната къща.
         Без да усещам и най-малко задъхване аз бързо се носех край хорските къщи, тласкан и от призрачния отблясък  на огъня, прокрадващ се от близките прозорци. С тези искрици подхвърлен живот ниските тухлени постройки изглеждаха сякаш скоро ще  довършат дългия си сън и ей сега ще се размърдат като тромави великани. Откакто вчера поех с автобуса насам усетих пробуждане на детските ми страхове. Един след друг те започваха  да се приближават  към мен. Аз не можех да  се отърся от мислите си, не можех да спра и да погледна това тъмнолилаво  небе, каквото нямаше никъде другаде. Не можех да погледна и онези нежнопоклащащи се дървета, задрямали от десетилетия върху далечните склонове, заедно със заспалите в тях  птици - някъде напред една стихия разрушително поглъщаше останки на някогашен труд.
      Бях далеч и нямаше как да чуя глухото издрънчаване от счупен прозорец. Един змийски език просъска в стая, не далеч от тази, в която бях преди малко
       Улиците свършиха и аз стигнах до мястото. Гледката не бе стряскаща, а по-скоро предизкваше жалост. Горящата къща бе неумолимо обхваната от яростни пламъци, които скоро щяха да я довършат. Неприятно приличаше на агонизиращо животно, принесено като жертвоприношение на някакви диви същества.
       Къщата бе необичайно голяма в сравнение с останалите в селото. Намираше се съвсем на края му, дори сякаш  отделена от него, чрез големия си двор. Тук големи дворове нямаше, всичко бе тъй скупчено и нагъсто подредено, все едно че ако би съществувала по-отдалечена къща, тя би била отхвърлена от останалите, заради пожеланата свобода, отхвърлена като недъгаво животно от стадото си. Наоколо имаше доста хора, но малцина помагаха в гасенето - каквито и усилия да се приложеха, нищо нямаше да бъде спасено и хората го знаеха. Повечето от тях мълчаливо гледаха огъня прихванали децата си за раменете. Малките винаги биваха една стъпка пред родителите си, когато отнякъде се появеше нещо тъмно и пасно в сърцевината си. Децата  искаха да са по-близо до това нещо, макар и по-малко да го разбираха, но по-силно усещаха.
       Обръчът от хора, събрали се около пожара от време на време се разкъсваше от мъже, които носеха кофи с вода. Сами разбиращи, че каквото е имало да изгори то вече е пепел, те правеха това, за да не стоят с празни ръце като останалите. Част от водата се хвърляше в тревата около къщата, за да не може огъня да се прехвърли към другите къщи. Земята бе доста подгизнала и въпреки това мъжете като в унес продължаваха да носят нови кофи. Селяните не спираха да идват, но разбрали безполезността си, запитваха по някоя дума стоящите до тях и на свой ред се вглеждаха в пламъците. Най-лошото не се бе случило - хора в къщата не бе имало. Семейството  ползвало къщата само като вила, макар че доста често я посещавали - почти всяка събота и неделя. По всичко личеше, че това е умишлен палеж.
     Пожарната кола  пристигна шумно и  наблюдателите се престроиха, за да могат да продължават да гледат, след като направят път на колата. Ядовити забележки нямаше - закъснението се обясняваше с отдалечеността на най-близкия град и лошия път, по който  и мизерните автобусчета едва пъплеха. Пожарникарите чевръсто размотаха водните маркучи и скоро загасиха огъня. Ярката червена картина бързо бе скрита и мястото  се покри с тъмнина.
      Огнената феерия бе свършила и хората трябваше да си идат. Тревогата сякаш не бе отминала, защото не  бе и идвала у никого.
      Като лек вятър из тълпата се понесе шепот. Сякаш, за да разсече новите съмнения, от тъмнината дотича жена и запъхтяно извика: “Денкината къща! Бързо идете, гори. Божичко, поразениците живи ще ни изгорят!” Едва изрекла думите, краката й се олюляха и тя бързо  се сви към земята.
       Мигом всички  впериха поглед нататък. Наистина в далечината една притулена в мрака светлина меко присветваше. От общия куп, спрял почуден от новата вест,  се показа някаква жена, която, по-късно разбрах,  живее в съседство  на горящата къща, а самата тя е необитаема. Тя раздели хората пред нея и безмълвно протегна ръка, сочейки посоката на къщата й. Вцепенението й  обаче не можеше да продължи повече, защото огнеборците  я повикаха към пожарната кола и заедно с нея отидоха към новия пожар.
       Събитията започнаха съвсем да придобиват тъмна окраска. Ако имаше нещо, което ме стресна около горящата къща преди малко, то  това бяха  спокойните очи на насъбралите се хора. В тях нямаше учуда, нямаше дори и неясна, питаща нотка. Това бяха ясни очи, които криеха нещо. Те изглеждаха сякаш селото или къщата имаха някакъв грях, за когото местните са знаели, че ще дойде ден на възмездие. С втория пожар бледите нюанси на съмненията изчезнаха и ситуацията придоби своя реален образ.
       Голямата група наблюдатели напускаше първото място на стихията и бавно започна да се измества към вътрешността на селото. Вече нескрито се поде разговор за вероятните подпалвачи, който по-скоро приличаше на разказ, допълван от различни гласове. Историята водеше началото си две години назад от едно горещо лято. Отново през септември. Тогава близо до селото се настанил малък катун с цигани билкари. Когато разпъвали палатките и кожите си те обещали да стоят не повече от десет дни. Годината обаче била щедра към тях  и планината  народила много от техните билки. Нямало как да съберат дивите си растения за толкова кратко време, затова поискали седемица-две повече от уговореното. Ако нещата в селото зависели само от мъжете, те свободно биха ги оставили да стоят колкото време им трябвало, но се наложила думата на по-възрастните жени. През миналите дни те гледали вечерните огньове при палaтките и приготвянето на различните отвари и се уплашили да не направят “тия новите” някоя магия на селото и поискали от мъжете си да ги пропъдят. Макар жените да твърдели за опасенията си от прокоби, те всъщност се страхували мъжете  или  децата им да не се изкушат от някоя от по-младите циганки. Всяка от тях била не по-малко красива и от най-хубавите момичета в селото, и кожата им по-иначе, по-бяла. Не били жени, а демони.
         Пропъждането било грозна гледка - шумно, с викове и обиди. Пришълците настоявали, че това е естествената им прехрана и тръгнат ли си, се обричат на глад и вдигали на ръце малките си деца. Разплаканите им очи се вглеждали в студените лица, които искали  да ги изгонят. Разправиите свършили късно вечерта. Мъжете надделяли и циганите трябвало на другата сутрин да стегнат багажа си. С това обаче не се свършило всичко: сред скандалите и обидите едно от най-малките  циганчета, около четиригодишно, избягало от катуна без да бъде забелязано от никой в суматохата. Липсата му открили едва на другата сутрин. Всички цигани оставили събрания багаж и се пръснали из гората да търсят детето. Селяните също се включили в търсенето - всички те носели една горчива ядка  гузност за изчезналото дете. Четири дни всички  заедно обикаляли  от съмване до късно през нощта, но без успех. Дошло най-тежкото - хората разбирали, че такова мъниче не може да стигне далеч, още повече, навсякъде вече било пребродено. Никой не го казвал, ала всички го мислели - реката.
      Не минало много търсене и трупът на удавеното дете бил намерен. Селото изтръпнало. Прогонването завършило с безвинния живот на дете.
       Гонячите и техните жени потънали в земята от срам и вътрешно се проклели. Те чакали и тежки думи от майката на детето, но при заминаването си тя, посърнала от мъка, казала само: ”Ние дойдохме мирно и с добро, а вие  ни напъдихте като болни кучета. Вие погубихте детето ми. Тежките мисли за това ще са ви наказание. Ние няма да се върнем повече тук, както няма да се върне и мирът в това село”.
        Хората разказаха историята по начин все едно, че се е случило на друго място, а те само разказват чутото. Накрая обобщиха само, че все пак болката на майката ги е върнала за тая беля до селото, но едва ли ще бъдат намерени, нито пък обвинявани, защото страданието по умрялото дете не е равностойна на материалната загуба. Надяваха се с тия две къщи да приключи всичко. Съмнения върху други хора не се хвърлиха и всички бяха убедени, че циганите са единствените възможни извършители. Къщата, която гореше в другия край на селото беше необитаема, а  наследниците не дошли нито веднъж след погребението на бабичката. Един от селяните подхвърли, че нещастието с необитаемата Денкина къща, няма нищо да промени, ала пожарът с онази, голямата, може да отложи сватбата на Диляна и Марин. От последвалите приказки разбрах, че Марин е по-големият от двамата сина на собственика на изгорялата къща. Последната информация ме накара да се замисля и аз неволно свързах две невидими нишки.
          Денкината къща се оказа на улица едновременно съседна и успоредна на тази, на която беше къщата на моите домакини. Когато стигнахме до нея пожарникарите тъкмо потушаваха най-малките останали пламъци. Тук вече нямаше какво да се види и придошлите хора, които бяха доста по-малко от първия случай, бързо се разотидоха.
          През следващите дни, без да се случват никакви по-особени събития, аз, свършил това, за което бях дошъл, на третия ден от престоя си вече със стегнат багаж, достатъчен набор от растения и съответните за тях знания се насочих към същата спирка, на която по-рано ме хвърли разбития автобус. Първият път не ме посрещна никой, но този път имах изпращач - Диляна. Вървяхме мълчаливо  из прахоляка и отново бе доста топло, както в онази вечер на пейката.  Искаше ми се да я питам нещо, за което втори случай нямаше да имам. Извърнах глава към нея и за първи път установих, че и тя ме е гледала.
           - Мотивите ти аз не зная, но това, че посегна и на Денкината къща беше хитро измъкване. Мисля, че никой няма да те заподозре. Ако не  искаш не  ми отговаряй, но ми се ще да те питам за какво беше цялата работа.
            Тя се усмихна сякаш беше развалила къщичка на птици.
           -Беше ми задушно и ми се въртяха някакви неща в главата. Ти няма от къде да узнаеш, но може би Марин си го заслужаваше. Въпреки, че и той няма да св....
            Автобусът ми тъкмо спря на спирката и със свистенето си заглуши последните й думи. Лекият вятър, който създаде повдигна косите й и те забрамчиха лицето й, като черно було. “Да свърже събитията”, довърших мислено нейните думи. Дадох знак на шофьора да зачака няколко секунди и се обърнах към нея.
            - Довиждане, благодаря ви за престоя - не исках да казвам гостоприемство, защото щеше да звучи лицемерно, - и ти пожелавам по-приятни случки напред.
            - Мисля, че се сещам за една такава, която ме очаква скоро.
            Думите й ме накараха да се засмея шумно.
            - Каквото и да правиш аз трудно мога да те разбера - това момиче беше родено да изненадва хората.
            -Затова пък с  останалото се свиква. Нали така?... - и тя ме изпрати с една прекрасна закачлива усмивка, която вероятно караше хората да забравят предишните й действия.
             Половин час след като се качих в автобуса неволно погледнах  набраните  растения и забелязах странна прилика между пъстросиния им цвят и очите на Диляна.
             Може би не бяха изминали повече от две седмици откакто се върнах у дома, когато по пощата аз и семейството ми получихме покана  за сватба. Мисля, че беше редно в сватбения букет, да сложа и от растенията, които ме отведоха в онова странно село.