Някой някога е казал: „Както се случва понякога, един момент се нарежда и се навърта и остава за повече от момент. И звукът спира, и движението спира за повече, много повече от момент. И след това моментът си отива.” … А може би ние му позволяваме да си отиде... В живота на всеки има или е имало такива моменти. Среща на случайности, които променят живота ни, нашата мисъл, нашето виждане за това кое е добро или лошо, кое е красиво или грозно. Съвкупност от мигове или чувства, които ни правят по-добри или по-лоши. В този напрегнат живот ние сме забравили да забелязваме прекрасните мигове, които ни поднася живота всеки ден. Спомнете си само изгрева тази сутрин, или погледнете залеза вечер, или блещукащите звезди... за един обикновен човек това са обикновени неща, но представете си ако един слепец можеше да види отново тези моменти... Но това все пак са едни кратки мигове, които могат да те накарат да се почувстваш добре в един ограничен момент от време, те не карат звука да спира, не карат движението да спира. Но съзреш ли очите на любимия човек... всичко утихва... и чуваш единствено учестените удари на сърцето си. Всичко встрани е замъглено, ясен остава единствено нейният образ... и придължаваш да потъваш в тези очи и не осъзнаваш как си застинал в един прекрасен миг... който продължава вечно. Но... както всички знаем, в живота на човек вечни неща не съществуват... Животът ни представя прекрасни моменти и когато те ни се случват, звукът спира и движението спира за повече, много повече от момент, и това се случва, за да имаме шанс да се насладим на тази кратка вечност... защото в следващия миг всичко си отива. Но съдбата сякаш си играе с нас и ненадейно ни среща с този отминал красив момент. Чрез някой блед спомен или чрез ненадеен сън този миг идва пак при нас и в този откъс от време ние мечтаем времето пак да спре и движението да спре, и звукът да спре, за да можем отново да се насладим на тази красота. Но всичко е безмилостно... и изчезва толкова бързо, и въпреки че този път звукът не е спрял, единственото, което чуваш, са ударите на сърцето си... и осъзнаваш, че нищо не е свършило... Знаеш, че се налага да забравиш този миг, да забравиш тези очи и се стараеш това да стане ...но заспиш ли и оставиш ли се под влиянието на свободната мисъл, тя веднага търси това, от което се нуждае и го намира... намира този образ и ти виждаш пак тези очи, и тези коси, и тези устни, и всичко е толкова невероятно... и изглежда толкова вечно... и в следващия миг вечността отново свършва. Тогава почваш да си задаваш въпроса: „Трябваше ли да позволя това да стане?!...”
Не трябшаше ли сега да я гледам и да се изгубвам в нейните очи, вместо да гледам образа ѝ в някой застинал момент на някоя снимка? Не трябваше ли сега да й изричам насъбралите се в мен думи, вместо да стоя и да пиша тези разбъркани мисли? И отговорът на всички въпроси винаги е един... Трябваше!... но сега, когато Тя е един момент, който си е отишъл... трябва просто да живея с това и тайно да се надявам, че някой ден звукът ще спре... и движението ще спре за повече, много повече от момент... и ще се чуват единствено учестените удари на две сърца...