Созопол потъваше бавно. Дъждът си валеше така спокойно, сякаш нямаше намерение никога да спира.
Слязохме от колата всичко беше мокро и тъмно. Сякаш от години никой не бе стъпвал в Созопол. Беше юли. Созопол потъваше през юли. Хората си бяха у дома, морето някак си и то валеше заедно с дъжда, упорстваше, не желаеше да приеме цялата сивота която придаваха капките.
Огледахме се, но наоколо нищо не беше отворено. Сякаш нещо се беше пречупило в този град и вече никога нямаше да бъде  същото или пък трябва да потъне, за да се пречисти, както се пречистват и душите ни? Потъването е изплуване в даден момент и мисля, че този беше точно такъв.
В една тясна и мокра уличка, светеше едва-едва едно заведение. Последната отворена бирария.
Аз и баща ми се настанихме удобно вътре, поръчахме си чаша бира и кротко слушахме дъжда.
Разказваше ми за живота и как в Созопол никога не спира да вали...
- Кога ще спре да вали - попитах.
- Няма да спре. Но бирата ще е достатъчно
- За какво ще бъде достатъчно? - попитах с неразбиране аз.
- По принцип…