Добре съм. Просто съм много, много слаб. И от жегата страшно ми се пие вода. От вчера не съм ял, но нямам апетит. Все пак си казах: "Брат ми, така не може! Иди си купи поне хляб!". Не знам какво е станало. Стори ми се, че за миг съм се отнесъл, а ето че лежа в линейката и лакътят и коляното ме болят. Едно червенокосо момиче с бяла престилка ме превръзва и току пита: "Така стегнато ли е?", а аз безшумно разтварям уста. Вземат ми кръв от вената. Правят ми ЕКГ. Подават ми две безвкусни филии хляб и настояват да ги изям. Отхапвам и се отказвам. Искам просто да лежа. Някой подава бастуна ми вътре в линейката. Изглежда съм паднал и съм изгубил съзнание.
- Дойде Ина - казват.
- Коя Ина?
- Ина, на Станко.
Станко е брат ми. Странно! Защо са я повикали? Сяда на страничната пейка в линейката. Червенокосото момиче й обяснява, че нямам инфаркт, нито инсулт, а кръвната захар е в норма, макар че не съм ял.
- При това положение няма какво да направим - казва тя. - Но ако вие настоявате, можем да го откараме в някоя болница за допълнителни изследвания. Само ако вие настоявате! Очевидно е, че има анемия, но не можем да го изследваме в линейката. Ако имате някакви връзки, биха могли да му прелеят кръв.
Ина мълчи. Май няма да ходим в болница. Линейката тръгва към къщи, а това е на една пряка оттук.
Помагат ми да сляза. Отключвам дворната врата. Тежка е, но аз знам как да я подпра. Минаваме през сенчестия двор - аз, лекарката и Ина. Шофьорът сяда на оградата да чака. Качваме се по стълбите. Отключвам вратата.
Ужасен безпорядък. Цялата стая е затрупана с дрехи. Купища дрехи.

Искат ми епикризата. Кога съм им казал, че съм лежал в болница? То беше преди две години. Бавно посочвам гардероба. Ина се сеща. Отваря го. Всичките ми документи са прилежно подвързани в папки. Най-горната е с епикризите. Намират я. Отварят я. Червенокосата лекарка обяснява на Ина. Не знае, че и Ина е лекарка и разбира диагнозата.
Двете излизат навън. Знам какво си говорят. Впрочем - не знам. И не ми се мисли. Къде е Дора?
- Не бива да го оставяте сам - долавям.
- Невъзможно. Аз си имам семейство. Не знам. Нямам възможност...
- Социални служби...
- Как стои въпросът?...
...
Връщат се при мен.
- Вече сериозно се замислям да се омъжа - въздъхва червенокосата лекарка, докато подписва многобройните формуляри за прегледа. - Ето, вече съм на 35, а нито аз, нито брат ми сме женени. Някой ден и аз така... и няма кой да се погрижи за мен.

Младо момиче. На нейната възраст изобщо не съм разсъждавал така. Сигурно е от професията й.
Тръгва си.
Моля Ина да ми купи кисело мляко. Само това. Отварям портфейла и вадя новичките банкноти. Подавам ги. Искам да си подквася млякото, което ми донесоха сутринта. Тя тръгва. На вратата се сблъсква с Иван. Иван е момчето на съседа отсреща през улицата. Дето ми е донесло млякото. Пита ме как съм. Изглежда уплашен. Написва ми телефона си с едри цифри и оставя листа на леглото до мен. Отива си. Пак потъвам.
Колко време е минало? Ина носи мляко, хляб, кренвирши и банани. Бих изял един банан. Сещам се, че отдавна не съм... Бавно го обелвам и отхапвам. Усещам прилив на сили. Мозъкът ми трескаво мисли. Млякото!
- Отвънка на стълбите. Двулитрова пластмасова бутилка. Ще я видиш.
Ина излиза и я донася. Трябва да стана. Само аз мога...
- Обади се на Дора - казвам и подавам едно листче с телефони. Тя се взира в правоъгълните цифри и отива до телефона. Набира. Надълго обяснява. Нещо ме свива, когато я чувам:
- Трябва да се помисли... Не може да живее сам... Да потърсим... Ти как мислиш?
Не! Само не в старчески дом!
Отивам в кухнята. Ина върви по петите ми. Повече от 30 години не е идвала, но бавно си припомня. Масата е отрупана с мръсни чинии. Печката в ъгъла е на газ.
- Дай чиста тенджера.
Тя се върти ужасено. Премества един голям тиган с мазнина. Подавам й една тенджера със загоряло мляко на дъното. Отива да я мие. Нямам топла вода.
- Подай ми тенджерата от хладилника.
Изненадана е, че имам хладилник. Силно килнат напред. Внимателно го отваря. Вади тенджерата и ми я подава. Вътре има остатъци от кисело мляко. Прокиснало. Изсипвам го в една от чиниите на масата и подавам да я измие и нея. Сипвам прясното мляко да заври. Трябва да внимавам да не изкипи. Сядам на един стол до печката. Уморен съм. Унася ме. Сега Ина не може да си отиде. Не и докато не се увери, че печката е изключена.
Бавно отивам в другата стая. Тя пак е по петите ми. Отключвам. И тази стая е с купища дрехи. Вземам едно старо дебело яке, за да увия тенджерата. Връщам се в кухнята. Слагам якето на друг стол и отгоре - вестници. Тъмно е. Десет вечерта.
Млякото току що е кипвало и ето че в кухнята влизат Дора и Христо. Не са се виждали с Ина десетки години. Напълно чужди са си.
Отивам да си легна. Дояждам си банана, но нямам сили да изхвърля обелката.
Дора и Христо казват, че утре щели да дайдат и да ме вземат у тях. Отиват си. Потъвам, потъвам, потъвам...