Посвещавам на теб - познай се в думите ми
Срещах хора всякакви. Търсих и мислех, че съм намерила...
Доверявах се и се раздавах... Пусках в сърцето си всеки, който мислех за приятел. Споделях живота си - радостите, болките, съкровените си тайни.
После винаги идваше ден, в който се събуждах. Оглеждах се наоколо и виждах само лъжи, фалшиви усмивки и празни погледи.
В поредния мой, обречен на заблуда ден, го срещнах!
Не! Не говоря за любов. Срещнах Човека!
Отначало не повярвах. Питах се дали пак не греша. Задавах въпроси на сърцето - пак ли искаш да плачеш от обида и разочарование?! Спри!
А то (сърцето) се усмихваше загадъчно и ме поглеждаше през рамо - "Остави ме, той е - той няма да ме разплаче" - шепнеше ми.
Не вярвах! Исках да затръшна вратата и да се затворя в моя свят - тъжен, но безопасен...
После реших - защо не?! Какво толкова? Вече съм свикнала да понасям лицемерие и подлост. Ще опитам...
Сега съм щастлива!!! Не е станало кой знае какво, просто го срещнах.
Този, с когото мога да споделя всичко (така мисля).
Мога, без да ме е страх, че зад гърба си крие нож.
Е, знам, че няма да е завинаги до мен. Знам, че той е в своя свят, а аз във моя...
Но сърцето ми не плаче! Поглежда ме и палаво намига, сякаш иска да ми каже: "Видя ли, аз не винаги греша"...
Благодаря ти, човеко!
Бях локва, в която, ако хвърлиш камък, ще се разплиска (в сълзи). Сега се боря да стана океан - в него хвърления камък просто ще цопне и толкова...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Някоя Непозната Всички права запазени
