Последното писмо до баща ми
Изсънувах те. Във всякакви откачени варианти. Ти си химера. Утопия. Планета, на която няма живот.Ти си някакъв... има те там някъде, но какъв си точно, кой си? Не знам. Вече се страхувам и да разбера. Преди се обвинявах, пишех ти писма и ги пусках в произволни пощенски кутии. Празнувах ти рождените дни. Самолинчувах се, после те мразех, ненавиждах те. Исках да наема някой да те гръмне. Днес сякаш се примирявам. Но не защото се идентифицирах в твоето безразличие. Разбрах че си бил един осеменител – развъждащ пагубно омраза към самият теб. Тя те разяжда, разяжда и мен и ме пълни с гняв. Преди да заспиш е най-трудно, нали? Съвестта е като тежка пиянска нощ. Искаш да гледаш нагоре и тавана да не се върти? Искаш да се отпуснеш и да заспиш? Но не можеш. Безброй ръце се спускат от лампата и те душат. Ще повърнеш. Съвестта не спи. Тя се върти. Като земята. Не си мисли, че ще забрави за теб, нито за мен.Тя гризе. Истината се сбръчква, започва да се изкривява, да гледа кривогледо и да се мята като риба на сухо. Ставаш животно, човек без идентичност. Така както аз не открих своята идентичност в теб – никога. Не успях да се припозная в очите ти, да видя нещо топло в тях. Ежеминутно умирах и там в смъртта си със зъби се борех да остана човек, да не полудея, да се опомня, да бъда честна. Чувствал ли си се някога прикован на инвалиден стол? Да, в страхотно физическо състояние съм, но ти изряза смислената част от мен – сърцето. Някой срещал ли се е със съдов хирург скоро? Такъв хладнокръвен и безразличен. Като теб. Аз не! Макар, че преди съм искала. Да така е. Вероятно разочарованието щеше да е адски болезнено, но кажи ми има ли нещо по-лошо от безразличието? Едно дете на четири...него ли мразиш? Не отговорих ли на твоите очаквания? Или беше прекалено заслепен и зает да създаваш новото си семейство – с още две деца, които ти натовари със своята омраза. Дори сега, когато имам дете ми е сложно да намеря някакъв правдив и читав отговор. Да се смиря? Да погледна над нещата...опитвам!
Опитвам се да те оправдая по дяволите! Помогни ми, кажи ми как си искал да избягаш далече. Някъде на Запад от миризмата на мухъл, евтини манджи и мизерия. Кажи ми, че любовта ти се е превърнала в омраза, която си проектирал и върху децата ѝ. Излъжи ме, че не си можел да я контролираш, нито новата ти изгора, която е поставяла условията си. Обясни ми, как не сме се вписвали в новите ти планове, моля те. Искам да ми кажеш нещо – една смислена причина, заради която не ме потърси трийсет години. От всички тези мои емоции ли те е страх? Знаеш ли, дори не знам как да се обръщам към теб. С гумичка по детски ни изтри. Не го вярвах, боготворях те. Лъжех брат ми, че "другата" година, ще се върнеш и той ми вярваше. Бях повтаряла тази лъжа толкова пъти, че накрая и аз повярвах на нея. Когато бях в 4 – ти клас, 1994–та година помниш ли? Стоях пред новият ти адрес, в новият ти град. Попитах за теб пред сградата, а те поискаха да се представя. Спомням си, сякаш беше вчера, колко гордо и високо заявих: "Аз съм му дъщеря и се казвам Силвия." Ха ха! Изстрел в слепоочието. Бум! "Имам и по-малък брат. Казва се Владимир." Бум! Хората се спогледаха. "Нещо се бъркаш момиченце, този човек има само една по-малка дъщеря." Убеждавах ги , че не е така, а те ме гледаха сякаш бяха видяли мръсните ти гащи. Най-накрая ми повярваха. И какво от това? Не ми олекна. Току-що бях разбрала, че за теб никога не съм съществувала и онзи дефицит от красиви спомени са били плод на въображението ми.
Не успях да изживея детството си и завинаги останах дете. Детето, което те очакваше. Само да ме попиташ: "Как си? Какъв сезон е душата ти?" Само да докоснеш с върха на пръстите ръката ми...Имаш ли поне бегла представа, колко ми струваше твоят "нов живот" или по-скоро твоето безразличие? Когато някой ме попиташе къде е баща ти, защо не те търси, все едно ми ръчкаше в раната. Сякаш можех да знам? Исках да ти се харесам, исках да съм специална за теб...Ха ха ха. Бях закъсняла. Някоя друга се беше вмъкнала в гнездото ни и сякаш беше изкълвала всичко човешко в очите ти. Ловко беше избродирала пелена за съвестта ти, като ти роди чисто нови деца. Като стара дреха ти ни запрати в миналото си и надяна новата си риза. Приглади се доволно по брадата, хвана под мишница новото си семейство и никога не се обърна назад. Ние не съществуваме. Като от папките на ЦРУ – запечатани и строго засекретени. Колко удобно. Можеш да спиш спокойно, сметката ти е платена. Брат ми те изплака, а майка ми все още те чака. Знаеш ли какво, твоето бягство беше като лавина, след която благодарение на чудо успяхме да се изправим и да оценим живота си, но през цялото това време – твоята руса глава и сини очи бяха там някъде на пиадестал, в далечината на спомените ми. Стараех се да бъда желаната дъщеря, а вътре в многоточията на психиката всичко беше изкривено и смачкано. Няма да изпадам в детайли, как се справихме. Ако приличам на теб, имаш богата фантазия, можеш да си го представиш. Но скъпи ми Осеменителю, не само че не мога да те разбера, аз изгубих желание да се припозная в теб. Не искам вече да знам кой си. Дали си онази красива химера, която градих през тези години, или по-скоро едно безчуствено същество — лишено от здрав разум. Не ме интересува дали съжаляваш за постъпката си. Ти си човекът който ме е създал. Благодаря. Нямам представа какъв си, или как изглеждаш след трийсет години, и прости ми за глупостта, ала все още се оглеждам в очите на хората. И съм убедена че ако те срещна, ще те разпозная, но не така както дъщеря се радва да срещне баща си, а така както младата жена разбира, че вече не е болна. Прощавай и ти. Това е последното ми писмо за теб и спирам да те чакам. Бъди щастлив!
С подпис: дъщеря ти.
Благодаря на всеки един, който се спря и сподели!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Илиева Всички права запазени
. Живота преди всичко е хубав, а аз съм селектиран вид Плевел 
! Сърдечни благодарности на всички!
